Походът на Европейския съюз за климатична неутралност до 2050 година започва официално в края на 2019 година. Усилията, както на брюкселската бюрокрация, така и на националните правителства на държавите членки в посока защита на околната среда реално имат вече половинвековна история. Но „Зелената сделка“ е заявка за наистина революционно усилие в посока „климатична неутралност“ с краен срок за постигане до 2050 година.
Дори през 2019 година тази на пръв поглед благородна амбиция звучеше като заявката на Хрушчов за построяване на комунизма в Съветския съюз до 1980 година. На всичкото отгоре беше направена в навечерието на Ковид пандемията и само 2 години преди началото на войната в Украйна. И двете събития разтресоха европейската икономика. Но санкциите срещу Русия играят продължителен и много негативен ефект върху цените на енергоносителите в Европа и респективно върху цената на европейското производство. През тази година последва и вторият удар – ескалацията на конфликта с Иран и затварянето на Ормузкия проток, което още по-рязко изстреля цените на енергоносителите.
Европейският съюз е в ситуация, която го изправя пред сериозни предизвикателства дори и без свръхусилието на зелената сделка. Локомотивът на европейската икономика Германия боксува, а особено сложно е положението на още по-водещата в Европа германска индустрия. Въпреки това „тъпо и старателно“ брюкселската бюрокрация продължава да надува разходите на и без това задлъжнелия Съюз и неговите държави членки и да засилва в стената, намиращата се в криза европейска икономика.
На този фон със сигурност е позитивен знак, че вече се говори за реиндустриализация. Но в днешната ситуация и с амбициите за инвестиции във въоръжаване тази идея изглежда като научна фантастика. Дори и ЕЦБ да напечата нужните за целта огромни финансови средства, дефицитът на енергия даже за икономиката в сегашния и вид продължава да виси със страшна сила. Признаването на очевидната чистота на ядрената енергия е необходимо, но недостатъчно условие, за да се преодолее енергийния апокалипсис, в който „Зелената сделка“ вкара Стария континент.
Същината на проблема са скъпите енергоносители, които допълнително оскъпяват европейските стоки и правят конкуренцията на китайския внос убийствена. Докато Европа се отказва от руските доставки и плаща баснословни цени за енергия, Китай потребява същите енергоносители на още по-ниски цени и има пълната готовност да залее Европа с далеч по-евтини стоки от тези, които се произвеждат в рамките на Съюза.
На този фон медии, които получават щедро европейско финансиране, произвеждат добри новини като тази, че в Европа се увеличават часовете с нулеви и отрицателни цени на електричеството. Всъщност те се хвалят с тежките дисбаланси в енергийните системи, които предизвикват производителите на ток от слънце и вятър. Но те бележат пиково производство очевидно не в часовете, в които трябва и далеч от големите потребители на енергия. Остава нерешен въпросът за складирането на излишната енергия. Неговото решаване ще изисква още по-големи инвестиции. Това означава нови разходи и още по-скъпа енергия поне в краткосрочен план.
Европейските институции и щедро финансирани медии ни обясняват, че в дългосрочен план всички тези жертви и усилия ще се отплатят. Тук е мястото да припомним репликата на най-великия икономист на ХХ век Джон Мейнард Кейнс, който казва, че в дългосрочен план ние всичките сме мъртви. Няма и никаква гаранция, че остатъците от европейската индустрия ще успеят дългосрочно да оцелеят при настоящата международна конкуренция. Да се говори за реиндустриализация, докато е в сила Зелената сделка, е меко казано абсурдно.
Всъщност в обозримо бъдеще, ако приемем за такова следващите едно или две десетилетия, няма основания реално да се надяваме, че ВЕИ проектите могат да осигурят на Европа, както климатична неутралност, така и по-евтина енергия и някаква приемлива конкурентоспособност. Парадоксалното е, че Европа далеч не е така бедна на други решения на проблема като ядрената енергетика, както и на осигуряващата далеч по-голяма енергийна независимост работа на топлоелектрическите централи.
Държави като Франция логично залагат на традиционната си ядрена енергетика. Те разчитат, както на технологията, така и на далеч по-лесния и евтин внос на суровини за ядрено гориво. В същото време Полша и дори една Германия проявяват далеч по-сериозна сдържаност към някои зелени политики и изобщо не бързат да ликвидират своите въглищни централи. Поляците дори се споразумяха да отложат този процес до 2050 година. Но на топлоцентралите продължават да им тежат абсурдните въглеродни квоти. Нещо повече, в Европа се работи за тяхното закриване, докато глобалният икономически лидер Китай инвестира в нови мощности и в технологии за улавяне на вредните емисии.
На тази тема задължително трябва сериозно да се замислят всички български политици. Факт е, че България е държава бедна на всякакви суровини, особено на енергийни. Но е факт също така и, че нашата страна все пак разполага с такива ресурси и благодарение на тях има и изключително самостоятелни източници на енергия. Разбира се, става дума за наличните у нас залежи на въглища и изградените за тяхната употреба топлоелектрически централи.
В България има работещи ТЕЦ, чието гориво са въглища, добивани в нашата страна. Те са източник на енергия, който е абсолютно независим от всякакъв внос. Това ги прави една от носещите колони на националната ни сигурност. Общото им закриване е и очевидно абсолютно безсмислено в близко бъдеще, в което очевидно по-голямата част от света не смята да се съобразява с екологични стандарти и да налага поне в краткосрочен план ограничаване на въглеродните емисии. По този начин Европа няма да спре глобалното затопляне. Единственият ефект ще бъде, че Съюзът ще посрещне ефектите от климатичните промени много по-беден, а най-бедни ще са тези държави, които и сега са най-бедни, в частност и България. От нас зависи да отстояваме своя интерес и да бъдем достатъчно активни като граждани, за да не го допускаме.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
