Колибри, паякообразна маймуна, черна котка и водни кончета – животните в една емблематична картина от 1940 г. разказват удивително много за травмите, устойчивостта и непокорните желания на Фрида Кало.
„Фридаманията“ е в разгара си. Световната слава на мексиканската художничка окончателно се утвърждава след смъртта ѝ през 1954 г., когато тя е едва на 47 години, но и днес Кало остава една от най-разпознаваемите фигури в културата. Нейните образи – дръзки, чувствени, непосредствени и едновременно с това изключително сложни – продължават да вдъхновяват съвременни художници и активисти, а ликът ѝ се появява върху безброй предмети и сувенири.
Бурният живот на Фрида – катастрофалните ѝ травми, инвалидността, с която живее до края на живота си, трудният брак с художника Диего Ривера и многобройните ѝ любовни връзки с мъже и жени – присъства осезаемо в нейните въздействащи автопортрети.
Изкуството ѝ помага да бъде променена самата представа за този жанр. При Кало автопортретът престава да бъде официална поза и се превръща в свободно изразяване на личността – място, където без извинение могат да съществуват красота, сурова травма и непокорни желания.
От 55-те автопортрета, които рисува, в значителна част присъстват и животни – една от големите ѝ любови през целия живот.
Сред централните произведения в новата изложба на Tate Modern „Frida: The Making of an Icon“ е поразителният шедьовър от 1940 г. „Автопортрет с огърлица от тръни и колибри“.
В тази картина е заключено необикновено количество информация за Фрида и нейния живот. Символиката на животните позволява да се надникне в най-интимните ѝ уязвимости, в силата и страстите ѝ. Портретът разкрива и колко важна роля са имали любимите ѝ животни в нейното всекидневие.
„Има фолклорна препратка към колибрито – традицията човек да носи колибри като талисман, за да си върне изгубена любов“, обяснява кураторът на Tate Modern Тобиас Острандър.
Фонът на картината е плътен, наситен със зеленина и сякаш излъчва тропическа жега. Сочните зелени листа контрастират с тъмните тонове на животните около Фрида. Но и те са изобразени с удивителна прецизност – блестящите очи на котката, извитият ѝ гръб и настръхналата козина, съсредоточеното и леко пакостливо изражение на маймуната.
А Фрида е почти болезнено близо до зрителя. Бузите и устните ѝ са зачервени. По шията ѝ се стичат тънки струйки потъмняваща кръв. Лицето ѝ остава спокойно и стоическо въпреки страданието.
Рисува я, когато любовта ѝ се разпада
Картината се появява в момент на истинска житейска буря.
Кало току-що се е развела с Диего Ривера – двамата ще се оженят повторно по-късно същата година. По същото време към края си върви и дългогодишната ѝ любовна връзка с американския фотограф Николас Мюрей.
Именно на този фон Фрида поставя себе си в центъра на сцена, претоварена със символи.
Около врата ѝ виси колибри – птица, традиционно свързвана със свободата, но също и с ацтекския бог на войната. Тук тя изглежда безжизнена.
До дясното рамо на Фрида стои домашната ѝ маймуна – подарък от Диего Ривера. Животното си играе с бодливата огърлица около шията ѝ и така кара тръните да се впиват в кожата и да пускат кръв.
Отляво дебне черна котка.
„Готова да скочи“
„Начинът, по който тя гледа директно зрителя – не предизвикателно, но без никаква съпротива или колебание – е много впечатляващ“, казва Тобиас Острандър пред BBC.
Той обръща внимание и на фолклорния смисъл на колибрито – традицията птицата да се носи като талисман за връщане на изгубена любов.
Формата на колибрито според него напомня и характерната слята вежда на художничката.
„Така се създава диалог между този предмет и собственото ѝ лице“, обяснява кураторът.
Животните обаче не са просто символи, взети от митологията.
„Тя живее с много животни, така че това е част от ежедневието ѝ. Маймуната е символ на емоционалното страдание, което изпитва заради Ривера, а котката е готова да скочи“, казва Острандър.
Вместо непременно да бъде знак за лош късмет, черната котка може да бъде възприета и като животно-пазител на Фрида – напрегнато, готово за действие и изпълнено със скрита сила.
„Има усещане за уязвимост, но едновременно с това и за сила – сякаш до нея стои дух-пазител.“
Пеперуди, водни кончета и една невъзможна природа
В картината има още детайли, които лесно могат да останат незабелязани.
„Косата ѝ е сплетена с прекрасна лилава прежда и сребърни фиби във формата на пеперуди, които тя действително е притежавала“, разказва Острандър.
Над тях се виждат форми, напомнящи цветя-водни кончета.
„Това е по-метафорична или магически реалистична препратка в горната част на картината. Те са фантастичен хибрид, който не би могъл да съществува в действителността, и съдържат символика от различни културни контексти.“
В коренните мексикански култури както водните кончета, така и пеперудите се свързват с прераждането на душата.
„Това показва колко сложни и изтънчени са препратките ѝ“, отбелязва кураторът.
Тези детайли отразяват и собственото mestiza наследство на Фрида – смесицата от коренни мексикански и европейски корени.
В предиспанските култури паякообразната маймуна символизира неудържима творческа енергия, игривост и плодовитост.
В същото време бодливата огърлица на Фрида напомня религиозното мъченичество и мексиканската колониална религиозна живопис.
„За жена художник по онова време да изобрази себе си като Христос е доста дръзко“, казва Острандър.
Именно през 1939 и 1940 г. Кало създава някои от най-амбициозните произведения в кариерата си.
Какво означават животните на Фрида
Животните в картините на Кало често са определяни като „екзотични“ или сюрреалистични. Но те могат да се разглеждат и по съвсем различен начин – като нещо, което прави изкуството ѝ още по-човешко и разбираемо.
В интервю за списание Time през 1953 г. Фрида казва:
„Мислеха ме за сюрреалист, но не бях. Никога не съм рисувала сънища. Рисувах собствената си реалност.“
Животните са част от тази реалност още от детството ѝ.
Фрида израства сред тях в семейния дом Casa Azul – Синята къща – в покрайнините на Мексико Сити.
Те ѝ дават компания и утеха, когато като дете е прикована към леглото заради полиомиелит, който оставя трайни последици върху тялото ѝ.
На 18 години животът ѝ отново се преобръща – този път след ужасяваща автобусна катастрофа. Гръбначният ѝ стълб е тежко увреден и от този момент нататък болката става постоянен спътник на художничката.
Като възрастна Кало продължава да отглежда множество животни – паякообразни маймуни, птици, мексикански голи кучета и дори сърна. Диего Ривера изгражда специална пирамидална конструкция за необичайната ѝ менажерия.
„Домът на Кало се превръща в цял един свят – това е по-скоро ситуация като Ноев ковчег, отколкото нещо тъжно“, казва Острандър.
Маймуната, папагалът и раненият елен
Фрида многократно рисува себе си заедно със своите животни.
Те присъстват в пищни произведения като „Автопортрет с маймуна“ от 1938 г. и спокойната картина „Аз и моите папагали“ от 1941 г.
Понякога границата между самата Фрида и животното почти изчезва.
В „Раненият елен“ от 1946 г. тя се появява като горски елен със собственото си лице, а тялото на животното е жестоко пронизано от стрелите на ловци.
В долната част на сцената е изписана думата „carma“ – карма. Тя насочва към идеята за страданието като съдба.
Самата Кало веднъж казва, че „болката, удоволствието и смъртта не са нищо повече от процес на съществуването“.
В есе към изложбата Беатрис Гарсия-Веласко отбелязва, че раните, които Фрида изобразява, напомнят стила на изображенията на Свети Себастиан. Те препращат към инвалидността и страданието, които я съпътстват цял живот, но едновременно с това показват как художничката намира сила и изцеление в връзката си с природата.
Животните като нейни равни
Както почти всичко в изкуството на Фрида Кало, и животните позволяват множество интерпретации.
Меган Райт от Saatchi Art отбелязва, че Кало възприема домашните си любимци като „одухотворени и проницателни същества“.
Според нея свободната сексуалност на художничката може да е намирала своеобразно отражение в поведението на маймуните ѝ – буйни, необуздани и без свян в сексуалното си поведение. Това би могло да обясни и защо Фрида ги изобразява като свои равни.
Съвсем различен прочит предлага детската книга от 2017 г. „Frida Kahlo and Her Animalitos“ на Моника Браун, където домашните любимци на художничката са представени като приятели, които ѝ дават сила.
Заместващи деца или просто същества, които обича
Често се твърди, че животните на Фрида са замествали децата, за които тя копнее.
Безспорно изкуството ѝ открито се занимава с травмата, включително със загубата на деца. Но подобно обяснение може да бъде прекалено лесно и познато допускане, когато става дума за жена без деца.
В хипнотичната картина от 1949 г. „Любовната прегръдка на Вселената, Земята (Мексико), аз, Диего и сеньор Шолотъл“ всъщност именно съпругът ѝ се появява като мъж-бебе.
Голият Диего е притиснат в ръцете на Фрида като дете.
В краката ѝ стои кучето с великолепното име сеньор Шолотъл. Шолотъл е фигура от ацтекската митология, а в картината животното присъства като нежно и закрилящо същество.
„Кало имаше много животни, към които насочваше обичта си“, казва Острандър.
Тъй като физическото ѝ състояние често я принуждава да прекарва дълго време вкъщи, домът постепенно се превръща в нейна собствена вселена.
„Не искам да опростявам нещата, като казвам, че животните са били като деца, но понякога те са замествали деца или са представлявали младостта около нея“, обяснява той.
„За какво са ми крака, щом имам крила да летя?“
Разбирането ни за Фрида Кало продължава да се разширява, а връзката ѝ с животните и природата изглежда неподвластна на времето.
До самия край тя е изправена пред тежки изпитания.
През 1953 г. десният ѝ крак е ампутиран вследствие на тежка гангрена.
Тогава Фрида записва в дневника си една от фразите, които по-късно ще се превърнат в символ на нейната необикновена воля:
„Крака, за какво са ми, щом имам крила да летя?“
Дори най-разтърсващите ѝ автопортрети в крайна сметка носят жизненост. Болката никога не изчезва от тях, но не успява да изтрие желанието ѝ да съществува, да обича и да рисува.
Самата тя го формулира без украса:
„Не съм болна. Аз съм разбита. Но съм щастлива, че съм жива, докато мога да рисувам.“
