Коя е Катрин Бърбалсинг?
Ако някой може да си позволи да говори толкова категорично за образованието, това е именно Катрин Бърбалсинг.
Родена във Великобритания в семейство с корени от Ямайка и Гвиана, тя посвещава повече от две десетилетия на преподаването. През 2014 г. основава Michaela Community School в Лондон – училище, което още с откриването си тръгва срещу почти всички модерни тенденции в образованието.
Докато много училища поставят акцент върху свободното изразяване и индивидуалния подход, Michaela изгражда философията си около дисциплината, уважението към учителя, високите академични изисквания и ясните правила.
Учениците носят униформи, часовете започват в пълна тишина, мобилните телефони нямат място в учебния процес, а уважението към учителя не се приема като остаряла традиция, а като основа за успешното образование.
Тъкмо този модел превръща Бърбалсинг в една от най-обсъжданите фигури в британското образование.
За поддръжниците си тя е реформатор, доказал, че дисциплината и високите очаквания могат да дадат отлични резултати дори в училище с ученици от различни социални и етнически среди.
За критиците си тя е лице на прекалено строг и консервативен модел, който не отчита достатъчно индивидуалните различия между децата.
Именно тази репутация превръща всяка нейна публична изява в събитие.
Тя също бе един от лекторите на Alliance for Responsible Citizenship (ARC) е сравнително нова международна организация, основана с идеята да събере учени, предприемачи, политици, религиозни лидери и обществени интелектуалци, които търсят решения на големите културни и цивилизационни въпроси пред Запада.
Ето какво каза тя:
Аз съм известна като най-строгата директорка на училище във Великобритания, така че искам всички да седите изправени и да гледате към мен. (смее се)
Преди няколко седмици всички видяхме едни и същи кадри. Млад мъж на име Хенри Новак, едва излязъл от детството, а 18 години, лежеше на земята с белезници на ръцете и умоляваше полицията да му помогне.
(Обстоятелствата, при които 18-годишният студент Хенри Новак издъхнал пред очите на полицаи в Саутхемптън, са ужасяващи. Той лежал на земята с прободни рани, след като бил намушкан от друг млад мъж - сикх. Девет пъти казал на служителите на реда, че е намушкан и не може да диша. Те обаче не му повярвали, първоначално решили, че той е нападателят и му поставили белезници. Малко след това Новак издъхнал. Случаят е от декември 2025, но той отново стана актуален - покрай видеозаписа от камера на униформата на полицаите, който беше показан по време на съдебния процес. Междувременно нападателят бе осъден на доживотен затвор. Уви, това няма да върне момчето – бел.а).
Това, което последва, беше объркването на коментаторите, които се опитваха да обяснят как млади полицаи, заклели се да защитават обществото, могат да се държат по такъв начин. Никой сякаш нямаше убедителен отговор.
Но когато прекараш целия си живот в училищата, става съвсем ясно какво се случва.
Тези млади полицаи не са някакъв изолиран случай. Те са съпътстваща жертва.
И този модел далеч не се ограничава само до полицията.
Миналия септември Чарли Кърк беше застрелян и само няколко часа по-късно млади хора по целия интернет празнуваха смъртта му.
Въпреки че двете му малки деца щяха да растат без баща си, много от нас наблюдавахме случващото се с недоумение.
Какво се случи с моралното ядро на нашите млади хора?
Нещо дълбоко се е променило в начина, по който младото поколение възприема света. Тези полицаи не са зли. Не са и некомпетентни.
Те са уплашени. Уплашени до смърт да не бъдат обвинени в расизъм.
Чарли Кърк изразяваше възгледи, които много млади хора намират за неприемливи. Затова смъртта му беше повод за празнуване.
Нападателят на Хенри Новак беше цветнокож. И така най-силният инстинкт на полицията – да защити жертвата – беше надделян от най-големия им страх: да не бъдат обвинени в расизъм.
Полицията не е изключение.
Тя просто отразява това, в което са се превърнали част от младите хора – толкова погълнати от чувството за вина заради това, че са бели, че са готови да вършат абсурдни, неразумни и дори нечовешки неща, само и само да не бъдат възприети като расисти.
Как чувството за вина промени едно поколение
Ако не се опитаме да разберем тази промяна в моралното ядро на нашето общество и на младите хора, ако не си обясним защо тази културна промяна се случва в толкова много западни държави, не можем да твърдим, че наистина ни е грижа за Запада.
Нашето дълбоко безразличие към моралното възпитание на децата доведе до цивилизационния ни упадък.
Причината младото поколение да гледа на света по този начин е, че е научено да разделя хората на две категории:
потиснати
и потисници.
В техните очи Чарли Кърк е бил потисник.
Следователно смъртта му не заслужава съчувствие.
Човекът, нападнал Хенри Новак, принадлежи към групата на потиснатите.
Следователно задачата на полицията е била да защити него, а не умиращия човек на земята.
Това не е жестокост.
Не е и некомпетентност.
Това е чувството за вина, че си бял.
И именно ние научихме децата си на това.
Ние – бейби бумърите, поколението X и по-възрастните милениали – носим отговорността, защото не научихме децата си да различават доброто от злото.
Ние сме хората, които потопиха децата си в култура на жертвата – култура, която е в пълно противоречие с културата на личната отговорност, в която самите ние израснахме.
Култура, която твърде лекомислено приехме за даденост.
Само преди 40–50 години традиционните ценности – онова, което бих нарекла консервативни ценности с малко „к“ – бяха естествена част от живота в нашите училища и в обществото като цяло.
Защо младите хора вече не обичат страната си
Но проблемът не се изчерпва само с училищата. Той е навсякъде в нашата култура. Заведете децата си в музей или художествена галерия в която и да е западна държава и ще срещнете един и същ разказ.
Например, ако посетите Научния музей в Лондон и разглеждате експозицията, посветена на авиацията – това изключително човешко постижение, благодарение на което огромни машини се издигат в небето – ще прочетете, че в миналото жените и чернокожите са били лишени от достъп до авиационните училища и военната авиация.
По същия начин до експозицията за Джеймс Уат – човека, създал парната машина и смятан за баща на Индустриалната революция – ще откриете текст, който обяснява, че в началото на кариерата си е имал връзки с търговията с роби, придружен от по-широк анализ за участието на Великобритания в робовладелската търговия.
Така цялата човешка история, с нейната сложност и многобройни нюанси, се свежда до един-единствен разказ – този за потисниците и потиснатите.
В резултат младите хора започват да възприемат света единствено през тази призма.
Как децата да почувстват, че принадлежат на своята страна, когато израстват в образователна среда, която ги учи, че собствената им държава е просто един зъл потисник?
Децата са нашето бъдеще.
А ние ги учим да гледат с презрение към по-възрастните поколения, сякаш светът, който те са изградили, е потиснически и трябва да бъде разрушен от ново поколение млади, самоуверени антирасисти, убедени, че знаят всичко по-добре от нас.
Ние, по-възрастните хора на Запад, сами режем клона, на който седим, водени от чувството за вина, че сме бели и привилегировани.
Поглеждаме към личности като кмета на Ню Йорк и Зак Полански – изключително популярния лидер на Зелената партия сред британците под 30 години – и се питаме как изобщо стигнахме дотук.
Защо толкова много млади хора гласуват за подобни политици и ги подкрепят с такъв ентусиазъм?
Малцина осъзнават колко силно онлайн пространството затвърждава този начин на мислене.
Това е цивилизационен провал
Културата на жертвата присъства навсякъде.
Без значение дали става дума за война в друга държава, обвинения в трансфобия или расизъм – почти всяко видео представя света през тази перспектива.
А чувството за вина, че си бял, присъства постоянно.
Не бива да се изненадваме, че моралният компас на младите хора все по-трудно разпознава сложността и нюансите.
Училището и социалните мрежи са ги научили да правят само една преценка.
Кой е потисник?
Кой е потиснат?
Кой е добър?
Кой е лош?
И най-важното за тях е никога да не бъдат възприети като расисти.
Най-ясно това се вижда, според мен, в поведението на младите полицаи.
Но истината е, че вината е наша.
Ние не се интересувахме достатъчно от възпитанието на децата.
А после се чудим защо са възприели погрешни ценности.
В училището Michaela изграждането на традиционен морален характер и защитата на ценностите, които сме наследили от предишните поколения, стоят в основата на всичко, което правим.
И тъй като съм учител, ще ви дам една домашна работа.
Спасете децата ни, за да спасим Запада
Искам да живеете според онези традиционни ценности – консервативните ценности с малко „к“ – които бяха естествени за нашите баби и дядовци.
Бъдете смели.
Откажете се от начина на живот, в който „всичко е позволено“.
Защото спасяването на Запада не е лесна задача.
След това започнете открито да говорите за тези традиционни ценности с децата си, с внуците си, с племенниците си – така, сякаш сме във война.
Трябва да изградим у децата си устойчивост срещу съблазнителната идеология на жертвата.
Трябва да ги държим отговорни за постъпките им, за да осъзнаят, че са личности с морална отговорност и свободна воля – независимо от тяхната раса, независимо от тяхната религия.
Да, младите полицаи, които реагираха в случая с Хенри Новак, са били обучени с погрешни приоритети.
Но това обучение само е наляло масло в огъня, който е горял в тях през целия им живот.
На земята е лежал млад човек, който умира.
А най-силният им инстинкт не е бил да му помогнат.
Най-силният им инстинкт е бил да овладеят собствения си ужас да не бъдат обвинени в расизъм.
Това не е провал на полицията.
Това е провал на една цивилизация.
И този провал принадлежи на всички нас.
Защото той е следствие от начина, по който възпитаваме – или не възпитаваме – собствените си деца.
Говоря за всичко това и за още много теми в новия си подкаст, който стартира през август. Казва се Strictly Education и е предназначен за родители, учители и всички, които се интересуват от образованието. Можете да ме откриете и в YouTube.
Всички ние трябва да намерим смелостта да възпитаваме децата в чувство за дълг и служба.
Да ги учим да обичат страната си.
Да избират благодарността пред усещането, че всичко им се полага.
Да ценят трудолюбието повече от мързела.
Да предпочитат прошката пред отмъщението.
Ако успеем да направим това, нашите деца естествено ще отхвърлят начина на мислене, който разделя хората единствено на потисници и потиснати.
Те ще разберат със сърцето си, че човешкото достойнство идва от това човек да поеме отговорност за собствения си живот.
От готовността да носи лична морална отговорност.
И от желанието да прави жертви в името на общото благо.
Училищата имат значение. Семействата имат значение. Децата имат значение.
Спасете децата ни и ще спасим Запада. Благодаря ви.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
