България е държава с огромен потенциал. Тук живеят образовани хора, силни семейства, талантливи и креативни личности. Страната притежава богата история, впечатляваща природа и една забележителна способност да се справя с трудностите дори когато ресурсите са ограничени. Това отбелязва в статия в блога си Кристър Бергрен, дългогодишна фигура от музикалния бизнес на Швеция, който от няколко години живее в България. Как още вижда ситуацията през „западните“ си очи.
И въпреки това хиляди млади българи избират да изградят живота си другаде.
След като живях и работих в България, започнах да разбирам защо. Причината не е само в заплатите. Става дума за усещането дали човек може сам да определя бъдещето си, дали ще бъде оценяван според способностите си и дали изобщо има основание да вярва, че усилията му ще бъдат възнаградени.
Аз неизбежно гледам на България през западните си – и най-вече през шведските – очи. Това означава, че нося със себе си определени очаквания. Свикнал съм договорите да се спазват, институциите да могат да обяснят решенията си, компетентността да има значение, а човек, който работи усърдно, да има реален шанс да се развива.
Разбира се, Швеция далеч не е идеална. И там има злоупотреби с власт, фаворизиране, бюрокрация, слабо управление и хора, които се издигат благодарение на правилните контакти. Но зад всичко това стои едно дълбоко убеждение – че системата трябва да работи и че когато не работи, гражданите имат право да търсят отговорност.
В България много по-често срещам обратната нагласа.
Системата може и да функционира, но никога не можеш да бъдеш напълно сигурен, че ще работи в твоя полза. Затова личните контакти, семейството и познанствата се превръщат в нещо по-важно от официалните правила.
Това е напълно рационален начин човек да оцелее.
Но за една модерна европейска държава това е сериозен проблем.
Една и съща Европа – напълно различни възможности
Днешният млад българин живее в същия културен свят като младите хора в Швеция, Германия или Нидерландия.
Той използва същите социални мрежи, гледа същите филми, слуша същата музика, работи със същите технологии и следи едни и същи световни тенденции.
Българските младежи виждат как живеят връстниците им в останалата част на Европа. Виждат възможностите за кариера, нивото на заплатите, университетите, компаниите и свободата да сменяш професия, град или държава.
Но когато става дума за доходите, разликата е огромна.
През 2025 г. средната цена на един час труд в България е около 12 евро – най-ниската в Европейския съюз. Средното равнище за ЕС е близо 35 евро.
Тези данни не показват директно размера на заплатите, но ясно илюстрират колко голяма е дистанцията между българския и западноевропейския пазар на труда.
В същото време България вече не е евтина страна във всичко.
Телефоните, автомобилите, компютрите, самолетните билети и голяма част от вносните стоки струват почти колкото навсякъде другаде в Европа.
В София и в останалите големи градове през последните години значително поскъпнаха жилищата, ресторантите и услугите.
Така се получава един интересен парадокс. За човек със западна заплата България все още изглежда сравнително евтина.
За българин с местен доход същата тази държава често изглежда все по-скъпа. Една вечеря в ресторант може да ми се стори напълно достъпна.
Но за младия сервитьор, който я сервира, сметката може да представлява значителна част от дневния му доход. Именно тази разлика в перспективата е ключът към разбирането на проблема.
Не само парите карат младите да заминат
Най-лесното обяснение е, че младите хора напускат България заради по-високите заплати.
Разбира се, доходите имат значение. От тях зависи дали човек ще може да напусне дома на родителите си, да създаде семейство, да си купи жилище, да пътува, да продължи образованието си или просто да посрещне неочакван разход.
Но парите са само част от историята. Младите хора търсят и нещо друго – ясна връзка между положения труд и постигнатия успех.
Те искат да знаят, че образованието, инициативността, отговорността и професионалните качества наистина могат да ги отведат напред.
Изследвания на Световната банка показват, че разликите в заплащането са сред основните причини за емиграцията на българите.
Същевременно повечето напускащи са именно млади хора, което постепенно намалява работоспособното население, особено извън големите градове.
Добрата новина е, че съществува и обратен процес. Много българи се завръщат след години работа в други държави от Европейския съюз. Това означава, че надежда има.
Повечето млади българи не мразят страната си. Напротив. Липсват им семейството, приятелите, езикът, храната, климатът и близостта между хората.
Но за да се върнат, им трябва причина.
Само патриотизмът не е достатъчен, когато ежедневието е белязано от ниски доходи, ограничени възможности за развитие и усещане, че правилата не важат еднакво за всички.
Когато връзките са по-важни от знанията
Една от най-големите разлики между ежедневието в Швеция и това в България е значението на личните контакти. В България често можеш да чуеш въпроси като:
„Кого познаваш?“
„Кой може да се обади?“
„Кой може да отвори вратата?“
„Кой може да придвижи нещата по-бързо?“
Това невинаги означава корупция. В много случаи хората просто се опитват да се справят със система, която възприемат като тромава, сложна или непредвидима.
Проблемът започва тогава, когато връзките станат по-важни от компетентността.
За един млад човек това изпраща изключително тежко послание – че не е достатъчно да бъдеш образован, амбициозен и трудолюбив. Често трябва да принадлежиш към правилното семейство, правилния приятелски кръг или правилната политическа и икономическа среда.
Това поражда разочарование. То учи младите хора, че приспособяването е по-важно от новаторството, а лоялността към началника понякога носи повече ползи от реалните резултати.
Не е случайно, че в Доклада за върховенството на закона на Европейската комисия за 2025 г. се посочва, че България продължава да изостава с конкретни резултати при разследването и осъждането на случаи на корупция по високите етажи на властта.
За мнозина това не са сухи юридически констатации. Те оформят начина, по който обществото мисли.
Когато хората не виждат реална отговорност, започват да вярват, че властта защитава сама себе си.
А щом подобно убеждение се утвърди, промяната става изключително трудна.
Старият модел срещу новото поколение
Много от младите българи, които срещам, са космополитни, владеят няколко езика, работят свободно с новите технологии и следят световните тенденции.
Често те имат по-добра представа накъде върви светът от хората, които ги управляват. Въпреки това в немалко организации все още доминира старият йерархичен модел.
Началникът решава. По-младият служител слуша. Информацията се движи само отгоре надолу.
Да задаваш въпроси понякога се възприема като неуважение. Да проявиш инициатива може да бъде изтълкувано като заплаха.
Разбира се, България има множество модерни компании, особено в София, където международните технологични фирми работят по световни стандарти.
Но поколенческият сблъсък остава видим. Младите хора искат да обсъждат идеи, да експериментират, да носят отговорност.
Старите структури често предпочитат контрол, подчинение и предвидимост.
Когато човек многократно чува, че трябва да чака, да мълчи или „да си знае мястото“, рано или късно започва да търси среда, в която енергията и идеите му ще бъдат ценени.
Истината е, че повечето не бягат от България, а от усещането, че потенциалът им е нежелан.
София не е цяла България
За чужденец е лесно да пристигне в София и да остане с впечатлението, че цялата държава се развива със същото темпо. Столицата е динамична.
Тук има международни компании, модерни офиси, университети, културен живот, ресторанти, ново строителство и инвестиции. Но картината извън София е съвсем различна. В края на 2025 година населението на България е малко над 6,42 милиона души.
Само за една година страната губи повече от 14 хиляди жители. Почти една четвърт от населението вече е над 65-годишна възраст.
В България има 192 напълно обезлюдени населени места. Още 1280 села имат под 50 жители.
Това не са просто числа. Зад тях стоят затворени училища, празни къщи, изчезнали местни предприятия.
Възрастни хора, чиито деца и внуци работят в чужбина. Намаляването на населението не се дължи единствено на емиграцията.
През 2025 година в България са родени около 50 хиляди деца, а близо 100 хиляди души са починали.
Естественият прираст остава силно отрицателен, като най-тежко е положението именно в малките населени места. А когато едно селище изгуби младите си хора, то не губи само жители, а бъдещи предприемачи. Учители, лекари, артисти, родители, лидери.
Остава социална структура, която става все по-трудна за поддържане.
Липсата на доверие може да е най-големият проблем
Заплатите могат да бъдат увеличени. Пътищата могат да бъдат ремонтирани.
Болниците могат да бъдат обновени. Държавната администрация може да стане по-модерна и дигитална.
Много по-трудно обаче се възстановява изгубеното доверие.
Когато хората многократно виждат как политиците дават обещания, които не изпълняват, когато отговорните за злоупотреби не понасят последствия, а обществените институции се използват за политически или лични цели, вярата в общия проект постепенно изчезва.
Тогава гражданите престават да си задават въпроса:
„Как можем да променим държавата?“
Вместо това започват да мислят:
„Как аз и семейството ми можем да се спасим?“
Именно тук емиграцията се превръща в логично лично решение на един общ обществен проблем.
Младият българин може и да не вярва, че гласът му ще промени институциите.
Но знае, че самолетният билет за Берлин, Амстердам, Виена или Копенхаген може да промени живота му.
Моят западен поглед също може да греши
Тук трябва да бъда и самокритичен. Би било високомерно да дойда от Швеция и да питам защо България не функционира като Швеция. Двете държави имат напълно различна история.
Шведските институции, данъчната система, публичната администрация и социалният модел са се изграждали десетилетия наред. България само за няколко десетилетия премина през комунистически режим, преход към пазарна икономика, демокрация, членство в НАТО и Европейския съюз.
Това беше бърз, труден и болезнен процес. Старите властови модели не изчезват само защото са приети нови закони.
Недоверието, трупано поколения наред, не може да бъде премахнато с една електронна услуга или с ново име на държавна институция.
Когато хората дълго време не са вярвали на държавата, естествено започват да разчитат на семейството.
Когато правилата постоянно са се променяли, личните връзки се превръщат в най-сигурната опора.
Това, което през моите шведски очи изглежда като нездравословна неформалност, често всъщност е механизъм за оцеляване.
Но има огромна разлика между това да разбереш дадено явление и да го приемеш.
Историята може да обясни защо системата изглежда така.
Но тя не може вечно да служи като оправдание тя да не бъде променена.
България притежава нещо, което Западът постепенно губи
Въпреки всички проблеми виждам и качества, които в много западни общества започват да изчезват.
В България хората все още общуват по-естествено. Семействата остават близки.
Хората си помагат не защото някой ги задължава, а защото така смятат за правилно.
Връзката между поколенията е по-силна. Виждам предприемчивост. Устойчивост. Изобретателност.
Виждам хора, които постигат удивителни резултати с ограничени средства.
Тук съществува и различен ритъм на живот. Не всичко е строго регламентирано, стандартизирано и контролирано.
За един швед това понякога е объркващо. Но понякога е и освобождаващо.
Затова България няма нужда да се превръща в копие на Швеция или Германия.
Тя не трябва да внася целия западен обществен модел. По-важно е да използва собствените си силни страни и едновременно с това да изгради по-ясни правила, по-силни институции и по-голямо уважение към компетентността.
На младите трябва да бъде дадена причина да останат. Много от онези, които днес живеят в чужбина, биха се върнали.
Те носят със себе си опит, професионални контакти, езици, капитал и нов начин на мислене.
Но трябва да почувстват, че знанията им са желани, а не възприемани като заплаха за хората, които вече са на власт.
България трябва да изгради общество, в което да останеш е най-разумният избор.
