Делян Пеевски се оказа единственият политически лидер, който видя колко важна е "новата световна сделка"
„По-добре да се водят преговори, отколкото войни“. Преди 80 години с тези думи големият циник в геополитиката, но блестящ стратег Уинстън Чърчил обобщава философията, която стои зад създаването на Организацията на обединените нации. След края на Втората световна война светът е разрушен и социално разклатен, а необходимостта от механизми за предотвратяване на нови конфликти е неотложна.
Конференцията в Сан Франциско през 1945 г. събира 50 държави, които са поканени да изготвят Устава на новата организация. Но дори и сред съюзниците не всичко е било лесно: победените Германия, Япония и Италия остават извън дискусиите, а колониите по света нямат право на самостоятелно участие. Полша, макар и отсъстваща от конференцията, по-късно подписва Устава, като броят на държавите-основателки става 51. Първоначалното изключване на някои държави и сложните политически баланси показват колко деликатно е било формирането на универсален механизъм за мир и сигурност.
Архитектът на мира
Всяка историческа справка обаче поставя в централната роля за създаването на ООН президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт. Той въвежда термина „Обединени нации“ още през 1942 г. и настоява организацията да разполага с реални инструменти за колективна сигурност. Както самият той заявява: „Структурата на световния мир не може да бъде дело на един човек, една партия или една нация.“ Рузвелт е лидер в криза – по време на Голямата депресия и Втората световна война – и неговият стил на управление показва, че ефективната дипломация изисква харизма, решителност и способност да мобилизира обществото.
И въпреки, че самият Рузвелт е демократ, днес най-големи прилики с визионерския му подход всеки непредубеден анализатор може да открие в настоящия президент на САЩ Доналд Тръмп. Двамата имат една и съща политика по укрепване на президентската власт вътре в страната, директната комуникация с гражданите и антиестаблишментската реторика и най-вече в невероятния усет да правят външна политика, която да „вкара в релси“ целия свят. И при двамата лидерството е силно персонализирано, поляризира обществото, но същевременно позволява реализиране на стратегическа визия.
Затова Рузвелт вижда ООН като инструмент, чрез който великите сили могат да постигат мир без нови конфликти, а Чърчил допълва: „Никой не твърди, че Организацията на обединените нации е съвършена или всесилна, но тя е най-добрата надежда на човечеството.“ Тези думи подчертават, че организацията се основава на компромис, диалог и сътрудничество между държавите. Или казано накратко Рузвелт създава своята „Световна сделка“, с която внася мир в разклатения от десетилетия конфликти свят.
8 десетилетия опит
Над 80 години по-късно, идеите на Рузвелт за колективна отговорност и механизми за мир намират своята проява в съвременните инициативи като Съвет за мир, стартиран от Доналд Тръмп. По време на официалното представяне Тръмп подчертава, че Съветът трябва да работи съвместно с ООН и да има въздействие извън едно конкретно регионално поле: „След като този Съвет бъде напълно формиран, можем да правим почти каквото пожелаем, и ще го правим съвместно с Организацията на обединените нации.“ Този механизъм е създаден не само за Газа, но и за справяне с глобални кризи и конфликти, като продължава мисията на Рузвелт да съчетава националните интереси с международна отговорност.
И тук идва ключовата разлика за България, която след 8 десетилетия опит получава историческата привилегия да е сред учредителките в новата „Световна сделка“. И за разлика от 1945 г., когато дори не е сред поканените (защото пак се оказала от грешната страна на историята, избирайки да е част от Антантата), днес страната ни получава геостратегическият шанс да работи за новия мир в света. Защото България само като член на международната общност и активен партньор в регионалните дипломатически усилия, има възможност да се включи в работата на борда, демонстрирайки стратегическа зрялост и ангажимент към принципите на колективната сигурност.
Кръговете на Сорос
И на този фон у нас отново има разделение, подклаждано от задкулисните кръгове на т.нар „Дълбока държава“. В този исторически момент политико-икономическите кръгове, финансирани от Джордж Сорос, се опитват да наклонят страната към „грешната страна на историята“ и да ограничат нейното активно участие в глобалните механизми за мир и стабилност.
Цялото войнство на финансираната от международния спекулант политическа трупа ПП-ДБ се ангажира да пуска позиции, в които да клейми участието на страната ни в Съвета за мир. Аргументи нямаше, но че притеснението в дълбоката държава от историческото решение на България е голямо, стана ясно още преди ден. Тогава в обществото изплува факта, че подалият оставка президент Румен Радев е решил да потъпче парламентарния ред и демократичните порядки, като просто пратил в кошчето получената от президента Тръмп покана до България. Защо? Не стана ясно. Но от отчаяната реакция на соросоидната общност у нас се разбра, че Радев още преди официално да стане партиец вече е избрал политическа страна, на която ще играе. И тя очевидно не е в полза на обществото, държавата и България като цяло.
Куражът в политиката
Въпреки това българските дипломати и институции показаха, че страната може да участва активно в международната дипломация, като защитава собствените си интереси и се придържа към принципите на диалога и колективната сигурност.
В този контекст единственият политически лидер у нас, който още преди ден осъди арогантното поведение на Радев и призова да се спази демократичния ред като се препрати поканата за разглеждане от МС и парламента, беше лидера на ДПС и председател на ПГ ДСП-Ново начало Делян Пеевски. С реакцията си той за пореден път се открои като лидер, който разбира значението на включването на България в глобалните инициативи.
А днес, след подписването в Давос, Пеевски подчерта, че участието в Съвета за мир е „чест и привилегия“ и уникална възможност страната да играе активна роля в международната политика. Пеевски ясно оценява стратегическата важност на „новата световна сделка“ и подкрепя усилията на България да има реално влияние върху решенията за стабилността на региона. Неговата позиция символизира прагматично и ангажирано лидерство, позволявайки на страната да се утвърди като надежден партньор на глобалната сцена и да заеме позиция, която съчетава националния интерес с глобалната отговорност.
България на световната карта
Историята показва, че мирът изисква както международни институции, така и вътрешна политическа решителност. България, чрез своите дипломати, подкрепата на лидери като Пеевски и активното участие в Съвета за мир, демонстрира ангажимент към принципите на ООН. Страната следва мисията на Чърчил и Рузвелт, утвърждавайки се като фактор за стабилност и разум в съвременния свят. В същото време тя се противопоставя на опити за външно влияние и доказва, че диалогът винаги е по-добър от войната. България показва, че дори малка държава може да има значимо участие в глобалната дипломация, когато стратегическата визия и решителността вървят ръка за ръка с националните интереси. Защото както казва и Чърчил при създаването на ООН: „Организацията може да не предотврати всички войни, но без нея светът би бил много по-опасно място.“
