Батенберг губи короната си, но остава в историята
Съединението на България е от онези събития, които не стоят в календара, а в сърцето. На 6 септември 1885 г. България прави нещо, което изглежда почти невъзможно - българите сами променят политическата карта на Балканите. Без разрешение от Великите сили. Без чужда армия. Без имперски указ. А с народна воля, шепа смели хора, войници, офицери, революционери, учители, журналисти и обикновени селяни. Така Съединението на Княжество България и Източна Румелия остава в историята ни като българското чудо. Защото то не е просто териториално обединение. То е бунт срещу една несправедливост, извършена на масата на дипломацията. Берлинският договор от 1878 г. разкъсва българските земи, като създава Княжество България на север и автономната област Източна Румелия на юг. Но границата може и да бъде начертана на политическата карта. В паметта и сърцата на хората обаче – никога.
Мечтата, която не умира
Съединението не се появява внезапно. То е продължение на онзи национален идеал, който Възраждането превръща в обща мечта. След Берлинския конгрес тази мечта вече има конкретен образ – България да бъде отново една.
В Южна България започва изграждането на комитети. Българският таен централен революционен комитет превръща идеята за Съединението в организирано движение, което включва хора с различен произход и характер, но с една цел. Сред тях са революционери и четници, политици и военни, интелектуалци и неуки селяни.
В края на юли 1885 г. в Дермендере, днешния Първенец край Пловдив, комитетските дейци вземат решението – идва времето за действие. Планът е смел: Пловдив трябва да бъде превзет, властта на генерал-губернатора на Източна Румелия да бъде свалена, а областта да се присъедини към Княжество България под властта на княз Александър Батенберг. Но голямата история невинаги започва в големия град. Понякога тръгва в едно селце.
Първо Голямо Конаре, после Пловдив
Когато говорим за 6 септември, мислим за Пловдив. Но истината е, че искрата пламва няколко дни по-рано в Голямо Конаре – днешния град Съединение. Там стои човек, който трудно може да бъде измислен от романистите – Продан Тишков, останал в историята като Чардафон Велики.
На 4 септември 1885 г. той и хората му обявяват Съединението и установяват контрол над селото. Над 300 въстаници тръгват към Пловдив като ги води човек, в когото сякаш са се събрали и героизмът, и хуморът, и лудата смелост на българския революционер.
Чардафон, който превърна прякора си в история
Продан Тишков остава рано сирак в Габрово. Още като дете е известен със своите щуротии. Прави пакости, плаши хората, но същевременно участва в революционната подготовка и пренася оръжие и фишеци. Прякорът „Чарда“ първоначално никак не е ласкателен. Така се наричат неуправляеми стада говеда. Но Продан Тишков прави нещо необичайно – превръща обидата в име, а името в легенда.
По-късно, иронизирайки титлата на високопоставен полицейски началник, добавя към него „фон“. Така се ражда Чарда-фон. А историята ще го запомни като Чардафон Велики.
След Освобождението той се премества в Източна Румелия заради острите си позиции по националния въпрос. Обикаля селищата около Пловдив, агитира за Съединението и създава най-голямата чета – Голямоконарската. Той не само събира хора. Събира вяра.
Знамето на Голямоконарската чета
До Чардафон стои и една млада жена – годеницата му Недялка Шилева. Тя ще остане в историята като Голямоконарската Райна княгиня, защото извезва знамето на каузата. То е изработено набързо. Няма време за сложна бродерия. Върху зеленото сукно художникът Георги Данчов е нарисувал златен лъв, а върху него са изписани революционните слова, които звучат като присъда над разделението: „Съединение на България. Долу Румелия! Да живее Н.В. българският княз! Свобода или смърт! Напред, юнаци!“
Недялка тръгва с четниците. По пътя към Пловдив идва момент на страх и колебание. В тъмнината се чува силен тътен. Мъжете залягат. Някои започват да се съмняват и да говорят за връщане. Тогава младата жена скача и извисява глас: „Не ви е срам, стари мустакати мъже! Погледнете ме мене, която съм слаба жена, най-млада между вас!“. И четата продължава.
Нощта, в която Пловдив става български
В ранната утрин на 6 септември 1885 г. Голямоконарската чета влиза в Пловдив. Към нея се присъединяват военни части, начело с майор Данаил Николаев. Това е моментът, в който революцията и армията за първи път застават рамо до рамо. Генерал-губернаторът на Източна Румелия Гаврил Кръстевич е арестуван.
И тогава се случва един от най-човешките моменти в тази голяма политическа история.
Кръстевич казва: „Аз съм българин! И аз съм за Съединението!“ В този миг политическата граница сякаш губи последната си сила. Остава България.
Файтонът на победата
След свалянето на Кръстевич Недялка Шилева получава необичайна задача - да бъде негов ескорт. Тя сяда във файтона до сваления генерал-губернатор, облечена във въстаническа униформа и със сабя в ръка. Файтонът преминава през Пловдив сред огромна тълпа.
Кръстевич по-късно ще признае, че приема случилото се като народно дело и е готов да забрави много неща. Но едно не може да забрави - че е бил качен във файтон с млада жена в хъшовско облекло и гола сабя. Историята понякога има чувство за хумор. Но зад този необичаен епизод стои нещо много по-голямо - една жена, която не чака да бъде зрител на историята, а става неин двигател.
Захарий Стоянов – перото, което запали революцията
Докато Чардафон събира хора, а четниците тръгват към Пловдив, друг човек подготвя революцията с думи. Захарий Стоянов. Бившият хъш и овчар, самообразовал се човек, който няма традиционното образование на политическия елит, се превръща в един от най-важните идеолози на Съединението.
От страниците на вестник „Борба“ той неуморно защитава идеята Източна Румелия да се присъедини към Княжество България. Той разбира силата на думите. Преди да бъде извършен политическият акт, трябва да бъде спечелено съзнанието на хората. И именно това прави Съединението толкова необикновено
Майор Райчо Николов – героят, който не доживява победата
В този ден обаче България плаща и своята цена. Майор Райчо Николов, един от активните участници в подготовката на Съединението, е убит в Пловдив. Животът му сякаш е написан като военна легенда. Още 14-годишен той преплува Дунав при Русе, използвайки кратуни, за да достигне до другия бряг. По време на Кримската война предава на руското командване ценни сведения за османски военни планове. По-късно участва в Българското опълчение и достига офицерско звание. На 6 септември той е сред хората, които трябва да превърнат мечтата за Съединението в реалност. Но не успява да види докрай победата. Обстоятелствата около убийството му остават неясни, а извършителят не е установен. На погребението му се стичат над 20 000 души. България изпраща своя герой.
Князът, който избира България
Съединението поставя Александър Батенберг пред исторически избор. Вестта го заварва във Варна. Той веднага изпраща телеграма до Пловдив, с която заявява подкрепата си. На 8 септември издава манифест, с който приема Съединението и се обявява за княз на Северна и Южна България. Но зад този акт стои огромен риск. Защото Съединението не е получило благословията на Великите сили. А най-острата съпротива идва от Русия.
Руските офицери са изтеглени от България. Европа е поставена пред свършен факт. А младият български княз разбира, че с подкрепата си към Съединението поставя собствената си корона на карта. И наистина я губи.
Събитията от 1885 г. и кризата, която следва, водят до дълбоки политически сътресения. През 1886 г. Батенберг е принуден да абдикира. Той губи престола си, но остава в историята като княза на Съединението.
Сръбският удар и чудото на българската армия
Съединението предизвиква международна криза. Османската империя и Сърбия заплашват България с война. Сърбия, водена от крал Милан, очаква териториални компенсации. Вместо това получава нещо, което не е очаквала – българската армия се изправя срещу нея. И следва новото чудо. Само седмици след Съединението българските войници защитават младата държава в Сръбско-българската война. Без руските офицери, които дотогава са били основна част от командния състав. Срещу армия, която очаква лесна победа. Българите обаче спират сръбското настъпление при Сливница и обръщат хода на войната. Така Съединението не просто е извършено. То е защитено - с оръжие, когато се налага.
Европа е изправена пред българския факт
Дипломатите на Великите сили постепенно разбират нещо важно. Това не е обикновен военен преврат. Не е дворцов заговор. Не е малка група авантюристи, решили да променят границите. Това е народно движение.
Европа може да не харесва начина, по който българите са извършили Съединението, но вече не може да пренебрегва факта, че то се е случило. През 1886 г. международното признаване на новото положение идва с Топханенския акт. Пътят към пълното национално обединение обаче остава дълъг. Но най-трудното вече е направено. Българите са показали, че могат сами да пишат историята си.
Стамболов – човекът на твърдата воля
Сред най-решителните защитници на Съединението е Стефан Стамболов. За него Берлинският договор е не просто дипломатически документ. Той е несправедливост, която България трябва да поправи.
Стамболов принадлежи към поколението, израснало с революционната идея, че свободата не е подарък, а отговорност. След Съединението той ще се превърне в една от най-силните и същевременно най-спорни фигури в българската политика. При неговото управление страната ускорява икономическото си развитие, започва модернизация и индустриализация. Но твърдата политика му създава и врагове.
Съединението – чудо, което продължава
Днес, 141 години след онзи 6 септември, картината изглежда ясна. Но за хората през 1885 г. нищо не е било ясно. Те не са знаели дали Русия ще ги подкрепи. Не са знаели дали Османската империя ще нападне. Не са знаели дали Сърбия ще обяви война. Не са знаели дали Европа ще признае новите граници. Не са знаели дори дали утре ще бъдат свободни. Но са направили крачката. И може би именно това е най-голямото чудо на Съединението. То е извършено от хора, които не са имали гаранция за победа. Но са имали вяра. Вярата, че България трябва да бъде единна и силна.
Съединението прави силата
Две години след историческия акт, през 1887 г., думите „Съединението прави силата“ се превръщат в национален девиз. Те са поставени върху сградата на Народното събрание.
През 1985 г., сто години след Съединението, в Пловдив е издигнат внушителният Паметник на Съединението. Женската фигура с лавров венец и разперени криле се превръща в символ на Родината, която събира разкъсаните си части.
