Всеки живот е дар от Бога. Създал ни е по Свой образ и подобие. Различни сме, с еднакви, равни права. Никой не заслужава да бъде дискриминиран, неглижиран, манипулиран. Самото разделение на хетеро и хомо даже е някак нелепо, странно, ненужно.
Бог гледа сърцата на хората и ако те са чисти, супер. Аз не гледам на хората като на такива, а като на обичащи ближния и не толкова обичащи ближния. Основна Божия заповед, една от двете най-главни. Така погледнато, сред това ненужно разделение, и сред едните, и другите има и добри е не съвсем добри хора. Множественото число е най-заблуждаващото по принцип. Какво става между всеки един човек и Бога, си е лично тяхна работа. И да, всеки има право на любов. Стига да зачитаме границите си. И да, аргументът, че и сред хетеро хората има кофти бащи, майки, е факт. Но това не е нормата.
Не е норма семейството да е от еднополови, защото мъжът и жената създават живот. Това просто са факти, с които не бива да се замеряме, а да ги приемем и живеем според реалностите. Нормата е най-важна в случая, тя не трябва да се подменя.
Има една територия, която категорично никой няма право да пипа. Децата. Сещам се как още от едно време, необяснимо защо, се подхожда като към някакви дето са ти длъжни-да станат в рейса, да отстъпят на опашка, възрастните им говорят ни „ти“ вместо на „вие“, явно не са достатъчно достойни или заслужили уважение, не знам. Но децата са чиста проба човек и заслужват цялата ни любов и грижа, и протекция. Като героя на Селинджър, който се представя, че стои на ръба на скала и спасява всяко едно дете, което се приближи.
Нямат нужда от джендър политики. Незрели са, за да преценяват. Нищо натрапено, не работи добре. Има и по-завоалирано набутвани представи. В различни форми на изкуство им се налагат тези нормалности за еднополови отношения, например в популярното филмче „Прасенцето Пепа“ две майки полярни мечки отглеждат дете, има деца с различна сексуалност и в „Къщата на Шумникови“, във филмите за възрастни от години е задължително да има гей герой или различни раси. Не сякаш историята, която разказваш е важна и водеща, ами правиш кройки как да вкараш елементи за да си „коректен“. Пълен нонсенс!
И в последните години Европа е свидетел на все по-разгорещен дебат за пола, идентичността, семейството и ролята на образованието. В центъра на този спор обаче често остава незабелязан най-важният участник – детето.
У нас се проведе Шествие за семейството, което върна фокуса върху важните неща. Всяка християнска нация, защитава децата, семействата от всичко, което не е според Божите закони и това е напълно нормално.
Въпросът не е дали хората с различна сексуална ориентация заслужават уважение и защита. В едно демократично общество всеки човек има достойнство и право да живее свободно, без страх от дискриминация. Истинският въпрос е друг – къде минава границата между защитата на човешките права и налагането на определен светоглед чрез институциите, които формират съзнанието на децата.
През последните години темите за половата идентичност все по-често навлизат в училищни програми, образователни кампании, детски книги, а понякога и в съдържание, предназначено за най-малките. Поддръжниците на този процес го определят като необходима стъпка към по-толерантно общество. Останалите те обаче задават напълно основателен въпрос: трябва ли училището да бъде място за възпитание в конкретни възгледи по теми, по които самото общество остава дълбоко разделено?
Родителите са първите и най-важни възпитатели на своите деца. Те носят отговорността да ги учат на ценности, морал и разбиране за света. Когато държавни или наднационални институции започнат да заемат страна по чувствителни въпроси, неизбежно възниква опасението, че ролята на семейството постепенно се измества. И да има деца от нефункционални семейства, тях пък кой ще защити от хищните лапи на какъвто и да е вид идеология.
Особено тревожен е фактът, че в някои случаи деца и тийнейджъри биват насърчавани да разглеждат сложни въпроси, свързани с половата идентичност, преди да са достигнали необходимата емоционална и психологическа зрялост. Неслучайно редица европейски държави през последните години преразгледаха подхода си към медицинските интервенции при непълнолетни. Това не е знак за нетолерантност, а за предпазливост. Когато става дума за деца, обществото е длъжно да бъде внимателно.
Биологичните факти също не могат да бъдат пренебрегнати. Човешкият живот възниква чрез участието на мъж и жена. Това е фундаментална реалност, върху която е изградено човешкото общество от самото му начало. Признаването на този факт не представлява омраза към никого, нито отнема достойнството на който и да било човек. То е просто признание на естествения ред, чрез който се създава животът, припомнят авторитетни европейски медии.
Същевременно трябва да си зададем и друг въпрос. Ако целта на новите политики е толерантност, защо все повече хора с традиционни възгледи се чувстват принудени да мълчат? Защо защитата на едни убеждения понякога изглежда като ограничаване на други? Истинската толерантност не означава всички да мислят еднакво. Тя означава различните позиции да могат да съществуват едновременно, без страх и без натиск.
Затова големият въпрос пред Европа не е дали да защитава едни или други граждани. Законът трябва да защитава всички. Големият въпрос е дали образованието трябва да остане неутрално пространство, в което децата получават знания, а не готови идеологически отговори.
Децата не са политически проект. Те не са инструмент за социални експерименти. Те са бъдещето на всяка нация. Именно затова обществото е длъжно да подхожда към тях с особена отговорност, предпазливост и мъдрост. Защото всяко поколение ще бъде съдено не по идеологиите, които е защитавало, а по начина, по който е опазило своите деца.
Ние не можем да променим Божият модел за половете. Той е бил мъдър когато те е създал малко момиче, Той е бил мъдър когато те е създал малко момче. Като родители, трябва да казваме това на децата си. Какво ще се случи после, отново нека е по Божията воля.
Какво се случва след смяната на пола
Докато Европа и Америка водят ожесточени спорове за лечението на деца и тийнейджъри с полова дисфория, все повече бивши пациенти започват да разказват истории, които доскоро оставаха в сянка.
Години наред темата за съжалението след смяна на пола беше почти табу. Всеки, който поставяше въпроси за дългосрочните последствия, рискуваше да бъде обвинен в предразсъдъци или враждебност към транссексуалните хора. Днес обаче самите учени и лекари все по-често признават, че картината е по-сложна.
Сред тях е канадският изследовател Кинон Маккинън, който дълго време е смятал, че случаите на детранзиция – връщане към биологичния пол след социален или медицински преход – са толкова редки, че почти не заслужават внимание. След разговори с десетки хора от САЩ, Канада и Европа обаче той стига до различен извод.
Част от интервюираните разказват за съжаление след започване на хормонално лечение, за продължаващи психични проблеми и за усещане, че не са получили достатъчно помощ, преди да вземат решения с необратими последици.
Още по-показателно е, че самите изследователи признават липсата на сериозни дългосрочни проучвания. Няма достатъчно данни какво се случва с голяма част от децата и тийнейджърите години след началото на лечението. А именно времето често променя гледната точка.
Една от най-впечатляващите истории е публикувана от британския „The Guardian“. Млада жена разказва как още като дете е искала да бъде момче. Не харесвала тялото си, изпаднала в депресия, развила хранително разстройство и стигнала до опити за самоубийство. Когато научила за възможността за преход, била убедена, че е намерила решението.
След години на тестостеронова терапия и операция на гърдите обаче започнала да задава въпроси, които преди това никога не си била позволявала. Осъзнала, че не женското ѝ тяло е било проблемът.
„Видях, че не това, че съм жена, ми пречи да бъда себе си. Пречеше ми постоянният натиск и дискриминацията срещу жените“, признава тя.
Това не означава, че всички хора, преминали през преход, съжаляват. Напротив – мнозина заявяват, че лечението е подобрило живота им. Но случаите на съжаление съществуват. И когато става дума за деца и непълнолетни, дори малък процент не бива да бъде пренебрегван.
Все повече специалисти настояват вниманието да се насочи към задълбочената психологическа оценка преди медицинска намеса. Част от хората, които по-късно се детранзират, съобщават за преживени травми, сексуално насилие, депресия, аутизъм или трудности в приемането на собствената сексуална ориентация.
Това поражда неудобен, но необходим въпрос: прави ли обществото достатъчно, за да разбере причините за страданието на тези млади хора, преди да прибегне до необратими медицински решения?
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
