Беки Гилеспи е дигитален номад, автор и мениджър проекти на YouTube канал, посветен на изкуствения интелект. Родена е в Синсинати, щата Охайо, а 13 години живее в Япония, преди през 2017 г. да поеме по пътя на дигиталното номадство. От края на 2020 г. прекарва половината година в Лисабон, Португалия, където очаква да получи португалско гражданство. Освен работата си в сферата на AI, Беки пише за живота, културата и туризма в Португалия за сайта Portugal.com. За първи път посещава Банско през 2018 г. и оттогава се връща почти всяка година. Миналата седмица беше конферансие на главната сцена на Bansko Nomad Fest – най-големия фестивал за дигитални номади в Европа, който приключи в събота. Тя не крие, че мечтае Банско да се превърне във втория ѝ дом и планира да се установи тук през следващите две-три години.
Каква искаше да станеш, когато беше малка?
Когато бях малка, в един момент казах на семейството си, че искам да стана мозъчен хирург, просто защото ми звучеше изключително умно и впечатляващо. Когато осъзнах колко много труд и учене ще изисква това, си промених мнението. Винаги ми е било трудно да определя само едно нещо, с което искам да се занимавам, а с времето разбрах, че харесвам много различни неща. В един период си мислех, че би било забавно да бъда филмов продуцент, защото обожавам киното.
Ти си артистична натура – посещавала ли си уроци по актьорско майсторство или музика? Това ли са големите ти страсти?
Музиката е част от живота ми от много дълго време – всъщност още откакто съм се родила. Майка ми е барабанистка и певица. Тя свири в църковната си група от деветнайсетгодишна възраст, а сега е почти на седемдесет. Така че през целия си живот съм гледала как майка ми излиза на сцена и пее по три пъти седмично. Когато бях малка, ѝ помагах да продава касетите си, а по-късно и компактдисковете си. Те не пишеха собствена музика – изпълняваха кавъри на популярни християнски песни. Така че да – за мен музиката винаги е била важна.
Що се отнася до актьорството – никога не съм се занимавала професионално с него, но съм посещавала курсове по импровизационен театър. Първият ми курс беше преди около десет години и много ми хареса. И до днес се притеснявам, когато излизам да импровизирам, но именно тези занимания ми помогнаха да изляза от черупката си. Израстването в църковна общност също ме направи много общителна. Освен това петте години, през които работех в киносалон, докато бях в гимназията – киното имаше осемнайсет екрана и непрекъснато кипеше живот – ме направиха много по-отворена към хората.
Как се превърна в дигитален номад? Имаше ли история или момент, който промени всичко?
Станах дигитален номад, след като четири години работих в корпоративен офис като данъчен консултант. Помагах за изготвянето на данъчни декларации на американци, живеещи в Япония. Работех в Япония и прекарвах повечето уикенди в офиса. Спомням си, че още през първата седмица очите ми се насълзиха, защото трябваше да гледам в екрана много повече, отколкото бях свикнала.
Тогава започнах да слушам подкасти за движението на дигиталните номади. Първият човек, когото открих, беше Джони Еф Ди (Johnny FD). По същото време, около 2010–2011 г., прочетох и книгата „Четиричасовата работна седмица“ („The Four-Hour Workweek“), която беше изключително влиятелна за хората, избрали този начин на живот. Просто исках да се измъкна от офиса.
В крайна сметка напуснах корпоративната работа, а около пет години по-късно вече бях дигитален номад. През този преходен период отново работех в офис, но на много по-спокойна позиция – преподавах английски език на адвокати в Япония.
Днес работя изцяло от лаптопа си, но прекарвам половината година на едно място – в Лисабон, Португалия. Така че е напълно възможно да съчетаеш и двете – да имаш постоянна база през голяма част от годината и същевременно да пътуваш, когато пожелаеш. Така излиза и по-изгодно финансово, а освен това успяваш да изградиш стабилен кръг от приятели.
Дигиталното номадство е сравнително нов феномен, особено за България. Как стоят нещата по света и защо именно Банско ти хареса като център за дигитални номади?
Винаги обичам да посещавам нови места, на които не съм била. Споменах, че слушах подкаста на Джони Еф Ди. В един от епизодите той разказваше за Банско, където беше дошъл около април или май 2018 г. Мисля, че това беше първата пролет или лято, след като коуъркинг пространството в Банско отвори врати.
Той говореше колко достъпни са имотите тук – цените били невероятно ниски. Каза, че едностаен апартамент може да се купи само за около 20 000 евро. Това ми се стори невероятно – никога не бях чувала за подобно нещо. По онова време нямах големи спестявания, но можех да си позволя подобна покупка. Така дойдох в Банско, а след това просто се влюбих в мястото.
Обожавам планините. Още преди да дойда в Банско бях стигнала до базовия лагер на Еверест и бях изкачила връх Килиманджаро. Така че за мен всичко беше свързано с планините, планините и още планини. Хареса ми също, че градът е удобен за придвижване пеша. Девет години живях в квартал в Токио, за който дори написах книга и го нарекох „най-пешеходният квартал в света“. Банско има същото качество – достатъчно малък е, за да стигаш навсякъде пеша без автомобил, но същевременно винаги има какво да се случва. Аз и без това бях свикнала да живея без кола, така че според мен именно това е една от причините Банско да се превърне в толкова важен център.
Банско се разви и защото тук дойде човек, който беше изключително добър в маркетинга и успя да постави началото на общността на дигиталните номади. Чужденци вече посещаваха Банско като ски и лятна дестинация, но когато се появи някой, който знаеше как да популяризира мястото, всичко започна да се развива много бързо.
Харесва ми също, че Банско е в Европа, но не в онази Европа, която повечето американци първо си представят, когато чуят думата „Европа“. Обикновено те мислят за Франция, Испания, Италия или Великобритания. България предлага съвсем различно преживяване и за мен всеки път, когато се връщам тук, усещането остава ново и вълнуващо.
Разкажи ни за живота в Япония – хората, обичаите. Тринадесет години са много време. Имаш ли любими истории?
Девет години живях в един квартал, в който бях безкрайно щастлива. Толкова много го обикнах, че написах книга за него – Shimokitazawa: A Tokyo Beginner's Guide to the World's Most Walkable Neighborhood („Шимокитадзава: Пътеводител за начинаещи в Токио към най-пешеходния квартал в света“), която може да бъде намерена в Amazon. Именно този квартал ме задържа толкова дълго в Япония. Имаше леко хипарски дух, беше много музикален, с множество барове с жива музика – истинско убежище насред един изключително натоварен работен град. Всеки път, когато се прибирах там, се чувствах заредена и освежена.
Разбира се, обиколих почти цяла Япония. Обожавам планинските преходи, а страната предлага едни от най-впечатляващите маршрути в света. Никога няма да забравя как пет дни вървях по поклонническия маршрут Кумано Кодо – своеобразната „сестринска пътека“ на Камино де Сантяго.
Вероятно една от най-забавните ми истории е от Ваканай – най-северния град в Япония. Оттам хванах ферибот до един остров с хостел. Когато напускаш хостела, персоналът те изпраща чак до пристанището и започва да пее и танцува, докато фериботът не изчезне от погледа им. Малко е неудобно пред останалите пътници, които се чудят: „Леле, кои са тези хора?“, но преживяването е абсолютно уникално.
И, разбира се – горещите минерални извори, невероятната храна... Всяка година се връщам в Япония. Имам постоянно пребиваване там, така че историята ми с Япония никога няма да приключи. Това е невероятна страна.
Защо промени адреса си на Португалия и какво най-много ти харесва в Лисабон?
Промених адреса си на Португалия, след като се запознах с двама португалци по време на планински преход в Колумбия. Посетих ги през 2018 и 2019 година. Още преди това бях слушала подкасти за хора, които се местят да живеят в Португалия, и за възможностите да получат виза. Мисля, че много американци мечтаят да живеят в Европа, като обикновено си представят Франция, Испания или Италия. Португалия първоначално изобщо не беше в плановете ми, но се оказа много сигурна държава. След толкова години живот в безопасна страна като Япония, идеята да се преместя някъде, където бих била по-изложена на дребна престъпност, никак не ме привличаше.
Португалия беше сигурна, отворена за бизнес и ми даде възможност да получа виза, която ми позволяваше да продължа да работя като фрийлансър. Не беше необходимо да бъда наета от местна компания, както беше в Япония. Тази свобода, заедно със здравеопазването, беше много важна за мен. С напредването на възрастта имах нужда от достъпна здравна система, но не исках да се връщам към скъпото здравеопазване в САЩ. Работила съм в две държави – Съединените щати и Япония – където културата е „работа, работа, работа“. Исках да опитам живот в страна, в която това не е единствената ценност. А и, честно казано, просто ми се искаше да открия нов център на света за себе си.
В Лисабон най-много ми харесва, че е близо до океана. Не ходя често на плаж, но ми харесва да имам тази възможност. Климатът е прекрасен, а хората са дружелюбни – ако те харесат, бързо те приемат като свой.
Освен това Лисабон се превърна в истински културен котел. Колкото по-дълго живеех там, толкова повече осъзнавах, че в това отношение прилича на Ню Йорк. Просто смесицата от култури е различна. Испания привлича много хора от Латинска Америка, докато Португалия е свързана със своите бивши колонии – Бразилия, Ангола, Кабо Верде, Мозамбик, Гоа, донякъде и Източен Тимор. През последните години се заселват и много хора от Непал, Индия и Бангладеш. Разрастването на града не винаги беше лесно и безпроблемно, но го направи изключително интересен. За човек като мен, който обича да пътува и да опознава различни култури, е прекрасно, че мога да преживявам това буквално пред входната си врата – много повече, отколкото можех в Токио, който е доста еднороден като общество. Шегувам се, че Лисабон е като помощните колелца на велосипед преди живота в Ню Йорк.
Вероятно планираш да живееш и в Банско. Защо?
Да, определено искам Банско да се превърне във втория ми дом. Винаги ще продължавам да пътувам и до Япония – бих искала един ден да имам къща и там. В идеалния случай бих живяла на три места – в Лисабон, Банско и Токио. Домът ти в големия град е Токио, домът край океана е Лисабон, а домът в планината е Банско. Именно Банско е последното липсващо парче от тази мечта.
Най-важното за мен тук е природата. В Лисабон има един голям парк, но той е изграден върху стара мина и няма усещането за зеленина и спокойствие. Там не е особено приятно за преходи, а непрекъснато прелитат самолети, защото летището е близо до града. В Банско има тишина, чист въздух, по-ниски температури заради надморската височина и невероятна природа. Само тази сутрин бях на поход – можеш буквално да излезеш от града и директно да се озовеш в планината. Това е най-голямото му богатство.
Мнозина си представят този начин на живот като романтика – пътувания, добри доходи, свобода. Така ли е всъщност и какви жертви прави един дигитален номад?
Има романтична страна, но реалността е, че непрекъснато създаваш нови приятелства и непрекъснато се разделяш с хора, към които вече си се привързал. Трудно е да намериш партньор, който иска да се мести по света по същия начин като теб. Ако срещнеш някого, след като вече си дигитален номад, вероятно двамата сте имали напълно различен пътешественически живот. Например аз може вече да съм посетила пирамидите, а той – не. Той ще иска да отиде, но аз може да не искам отново да харча пари за същото място, въпреки че бих искала да бъда с него. Това е деликатен баланс, но е възможно да се получи и да бъде прекрасно. Вече има семейства на дигитални номади, има дори обучение за деца, които пътуват постоянно, така че те също могат да изграждат приятелства.
Здравеопазването е едно от най-големите предизвикателства. Съществуват международни здравни застраховки, но нищо не може да замени лекар, който познава медицинската ти история и знае какво лечение ти е необходимо. Именно затова ми харесва, че имам база в Лисабон – знам в коя болница да отида и към кого да се обърна за различните здравословни проблеми. Малко се притеснявам за здравеопазването в Банско, защото някои услуги са по-труднодостъпни. Това е една от причините вероятно никога да не прекъсна напълно връзката си с Лисабон. Разбира се, номадите могат да получат по-евтина медицинска помощ в страни като Тайланд, Малайзия, Индия или Мексико, но няма същата последователност в грижите, освен ако не се връщаш постоянно на едно и също място.
Другата жертва понякога е финансовата. По-ниските доходи често се компенсират от по-ниските разходи и въпреки това можеш да имаш добро качество на живот. Но много дигитални номади избират да нямат деца – по финансови причини, защото нямат постоянен дом или защото се питат дали подобен начин на живот е справедлив към едно дете. Жертваш и част от личните си отношения, а със сигурност жертваш и времето със семейството си. Пропускаш големите семейни събирания за рождени дни и празници, когато няколко поколения се събират заедно.
С какво всъщност се занимава един дигитален номад? В какви сфери работят тези хора?
Днес дигиталните номади работят почти във всяка професия. Дори лекарите вече могат да извършват дистанционни консултации. Някога си мислех, че това е единствената професия, която не може да се упражнява онлайн, но се оказва, че до известна степен може – например чрез анализ на медицински изследвания или като лицензиран лекар създаваш образователно съдържание в YouTube по здравни теми.
Същото важи и за занаятите. Един водопроводчик например може да стане създател на съдържание, да обучава хора онлайн, да продава продукти, свързани с професията му, или да развива специализирани уебсайтове за клиенти по целия свят.
Много хора са създатели на съдържание или обучители, които преподават уменията си. Други организират ретрийти и на практика работят като туристически организатори. Съществува цяла индустрия от дигитални номади, които създават продукти и услуги за други номади, особено свързани с общности и събития.
Най-разпространената професия, макар че влиянието на изкуствения интелект постепенно я променя, остава разработването на софтуер – създаване на приложения и работа с бази данни за компании. Онлайн преподаването също беше изключително популярно. А създаването на съдържание за YouTube е огромна сфера. Всъщност единственото ограничение е собственото ти въображение за това как да изградиш живот, който да се случва изцяло онлайн.
Кое е най-ценното в този начин на живот?
Свободата сам да избираш кога и откъде да работиш. Гъвкавостта. Ако искаш начин на живот, който да ти дава повече лично време всеки месец, това е един от най-големите му плюсове. За семейства с деца това може да означава повече качествено време заедно – да работиш от вкъщи и да бъдеш до децата си всеки ден.
Какво най-много харесваш в България? Научи ли български думи, хареса ли ти храната и културата?
Най-много обичам природата – красивите пейзажи. Първите български думи, които научих, бяха „благодаря“ и „лека нощ“. Живяла съм в споделена къща в Банско с българско семейство и това беше много приятно преживяване.
Посетих и новогодишно празненство в Банско, където видях фестивал с хора, облечени в костюми от слама, изцяло покрити със слама. Беше изключително интересно. Не знам как се казва този обичай.
Обожавам шопската салата, доматите и сиренето като цяло. Харесва ми колко прясна е храната. Редовно ходя на фермерския пазар в Банско за череши, боровинки и люти чушки – много обичам пикантна храна. А киселото мляко е абсолютният ми фаворит. Аз съм огромен почитател на киселото мляко. Когато живеех в Япония, най-продаваното кисело мляко всъщност беше българско. Дори японците признават колко качествено е българското кисело мляко.
Работиш като проектен мениджър за YouTube канал, посветен на изкуствения интелект. Какви нови и интересни тенденции виждаш в тази сфера?
Каналът, по който работя, е посветен на дизайна с помощта на изкуствен интелект, като основният фокус е върху генерирането на видео. Най-вълнуващото е, че съвсем скоро всички ще можем сами да създаваме свои филми с герои, генерирани от AI.
Хората отдавна свикнаха с идеята сами да публикуват книгите си, без да разчитат на традиционно издателство. Сега вече могат сами да публикуват и видеоклипове, създадени с изкуствен интелект, в YouTube.
В момента сме ограничени до кратки клипове – между 30 и 60 секунди, а понякога дори само по 10 секунди. Но те ще стават все по-дълги. Скоро ще има филмови фестивали за късометражни филми, създадени с изкуствен интелект, а след време хората ще могат да продават собствените си AI продукции на Netflix и други стрийминг платформи.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
