Европа е изправена пред опасен лидерски вакуум в момент, когато войната в Украйна навлиза в решаващ етап. Киър Стармър вече не е начело на британското правителство, а вторият мандат на Еманюел Макрон изтича през май 2027 г. Двамата бяха политическото ядро на коалицията на желаещите, която обедини десетки държави около бъдещите гаранции за сигурността на Киев. Големият въпрос вече не е само кой ще наследи Макрон, а дали след него Европа ще запази досегашния си курс към Русия и Украйна, пише „Дейли Телеграф“.
Стармър си тръгна, Бърнам гледа навътре
Киър Стармър официално напусна поста на 20 юли, а мястото му беше заето от Анди Бърнам. Бившият кмет на Голям Манчестър изгради политическата си кариера главно върху вътрешни теми - социалната политика, регионалното развитие, транспорта и борбата с неравенствата.
Това поражда съмнения дали новият британски премиер ще има същото желание и политически капацитет да води европейската дипломация за Украйна. Стармър работеше в тясна координация с Макрон, възстанови влиянието на Лондон в европейската сигурност и превърна Великобритания в един от основните двигатели на коалицията на желаещите.
Бърнам вече се срещна с украинския президент Володимир Зеленски и потвърди, че британската подкрепа няма да бъде прекратена. Първите му стъпки обаче показват, че той ще се съсредоточи основно върху кризата с разходите за живот и вътрешното възстановяване на страната, като оставя значителна част от външната политика на министрите и дипломатическите си съветници.
По-голямата опасност идва от Париж
Истинската тревога в европейските столици е свързана не толкова с Лондон, колкото с предстоящата смяна в Елисейския дворец. Макрон няма право да се кандидатира за трети пореден мандат и трябва да напусне президентския пост през май 2027 г.
Франция не е просто поредният член на коалицията. Тя е ядрена сила, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и една от малкото европейски държави, способни да провеждат големи военни операции извън своите граници.
Проблемът е, че Макрон няма очевиден наследник, който да продължи досегашната му линия. Марин льо Пен и нейният Национален сбор водят убедително в социологическите проучвания. След решението на апелативния съд от юли тя отново получи възможност да участва в президентските избори, макар окончателната съдебна развръзка да предстои. Последните сондажи ѝ дават около 35-36 на сто още на първия тур и я поставят пред всички основни съперници.
В миналото льо Пен е настоявала Франция да напусне интегрираното военно командване на НАТО, да възстанови по-тесни отношения с Москва и да се противопостави на част от санкциите срещу Русия. Макар през последните години да смекчи някои от позициите си, евентуалната й победа би поставила под въпрос готовността на Париж да участва в бъдещи военни гаранции за Украйна.
Алтернативата от крайната левица също не обещава приемственост. Жан-Люк Меланшон вече обяви, че иска Франция да напусне НАТО и да следва политика на необвързаност, придружена от по-тясно сътрудничество с Китай и възстановяване на диалога с Москва след руско изтегляне от Украйна.
Така двама от най-силните кандидати извън политическия център оспорват самата основа на френската следвоенна ориентация. Победа на който и да е от тях може да означава не просто промяна на правителството, а стратегически завой на една от водещите сили в Европа.
Мерц изглежда очевидният наследник
При отслабване на британско-френската ос естественият кандидат за европейски лидер е германският канцлер Фридрих Мерц. Германия е най-голямата икономика в Европейския съюз, ключов доставчик на оръжия за Киев и държавата, без която нито една сериозна европейска отбранителна инициатива не може да бъде осъществена.
Мерц вече участва редом до Франция и Великобритания сред водещите сили в коалицията на желаещите. През юли той потвърди, че партньорите ще продължат да подготвят наблюдение на евентуално примирие, дългосрочни гаранции за сигурността и допълнително въоръжаване на Украйна.
Вътрешните ограничения обаче тежат върху германския канцлер. Част от управляващите партии продължават да се противопоставят на решения, които могат да доведат до пряка ескалация с Русия. Берлин все още не е предоставил на Киев далекобойните ракети „Таурус“, въпреки че преди идването си на власт Мерц подкрепяше подобна стъпка.
Депутатът от Християндемократическия съюз Родерих Кизеветер предупреждава, че в германската управляваща коалиция има политици, които очакват след края на войната да се върнат към обичайните икономически отношения с Москва.
„Това не е лидерство. Кой тогава ще води Европа? Имаме нужда от Чърчил. Имахме няколко момента, които изискваха Чърчил, но засега в Европа няма Чърчил“, заявява Кизеветер, цитиран от „Телеграф“.
Полша има армия, но не иска да влиза в Украйна
Полският премиер Доналд Туск ръководи държава с една от най-силните и бързо разрастващи се армии в НАТО. Полша е и ключов логистичен център за западната военна помощ към Киев.
Варшава обаче категорично отказва да изпраща свои сили на украинска територия. Географската близост с Русия и Беларус превръща всеки подобен ангажимент в пряк риск за полската национална сигурност.
Туск е притиснат и от вътрешната политика. Отношенията с Киев са усложнени от исторически спорове, обществената подкрепа за украинските бежанци отслабва, а през 2027 г. предстоят парламентарни избори. Макар разцеплението в опозиционната партия Право и справедливост да му дава известна преднина, Туск трудно би могъл да поеме ролята на безусловен военен лидер на Европа.
Мелони подкрепя Киев, но поставя червена линия
Италианският премиер Джорджа Мелони също запази подкрепата за Украйна и отхвърли очакванията, че ще сближи Рим с Москва. Тя обаче ясно заяви, че Италия няма да изпраща свои войници в Украйна.
Мелони трябва да проведе парламентарни избори най-късно до края на 2027 г. Дори да спечели нов мандат, Италия няма военната тежест и политическата готовност самостоятелно да замени Франция като европейски стратегически лидер.
Така от европейската Г-5 - Великобритания, Франция, Германия, Италия и Полша - почти всяка държава навлиза в период на избори, вътрешна нестабилност или ограничения върху участието си в бъдещи операции.
Коалицията може да оцелее, но да остане без посока
Коалицията на желаещите включва около 35 държави и международни организации. Нейната цел е да осигури трайна подкрепа за Украйна и гаранции след евентуално прекратяване на огъня. Големият ѝ проблем е, че разчита не само на институции, а и на личното политическо лидерство на Стармър и Макрон.
Напускането на двамата не означава автоматичен край на помощта за Киев. Великобритания, Германия, Полша, скандинавските и балтийските държави имат дълбоки собствени интереси от ограничаването на Русия.
Рискът е друг - коалицията да продължи да съществува формално, но да загуби способността си да взема трудни и бързи решения. Без ясна водеща сила всяка държава може да започне да поставя собствени ограничения, а Москва ще получи възможност да използва разногласията между съюзниците.
„Телеграф“ вижда в Анди Бърнам последната възможност Лондон да запази политическото ръководство на коалицията след края на Макрон. Това обаче ще изисква британският премиер бързо да излезе от зоната на вътрешната политика и да приеме роля, за която досега почти не е бил подготвян.
Истинският въпрос е дали Европа изобщо може повече да разчита на един нов Чърчил. В свят на нестабилни правителства, силни националистически партии и все по-различни интереси лидерството вероятно ще трябва да бъде споделено. Ако това не се случи, вакуумът след Стармър и Макрон няма да остане празен дълго - той ще бъде запълнен от руското влияние, американския натиск и европейското колебание.
