Преди 100 години в село Разпоповци, днешен квартал на Елена, е роден Георги Георгиев-Гец, един от наистина легендарните актьори на соца, запазил мъжкото си и човешко достойнство до сетния дъх. Възрожденският град в продължение на два дни празнува юбилея на титана от сцената и екрана. За тържествата, които продължават тази вечер с прожекция на филма „Прокурорът“ в столичното кино „Влайкова“, а утре с откриването на изложба в Народния театър, от Щатите пристигна композиторът Данаил Гец, по-малкият син на маестрото, изиграл 170 роли, превърнали го още приживе в абсолютна емблема на перфекционизма в седмото изкуство, драматургията и телевизията. От Войводата в „На всеки километър“, през нашенския Джеймс Бонд в „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ и Гешев в „Сами сред вълци“, до „Селянинът с колелото“, от руските и световни класики до съвременните български пиеси… Ако се беше появил някъде по света, щеше да бъде международна знаменитост. Но никой не е пророк в собствената си родина.

Георги Георгиев-Гец със синовете си Иван и Данаил между два кадъра на снимките за "С дъх на бадеми", 1967
Ранната смърт на Гец – той си отива преди да навърши 70, е свързана със срамна страница в историята на българския арт в началото на така наречения преход. Васил Стефанов, тогавашният директор на Народния театър – известен и като един от цензорите през соца, пенсионира по нареждане от Министерството на културата няколко от най-ярките таланти на академичната трупа. Строителният предприемач Димитър Барбуков финансира представления с „пенсионерите“, между които са Гец, Таня Масалитинова, Славка Славова, Емил Стефанов, Георги Черкелов, Гинка Станчева… Гец е толкова разбит от бруталността на апаратчиците, че дори не желае да мине по улиците край Народния театър. Затова пък заедно с колегите си пътува из цяла България, където го посрещат като супер звезда, какъвто е всъщност.

Гец и съпругата му Цена, Бургас, 1957
Докато на 9 януари 1996 година в Стара Загора спектакълът "Ню Йорк, хотел "Плаза" върви към финалните овации, Гец започва да завалва думите и да бърка репликите си. Буквално след последната фраза, която прозвучава пред публиката, припада зад кулисите, покосен от силен инсулт. След продължителна кома умира на 2 септември.

Гец и съпругата му Цена, Сан Франциско, 1995
Ето и последната снимка на Гец, направена в дома му на Цветница през 1996 г.:

Ето и кратък откъс от "Книга за Гец", която Данаил Гец издаде отново в чест на 100 години от рождението на баща си. Публикуваният откъс е от спомените на професор Иван Георгиев Гец (1958– 2015) - по-големият син на Гец, известен режисьор и продуцент:
"Цена, искам да знаеш, че след киното най-много обичам теб и децата!“ Това е текстът на бележка, която майка ми намери на масата една сутрин. Както често се случваше, татко беше заминал на снимки още по тъмно. В тази шега с прощалното писмо на Ботев са събрани много неща. И неподражаемото чувство за хумор на баща ми, и усещането за най-важните за него неща. Това бяха работата му, семейството и обичта на зрителите. Ще напиша по няколко изречения тях, но съзнателно ще избягна анализа на постиженията на Гец на сцената и екрана, защото в настоящата книга има автори, които значително по-добре от мен изследват творчеството му. От позицията на работата ми като режисьор и продуцент аз съм дълбоко убеден, че баща ми е велик артист и в национален, и в международен мащаб, но вероятно не е най-подходящо аз да говоря на тази тема.
Работохолик. Думата е безнадеждно изтъркана и шаблонизирана, но не се сещам за по-точно определение за отношението на татко към работата му. Не само защото работеше изключително, до нездравословно много. По-скоро поради отношението му към безкрайните репетиции с домашния си режисьор (мама) вкъщи. Имаше някаква крайна пристрастеност. Той се чувстваше най-добре репетирайки. През последните години според мен почти загуби умението да почива, да се отпуска, да се освобождава от мислите за утрешните снимки, представление или репетиция. Работата го поглъщаше без остатък. Може би затова арогантният начин, по който го пенсионираха в Народния театър, го нарани по-дълбоко всякакво друго нещастие. И няколкото години след това не можаха да го излекуват. Пълните салони в малки и големи градове, сълзите в очите на зрителите, аплодисментите, цветята, обичта на хората - нищо не можеше да заличи спомена от работниците, изкъртващи табелката с името му от вратата на гримьорната няколко минути, след като Васил Стефанов му връчи заповедта за пенсиониране. От този ден до края на живота си баща ми заобикаляше отдалеч сградата на театъра. Не искаше дори и случайно да я види.
Още като дете усещах, че вкъщи атмосферата е по-различа от тази в домовете на съучениците ми. Когато вечер се случеше татко да си е вкъщи, предпочитах да съм там, вместо с приятелите по улиците. Аз не познавам по-интересен, смел и забавен човек от баща ми. Той беше изключително наблюдателен, любопитен, с великолепно чувство за хумор и самоирония. Някои от историите и вицовете, които разказваше, съм ги чувал десетки пъти и всеки път съм се смял със сълзи. Може би защото в тях винаги имаше нещо ново или защото ги изпълняваше гениално. Гец беше най-добрият баща, който човек може да си представи. Пробягваше километри след нас с брат ми, когато се учехме да караме колело. Тичаше по снежните писти, когато се мъчехме със ските. Учеше ни да караме кола от 13-годишни. От четвъртата си година бях заедно с него по снимачните площадки...
... Баща ми беше голям човек и хвърляше голяма сянка. Затова, когато започнах работа в киното и телевизията, все се опитвах да търся собствени пътеки. Исках хората да ме оценяват заради самия мен без волята или неволната намеса на прочутия ми баща. Гледах колегите да не разберат чий син съм. В някакъв момент всички узнаваха, естествено. За съжаление само веднъж, в един криминален филм (дипломната ми работа) работихме заедно. Това, че пропилях възможността да правим заедно филми и спектакли, е най-голямата глупост в живота ми. Втори дубли няма да има."





















