Искаме да имаме смел, решителен човек за президент. Искаме да има здраво семейство, защото това говори за него. Искаме да е противник на измамите, лъжата, игрите в политиката. Искаме да е заможен, защото у нас все още битува подозрението, че хората се стремят към властта, за да забогатеят. Искаме да е интелигентен, и достатъчно харизматичен, че да общува с всички, навсякъде. И не но последно място-нека има фина, умна, красива жена до себе си. И ето го него – Иван Христанов, който изненадващо или пък не, обяви, че се кандидатира за президент. „Стандарт“ потърси него и съпругата му Ива Палма, с която са заедно от 21 години и имат три прекрасни пораснали, възпитани деца, за да ни разкажат как са се намерили, как са свили гнездо, кое ги движи напред. Отвъд политическата тъкан на съвместната им история, защото рядко у нас политик застава с партньора си в живота, за да говори за истински важните неща: любов, деца, ценности, семейство.
Семейство Христанови, вие на Ивановден у дома сте мнозинство, разкажете за имената във вашата фамилия!
Ива: Имената в нашата фамилията, от една страна са случайни, от друга не са. Разбира се при нас с Иван е случайно съвпадение. Името на първото ни дете не сме избирали според това да бъде кръстено на някого, или по буква, или нещо подобно. Нарекохме я Йоана, на царица Йоана, за да бъде силна личност като нея и един вид да я олицетворява.
След това се появи Илия. За него търсихме отново силно име и в крайна сметка се спряхме на Свети Илия. Но когато се роди Инди, изведнъж с Иван осъзнахме, че всички сме с буквата „И“, и Й.
Казахме си, че не може да не продължим това, защото детето трябва да се
чувства като част от нашето семейство. И за Инди специално търсихме име с буквата „И“.
И как го намерихте? Как го избрахте?
Много трудно, защото ние вярваме в силата на името. Човек идва със своя път и призив, но когато го наречеш, ти му придаваш още едно измерение, още идентичност, значение и присъствие. И това трябва да е премерено, достатъчно силно, защото човека реално ще живее живота на името.
Кръстихме я Индира, което е едно от имената на Лакшми – индуистката богиня на благоденствието, любовта и красотата.
Вие двамата как се открихте?
Иван: Ние се намерихме като във филм. Разхождах се веднъж покрай Народния театър и там горе, при стълбите, имаше един оркестър, който свиреше на ксилофони и маримби. Млади момичета и момчета. Ива трябва да е била на 20, ние имаме 8 години разлика. Погледнах нагоре и я видях! При лявата колона. Казах си: „Това момиче е много красиво! Боже, ако има как да станем гаджета!“.
Няколко години по-късно аз вече имах огромен офис в Бизнес парк, а тя, оказа се, работи в банката отсреща. Започнах да я посещавам, теглех пари нарочно, само за да отида да я видя. Отначало не я познах. Канех я на среща, тя отказваше, говорихме си кой какво харесва, какво хоби има. И тогава ми каза, че свири на ксилофон. Тогава направих връзката! Казах й: „Аз теб те помня!“.
Ива: Аз от малка свирих на ксилофон. Бях студентка в УНСС, вече последен курс, но си казах, че е време да започна да градя кариера и видях, че Пощенска банка има стажантска програма. Кандидатствах, много ме харесаха. Веднага ме поканиха да започна работа в Бизнес парка, като касиер. Въпреки, че не исках да съм на каса, все пак това беше една първа стъпка. И аз я изпълнявах много сериозно. Бяхме две касиерки. Винаги на моята каса имаше опашка. Там се срещнахме с Иван. Идваше постоянно да тегли пари и да ме кани на среща. Само че аз имах приятел и не можех да приема поканите му. Докато един ден с този човек се разделихме.
По това време Иван ми прати съобщение, което ме трогна. След един натоварен ден си казах, че ще му звънна, ще изляза с него. В този момент той ме набра. Животът и на двама ни се промени, защото наистина беше неочаквано. Аз признавам, че не го харесвах в началото. Струваше ми се, че е много сложен, не знаех какво ще си говоря с него. А той се оказа толкова различен човек, такъв какъвто не бях срещала преди! Подходи галантно, остави ме да се наприказвам, така че промени първоначалното ми мнение.
Интересен беше и първият му подарък към мен-снимка, не цветя, бонбони или подобно, а снимка. Той е запален фотограф. Иван, когато се захване с нещо, винаги достига до основите и става професионалист в това, което прави.
Много бързо след това станахме семейство. Взехме решение, че ще бъдем заедно, че ще вървим по пътя рамо до рамо, ще гледаме в една посока, ще имаме три деца и така.
Как разбрахте, че това е човека, с когото искате да споделите живота си?
Ива: Трудно се описва с думи, може би когато срещаш човека до теб, той влиза в сърцето ти и се настанява там. Настава едно спокойствие. И започваш да чувстваш, че този човек го познаваш отдавна. Сякаш винаги сте били заедно.
Някак си се получава взаимно пасване, в което двамата се чувстват комфортно. Усетих го със сърцето си.
Иван: Всичко се случи по телефона. Имахме една среща и на другия ден аз тръгнах на обиколка из България с колело. 1000 километра за няколко дни навъртях. И неусетно започнахме да се чуваме всеки ден.
Ива: Аз се притеснявах за него, защото времето беше лошо, а на него нямаше кой да му помогне. Започнах да му звъня по няколко пъти на ден, за да се убедя, че всичко е наред.
Иван: Имахме една среща, а когато се прибрах, вече бяхме гаджета. Бог бе чул молитвата ми. Чувствах, че сме достатъчно близки, за да я прегърна. Но не го строих, исках да бъда внимателен.
Ива: Имах за кратко колебания, защото работим в една сфера, но те бързо се разсеяха. Когато заживяхме заедно, това беше изненадващо и за моето семейство. Никой не очакваше подобен развой. Мама винаги много ме е гледала, много ме е обичала и се е грижила за мен. Тя държеше да съм примерна дъщеря. И затова, когато се събрахме, всички се изненадаха – нещата се случиха много бързо, а скоро след това се роди и първото ни дете.
Иван: Аз заобичах Ива. Тръгнах на обиколка и се върнах с гадже. Не се влюбих, заобичах я. Има разлика.
От опита си дотогава разбрах, че ако хората в една връзка се карат за едни и същи неща в продължение на години, нещата не свършват добре. Но с Ива се карахме за различни неща. Решаваме нещата и вървим напред. Връзка, в която хората се карат за различни неща, се развива. Сега вече и не се караме, изчерпахме темите (смеят се и двамата).
Кои са силните ви страни като екип?
Иван: Ние сме много сплотени. Когато решим нещо, няма шест-пет.
Връщане назад няма или „промених си мнението“. Когато решаваме конкретен проблем или искаме да постигнем конкретно нещо, абсолютно нищо не може да ни спре. И ние си оставаме заедно. Никой не може да ни разколебае.
Тя е бетон.
Ива: Другото качество и на двамата е, че сме търпеливи. Това е важно в една връзка, защото никой не е силен през цялото време. Всеки от нас има своите слаби моменти и те неминуемо се отразяват на най-близкия човек. Затова търпението – да изчакаш човека да премине през трудния момент – при нас работи. Има разбирателство.
Иван: Както при много други хора вероятно, и при нас е имало случаи, тя да се ядоса, децата идват и ме питат:: “Тате, какво става?“. Отвръщам: “Не се притеснявайте. Ще й мине. Ние си се обичаме“. И децата ни живеят много спокойни. Това е изключително важно за едно семейство.
Ива: Един бивш негов колега от Народното събрание, един ден ми каза: „Ива, твоят Иван е Дон Кихот. Рядко срещана личност е Иван, хвърля се в битки, безусловно“.
Иван: Аз имам един много голям недостатък като политик. И то е, че някак си много упорито (знам, че е наивно, обаче не искам да се предам в това отношение и отказвам да го направя) вярвам в това, че трябва да живеем честно и без лъжи. Ние виждаме как едни хора, които са готови да лъжат, много бързо влизат в парламента, много бързо печелят избори….И много бързо си отиват! В България, ако не лъжеш, в политиката малко трудно пробиваш. Но това е нещо, на което учим децата си - никога недейте да лъжете. Лъжата е най-страшната кражба. Когато лъжеш, крадеш най-висшата ценност, която ни е дал Бог. А това е истината.
Не е лесно обаче да си половинката на такъв герой, нали?
Ива: Между нас има взаимно доверие. Заедно сме от 21 години. Аз го познавам във всичките му цветове. Знам, че когато направи едно действие, той го е премислил. При Иван няма нищо случайно, няма спонтанни решения, няма спонтанни думи. При него всичко е премерено и обмислено. Затова да съм до него освен най-голямо щастие, е и трудно. Достига се и до мен. Забъркаха името ми от ИТН в скандал в Народното събрание. С пълни лъжи, за които никой не им поиска отговорност. Обидиха ме, хвърлиха кал и си тръгнаха…
Въпреки това аз се чувствам спокойна и уверена в това, което прави Иван. Единството, подкрепата, за мен винаги са били на първо място. Дори преди години, когато реши, че ще става бегач, той дойде и ми каза: „Ива, записах се на Виенския маратон“.
Не беше бягал преди, беше се позакръглил леко и аз казах: “Добре, как ще се справиш, това са 42 километра!“. Но той започна да тренира. Това беше октомври месец и аз много си мислех, как мога да му помогна. Един ден му казах: „Измислих! Ако съм в публиката, не мога да те подкрепя, защото ще съм далеч. Искам да ме запишеш на полумаратон и аз ще застана до теб на старта, защото само така ще ме пуснат. И започнах да се готвя за полумаратон. Той ми направи програма и наистина на Виенския маратон бяхме рамо до рамо, ръка за ръка.
Той също ме подкрепя, защото това е взаимен процес. Иван винаги е заставал зад всички мои щури идеи, които не са малко. Дори се записах в спортната академия, като второ висше образование, защото реших, че ще ставам професионален рали пилот.
Иван: Ние ходихме заедно при нашия добър приятел Димитър Илиев. При една среща й дадоха да повърти една обиколка и се оказа, че тя има талант. Започна да ходи на планински състезания и се включи в рали шампионата, където много бързо се наложи. Но претърпя една много тежка катастрофа. Слава Богу не пострада, макар колата да се завъртя през покрив след финала на рали „Видра“.
Ива: Аз съм майка. Тогава бях майка на две деца и слагайки каската, не я слагам като мъжете, които отиват там, за да спечелят. Аз я слагам като майка, която трябва да финишира и да се прибере вкъщи. Всеки път, дори когато стана катастрофата, аз карах внимателно, премерено. Никога не съм рискувала. Дори резултатите, които имах, бяха благодарение на вниманието ми.
Иван: Успя да докаже, че да караш математически, хладнокръвно, носи много повече победи, отколкото да караш урбулешката, с адреналин.
Да се спрем на голямата тема. Децата. Разкажете за вашата банда.
Иван: Първо си говорихме колко деца искаме, защото аз съм израснал в семейство с двама братя, аз съм средния брат. И винаги съм искал да имам голямо семейство. И за мен това е най-голямото богатство. Всъщност това е единственото богатство, буквално единственото. Друго няма.
За мен парите са просто средство. Стремял съм се да им осигурим по-добро образование, да отидат на тренировки, такива неща. Ние всичко даваме за децата си. Както и всеки българин. Ние българите в това отношение сме по-специфични.
Ива: Готови сме да дадем всичко за децата.
Иван: Когато се взехме с Ива, седим си веднъж и аз я питам: „Ти колко
деца искаш? Тя казва: “Две“. Аз казах, че искам 4. Нарочно, че да се разберем по средата, на 3. Един от най-щастливите моменти в живота ми бе, когато се роди първата ни дъщеря. Беше тежко раждане и много дълго. Повече от 10 часа, Ива как издържа, не знам. Искаше всичко да е напълно естествено и по нормален път. Лекарите ми казаха: „Честито момиченце! Елате да я видите“. Влизам вътре, а Ива лежи цялата посивяла от раждането, от болки, напрежение и така нататък. Прегърнах я! Първите й думи бяха: „Беше толкова тежко, но нека да имаме още две деца“. Това ме порази! Дори в момент на болка, тя не се отказа от мечтата ни за голямо семейство.
Ива: Още с раждането на Йоана си дадохме сметка, че за децата е важно да се развиват не само с нашите грижи, но и чрез спорт и изкуства. Искахме да им дадем най-добрите възможности. Аз съм много активен човек и дори по време на бременността не спрях. Тогава, по настояване на Иван, научих и италиански. Дядо ми е италианец, оттам идва и фамилията ми Палма, но дотогава не знаех езика.
Записахме Йоана на плуване, а след това децата започнаха с катерене и балет.
Йоана вече е на 20 години и учи „Финанси“ в Милано. В момента е на обмен в САЩ, където ще прекара един семестър. Преди седмица ни се обади и каза: „Мамо, толкова съм ви благодарна с тате, че ме подкрепяте и ми давате възможност да видя, да обиколя, да се докосна“.
Илия е талантлив в катеренето, силен е по математика и езиците му се отдават. Започнал е да учи и китайски.
Инди е приета във френска паралелка. Тя също се занимава с катерене и балет и е много талантлива балерина, тази година тя премина селекция и беше единствената българка от своето балетно студио, която беше одобрена за участие в триседмичен интензивен курс в Испания.
Иван: Йоана беше на 2 години когато й пуснах да гледа Мариинския театър. Те с Инди бяха влюбени в балета от малки. Да посещават балетни репетиции вече като естествено продължение.
Ива: За нас семейството винаги е било най-голямата ценност. Когато решихме да имаме три деца, аз си дадох сметка, че не мога да се върна за кратко на работа и след 2-3 месеца да изляза в майчинство. Струваше ми се несериозно и към работодателя. Затова реших първо да си отгледам децата, а след това да започна да работя. За мен те винаги са били на първо място.
Личният пример е най-важен. Не работех на компютър и не си гледах телефона. Не исках децата да мислят, че е нормално мама постоянно да зяпа в устройства.
Иван: Преди няколко години, когато хората си купуваха по-скъпи и спортни коли, ние вместо това си купихме бус. За да решим вечната дилема: мама, тати, три деца, една баба и пет куфара.
Установихме, че в нормална кола няма как да сложиш три детски столчета, без едното дете да остане незащитено. Така животът ни се превърна в постоянно решаване на битови предизвикателства в една държава, която не обича децата си.
Изглежда, че държавата не иска да има деца. Българските майки нямат спокойствие – нито за пренаталната грижа и раждането, нито за педиатрите, нито финансово. Една майка трябва да знае, че ако мъжът остане без работа, няма да се чуди как ще плати сметките и ще се грижи за децата.
Има и самотни родители, които се бъхтят като луди, а работодателите все са недоволни. Все едно си непълноценен човек. А всъщност точно тогава си свръхпълноценен – защото си родител и правиш най-хубавото нещо в този живот.
Вие като политик каква визия имате това да се подобри?
Първо трябва да променим манталитета на държавното управление. Закрилата на родителството и децата трябва да стане висша ценност, включително финансово. Държавата се обезлюдява с ужасяващи темпове. Не можем просто да увеличим майчинството от 200 на 300 евро. Това е подигравка – все едно да кажеш на тежко болен човек: „Спокойно, няма да умреш за три дни, а за четири“. В нашата политическа формация, партия „Единение“, на която съм лидер, това е върховен приоритет.
Ива: Иван има една голяма мечта.
Иван: Голяма ми мечта е да имаме университет, който е в топ 10 на света. Когато стана премиер на България, това неизбежно ще бъде една от първите ми задачи. Искам да имаме два университета в топ 50 и четири-пет в топ 100.
Всички наши будители и книжовници много биха се радвали на думите ви.
Иван: За мен няма по-добра инвестиция от образованието. Но качеството не се вдига с едно решение. Трябват силни преподаватели, участие в международни научни екипи и постоянство. Трябва да каним в България Нобелови лауреати и водещи учени по медицина, химия, физика. Възможно е, имаме научен потенциал. Трябва ни план и трябва да го следваме. България има място на картата на голямото образование.
