Историята на новия Близък изток, подпечатана в пакта между Саудитска Арабия, Турция и Пакистан, не слага начало с петъчната среща в свещения дворец „Ал-Сафа“ в Мека.
Тя започна в Овалния кабинет миналия ноември, когато под блясъка на светкавиците президентът Доналд Тръмп направи нещо безпрецедентно за американската дипломация.
Той не просто разговаряше с поредния близкоизточен съюзник, когото зарадва с ритуал по посрещането, достоен за крал. За първи път американски президент показа на света, че има до себе си партньор, когото смята за напълно равностоен.
Това беше моментът на голямото политическо завръщане на Мохамед бин Салман, който с усмивка отговаряше на заядливите въпроси на репортерите, но добре знаеше, че това не е просто покупка на изтребители, а официално признание за раждането на нова регионална сила.
Когато престолонаследникът на Саудитска Арабия, заедно с турския президент Ердоган и пакистанския премиер Шариф се появиха в двореца „Ал-Сафа“, за да обявят историческия военен пакт с клауза за колективна сигурност, подобна на член 5 от договора за НАТО, войната в Иран и преговорите за отваряне на Ормуз вече не бяха централната тема за световните медии.
Пренареждането в Близкия изток
Всички внимателно наблюдаваха изгрева на алианс, обединяващ финансовата мощ на най-големия износител на петрол, силата на втората по големина армия в НАТО и единствената ислямска ядрена сила.
Реалната жива сила и ПВО от Пакистан, както и модерни технологии от Турция, ще помогнат на Саудитска Арабия да защити петролната си инфраструктура.
Анкара ще разшири стратегическото си присъствие в Близкия изток и Персийския залив, като ще си гарантира огромен поток от саудитски капитали към отбранителна индустрия в момент, в който Турция е по-силна от всякога геополитически, но слабото й място е икономиката.
Алиансът осигурява икономическо спасение и за Исламабад, който ще получи жизненоважни финансови инжекции, инвестиции и гарантирани енергийни доставки от Рияд.
Кралският ход на Тръмп
Макар западните анализатори да се надпреварват да повтарят мантрата за отслабващото влияние на Вашингтон в региона, Доналд Тръмп няма никакво намерение да се изтегля. Той за пореден път изигра стратегически ход, който е колкото сложен, толкова и дългосрочен. Вместо да изтощава войските си в пустинята, Белият дом прехвърли отговорността и сподели бремето.
В новото пренареждане, Израел е острието на САЩ за директен военен натиск и технологично превъзходство в региона. Саудитска Арабия е финансовият и енергиен стълб, който сега Тръмп превръща в нов регионален лидер. А Турция и Пакистан излизат на ключови позиции, осигуряващи военно и ядрено възпиране, които да държат Иран в шах.
Залагайки едновременно и на Израел, и на Саудитска Арабия, Тръмп даде още един знак. Той короняса Рияд в суверена на арабския свят, който не купува сигурност отвън, а я изгражда. А Бин Салман се възползва по безапелационен начин, триумфирайки като нов тип лидер, който умело преплита личните сантименти с хладнокръвния прагматизъм.
От една страна е дългогодишното му, почти семейно приятелство с пакистанския премиер Шариф. Днес то носи на Исламабад финансово спасение, а на Рияд – военна сила и ядрен чадър.
От друга страна е новото му стратегическо партньорство с Турция, изковано и в горещия Дипломатически форум в Анталия, и в ключовата среща на НАТО в Анкара.
Сега Саудитска Арабия си гарантира локализиране на военното производство по „Визия 2030“, а Анкара си подсигурява финансова инжекция за лирата, която ще превърне турската отбранителна индустрия в основен доставчик за Залива.
Съюзници и противници
И докато сунитският триумвират чертае първите контури на новите граници на сигурност, коментарите по света не закъсняха.
Първата реакция дойде от Индия, която с право се разтревожи, че саудитските милиарди и турските дронове драстично ще променят баланса на силите в полза на Пакистан.
Пекин също няма как да е доволен. Мъдрият Си Цзинпин наблюдава с хладно безпокойство как неговият икономически коридор през Пакистан внезапно се оказа под влиянието на нов, непредвидим блок.
За Израел ситуацията не е еднозначна. Страната вече няма да може да действа в регионалното въздушно пространство без риск да задейства отговор от по-широк блок. Ако в бъдеще успее да постигне мир със Саудитска Арабия, това автоматично може да отвори вратата към нормализиране на отношенията с Пакистан под шапката на същия този блок.
А някъде в Кремъл, Владимир Путин има повод да намали крясъците срещу самозабравилите се руски висши военни, пирували на смъртоносния московски банкет. Наясно е, че всяко пренареждане на Близкия изток е стъпка към многополюсния модел, за който той отдавна мечтае.
Но на върха на тази нова пирамида стои един човек. Мохамед бин Салман, който извървя своя 10-годишен път, за да докаже, че Мека не е само религиозна столица, а нов геополитически център, регионална суперсила, с който и Израел, и Иран, но и целият свят ще трябва да се съобразяват.
Саудитската стратегия отвъд петрола
Когато през 2016 година Мохамед бин Салман представи своята „Визия 2030“, западните скептици видяха в нея просто един скъп пиар проект за диверсификация на петролната икономика и строеж на футуристични градове като NEOM.
Днес, 10 години по-късно, договорът от Мека ясно доказа, че саудитската стратегия никога не е била само за икономика. За новата Саудитска Арабия на Бин Салман му е необходима абсолютна, гарантирана и независима стабилност на регионалната инфраструктура.
Затова и голямата му цел винаги е била именно получаването на геополитически суверенитет, който той си осигурява с пакта от Мека.
В партньорството с Анкара, чрез съвместното производство на дронове и участието в програмата за изтребителя пето поколение KAAN , Рияд ще може да изгради на земята си собствена, мощна отбранителна база.
А пакистанският военен щит и турските системи за ПВО ще дадат сигурност на глобалния капитал, който вече влага милиарди в NEOM, Qiddiya и червеноморските курорти.
Има и нещо, което е още по-важно. Чрез обвързването в общ военен съюз, Пакистан, който е входът към Южна Азия, и Турция, която е мостът към Европа, Бин Салман де факто хваща юздите на най-важните търговски и енергийни пътища между Изтока и Запада.
Бъдещето на МБС
Истината е, че с този пакт престолонаследникът окончателно затвори страницата, в която светът го възприемаше като свръхбогат, но изолиран регионален принц.
Подписвайки договора именно в Мека, най-свещеното място за исляма, и обединявайки под крилото си трите най-влиятелни сунитски нации, Бин Салман изпрати ясен сигнал към шиитски Иран. Той циментира лидерството на Саудитска Арабия в ислямския свят, като в същото време иззе идеологическото и военно превъзходство.
Оттук нататък, той става незаобиколим фактор, с когото и Вашингтон, и Пекин, и Москва ще разговарят с него не просто като с клиент, а като с лидер на международен отбранителен блок.
Ще успее ли да докаже висшия си дипломатически пилотаж, тепърва ще разберем. Първият тест ще бъде докога ще успява да балансира между натиска на Тръмп за нормализиране на отношенията с Израел и твърдата антиизраелска позиция на новите си партньори в лицето на Ердоган и Исламабад.
Новата позиция обаче вече му даде най-големия коз - силата да казва НЕ на Белия дом, без да се страхува за сигурността на своя трон. Но е спекулация да се твърди, че има пропукване на отношенията.
Саудитска Арабия и занапред ще вижда в САЩ своя главен партньор, защото е напълно наясно, че американските технологии нямат алтернатива нито в Пекин, нито в Москва.
Оглушалата Европа
Една от големите грешки на западните анализатори, е че се опитват да изчислят военните дивиденти на този съюз, пропускайки факта, че именно той нанесе опустошителен удар върху илюзията за западното всемогъщество.
Светът видя европейските напъни за обединение, чу грандиозните фанфари за „Коалиции на желаещите“, но резултатите потънаха в бюрокрация, нерешителност и вътрешни борби.
На този фон, три държави с коренно различна икономическа и политическа съдба се събраха на едно място и за часове промениха глобалната сигурност, защитавайки собствената си.
Една от вековните мъдрости от Мека гласи, че истинската сила не идва от оръжието, а от способността да намериш баланс в хаоса и да защитиш дома си, преди бурята да го е разрушила.
С парафирането на пакта в Саудитска Арабия, камбаната вече е ударена и нейният звън отекна до сърцето на Европа, за да покаже, че пътят, който ние, наследниците на християнската цивилизация, трябва да извървим, не минава през чертането на нови разделителни линии или потъването в безплоден страх. Той минава през преоткриването на нашата собствена мъдрост и воля за единство и суверенитет.
Когато духа вятърът на промяната, едни издигат стени, а други строят вятърни мелници, гласи друга арабска поговорка.
Вече разбрахме, че в двореца „Ал-Сафа“ вятърът беше уловен. Сега на ход е Европа да реши дали ще продължи да съзерцава руините на стария ред.
