Фразата на Гълъб Донев, че „пари в момента в държавната хазна няма“, не е просто телевизионно признание за тежко финансово наследство. Тя е опит новото правителство да постави рамка на една много по-неудобна истина - кабинетът ще трябва да плати политическата цена за решения, които не е вземал сам, но които вече са се превърнали в постоянни бюджетни задължения. В центъра на тази сметка не стои само числото 7,4% дефицит при действащи политики. Стои моделът, при който разходите за доходи, пенсии и социални плащания растат по-бързо от приходите и от икономиката, а всяко следващо правителство наследява не свобода за политика, а задължение да покрива вече обещани пари.
Политическата цена на чуждите решения
Донев много внимателно се опитва да избегне впечатлението, че просто прехвърля вина назад. Но самото му обяснение води точно към този политически извод - новият кабинет влиза в управлението не с празен лист, а с бюджет, в който голяма част от разходите вече са заключени. Когато финансовият министър казва, че „приходите не могат да догонят разходите“, това не е технически спор между счетоводители. Това е диагноза за система, в която политиката на увеличение се е превърнала в автоматизъм, а политиката на ограничение винаги е била отлагана.
„Направихме реалистична оценка на това какво всъщност заварва новото правителство в областта на финансите. Парите обикновено или ги има, или ги няма. А пари в момента в държавната хазна няма“, заяви Донев в интервю за „Панорама“ по БНТ. В същото интервю той постави началната точка за бюджета при дефицит от 7,4% без промяна на политиките - ниво, което превръща всяка дискусия за нови разходи в политически риск, а всяко обещание за стабилност - в задача с много висока цена.
Тук е първият ключ: кабинетът не може да избира дали да се занимава със свръхдефицита. Той може само да избира как да разпредели цената му. Ако вдигне данъци, ще плати цена пред бизнеса и работещите. Ако ограничи разходи, ще плати цена пред администрацията, социалните групи и секторите, свикнали със стабилен ръст. Ако отложи мерките, ще плати цена пред Брюксел и финансовите пазари. Точно затова Донев се опитва да говори за „реалистична оценка“, а не за политическо обвинение. Но реалистичната оценка сама по себе си вече е обвинителен акт срещу начина, по който са правени бюджетите досега.
Свръхдефицитът като външен съдия
Вторият важен пласт е, че българският бюджетен разговор вече не е само вътрешнополитически. Европейската комисия препоръча България да бъде поставена в процедура по прекомерен дефицит, след като страната не е изпълнила критерия за допустим дефицит от 3%. Според публично цитираната европейска оценка дефицитът е 3,5% за 2025 г., 4,1% за 2026 г. и 4,3% за 2027 г., като за 2025 г. се отчита и дерогация за повишените разходи за отбрана.
Разминаването между 4,1% в оценката на Комисията и 7,4% в оценката на българското правителство е политически експлозивно. То позволява на кабинета да каже, че проблемът е по-голям, отколкото се вижда отвън. Но същевременно поставя правителството в още по-тежка позиция. Ако собствената му оценка е по-мрачна от европейската, тогава и мерките трябва да бъдат по-дълбоки от минималното, което Брюксел ще поиска.
Процедурата при прекомерен дефицит не е наказание в първия си етап, но е механизъм за дисциплиниране. Тя предвижда засилено наблюдение и мерки за връщане към бюджетна дисциплина, като целта е държавите членки да възстановят устойчивостта на публичните финанси. Именно затова Донев не говори само за еднократно свиване, а за темп на разходите, който трябва да се върне към „нормални състояния“ в рамките на няколко години.
Това означава, че България влиза в период, в който бюджетът ще бъде четен не само като вътрешен политически документ, а като доказателство пред европейските институции. В този смисъл Брюксел се превръща във външен съдия на вътрешната ни политическа дисциплина. Кабинетът може да се опитва да обяснява наследството, но ако иска доверие, ще трябва да покаже не разказ, а числа.
Капанът на постоянните разходи
Най-сериозният проблем в казаното от Донев не е самият дефицит, а неговата структура. Ако дефицитът е резултат от временен шок, той може да бъде лекуван с временни мерки. Ако обаче идва от постоянни разходи, той вече е вграден в системата. Именно тук е големият капан за кабинета.
Финансовият министър посочва, че близо 56% от разходите са за заплати, пенсии и социални плащания, а само 24% са за инвестиции. В друг парламентарен контекст той очерта още по-тежка картина на разходната част - около 76% за заплати, социални плащания и пенсии срещу около 24% инвестиционни разходи. И в двата случая изводът е един и същ: бюджетът все повече плаща за текущо потребление и все по-малко работи като инструмент за бъдещ растеж.
Това е сърцевината на проблема. Държава, която харчи основно за заплати, пенсии и социални трансфери, трудно може да намали дефицита без политическа болка. Тези разходи имат лица - учители, лекари, администрация, пенсионери, уязвими групи. Те не са абстрактни пера, които могат да бъдат изтрити с една таблица. Но когато икономиката расте по-умерено от тях, всяко увеличение създава бъдещ дефицит, който някой след това трябва да обяснява, финансира или реже.
Тук кабинетът попада в най-неудобната позиция. Той не може да каже, че ще спре социалната държава. Не може и да каже, че ще продължи досегашния темп на увеличение, защото тогава дефицитът остава. Затова Донев говори за „задържане на темпа“, а не за замразяване. Това е политически по-мек израз на една твърда фискална необходимост. Държавата трябва да забави ръста на разходите, без да изглежда така, сякаш наказва хората за грешките на предишни управления.
Защо отказът от данъци е едновременно обещание и риск
Донев ясно казва, че вдигането на данъците е най-лесната мярка, но правителството не иска да я предприема. Това звучи политически разумно, защото България дълго е използвала ниските данъци като конкурентно предимство. Но отказът от данъчна промяна има и обратна страна - той прехвърля тежестта върху разходите и върху събираемостта.
Именно тук започва истинската трудност. Ако кабинетът не вдига данъци, но трябва да намали дефицита, той трябва да направи нещо по-трудно от фискален жест - да спре инерцията на харченето. Това означава да прегледа автоматизмите при заплатите, да ограничи разходи за персонал, да прекъсне практики на отложени плащания, да върне контрол върху лимитите и да намери приходи с дългосрочен характер. Подобни идеи вече се появиха в публичния дебат около бюджета, включително край на автоматични механизми за заплати, 10% свиване на разходите за персонал и запазване на увеличението на пенсиите от 1 юли със 7,8%.
Това е труден политически баланс. Правителството иска да каже на бизнеса: няма да ви ударим с данъци. Иска да каже на пенсионерите: няма да замразим увеличението. Иска да каже на Брюксел: ще свием дефицита. Иска да каже на администрацията: ще има дисциплина. Проблемът е, че всички тези послания трудно могат да бъдат верни едновременно, ако не се намерят реални структурни икономии и по-добри приходи.
Затова отказът от данъчна промяна е не само обещание, а тест. Ако кабинетът успее да намали дефицита без данъчен шок, той ще може да твърди, че е прекъснал модела на лесните решения. Ако не успее, същото обещание ще се превърне в капан, защото данъците ще останат последната мярка, към която властта ще бъде принудена да се върне под натиск.
Отложените плащания - удобната илюзия за 3% дефицит
Най-опасната част от наследството, което Донев описва, е практиката разходи да се отлагат, така че бюджетната картина да изглежда по-добре в конкретна година. Той вече посочи публично, че дефицит от 7,4% означава над 8,5 млрд. евро, а още 2,2 млрд. евро са неразплатени разходи, отлагани от 2024 г. и „крити по чекмеджета“.
Това е много важен момент, защото променя смисъла на спора за дефицита. Ако плащания са отлагани, тогава предишният по-добър резултат не е задължително доказателство за дисциплина, а може да е доказателство за прехвърляне на тежестта напред. Така бюджетът започва да прилича на политическа счетоводна машина. Всяко правителство се опитва да покаже приемлива картина за своя период, а следващото наследява скритите задължения.
Подобен ефект има и при еднократните приходи. Донев вече посочи, че през 2026 г. близо 460 млн. евро няма да постъпят в бюджета, защото са били събрани авансово през 2025 г. чрез счетоводни решения като авансово прибиране на банкови печалби и междинен дивидент от държавни предприятия.
Тук се вижда защо кабинетът говори за дългосрочни мерки. Еднократните приходи могат да затворят дупка за една година, но отварят нова за следващата. Отложените плащания могат да направят дефицита по-красив днес, но го правят по-грозен утре. И когато утре дойде, някой друг трябва да обясни защо „пари няма“.
Бюджетът като политически разказ за края на удобната илюзия
Истинският въпрос вече не е дали Донев звучи драматично. Въпросът е дали драмата е достатъчна, за да подготви обществото за решенията, които предстоят. Ако кабинетът иска да плати политическата цена за чужди решения, без сам да бъде смазан от нея, той трябва да направи две неща едновременно - да покаже кой е произвел проблема и да предложи изход, който не изглежда като наказание за гражданите.
Това е много трудно, защото бюджетната дисциплина рядко носи бърза популярност. Хората усещат ограниченията веднага, а ползата от стабилизацията идва по-късно и често остава невидима. Затова политическият риск за кабинета е огромен - той трябва да защити мерки, които ще бъдат непопулярни, като едновременно обяснява, че не са негов каприз, а последица от натрупани решения.
Финансовият министър се опитва да направи именно това. Той не казва просто „ще режем“. Казва: няма пари, защото разходите са изпреварили приходите; няма да вдигаме данъците, защото търсим друг път; няма да замразяваме пенсиите, защото най-уязвимите трябва да бъдат защитени; няма да позволяваме бюджетни организации да трупат неизползвани лимити, защото държавата е в режим на дисциплина.
Този разказ има вътрешна логика, но ще бъде проверен от бюджета. Ако в края на юни правителството внесе проект, който наистина намалява дефицита с устойчиви мерки, Донев ще може да твърди, че е превърнал тежкото наследство в начало на финансова корекция. Ако проектът остане смес от частични ограничения, оптимистични приходи и отложени проблеми, тогава кабинетът ще повтори същия модел, който днес критикува.
Най-тежката сметка не е счетоводна
Затова водещият извод от интервюто на Донев не е, че „пари няма“. Това е само заглавието. Истинският извод е, че България е стигнала до момент, в който бюджетът вече не може да носи едновременно всички политически обещания, натрупани през последните години. Ниско данъчно облагане, растящи доходи в публичния сектор, увеличаващи се пенсии, широки социални плащания, инвестиции, европейска дисциплина и дефицит под контрол. Всички тези цели могат да съществуват заедно само ако икономиката расте достатъчно бързо и ако разходите са подредени разумно. Според Донев в момента това равновесие го няма.
Именно затова кабинетът ще плаща политическата цена за чужди решения. Но това не го освобождава от отговорност. Напротив, прави отговорността му по-голяма. Защото новата власт вече знае какво е наследила, казала го е публично и е поела ангажимент да не започва с най-лесното решение - данъците. Оттук-нататък всяка мярка ще бъде тест дали правителството наистина прекъсва цикъла на удобното харчене, или просто подготвя следващото отлагане.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
