В историята на българската столица няма друга личност, която да е оставила толкова дълбок отпечатък върху физическия облик на града и същевременно да е платила толкова зловеща лична цена, колкото инж. Иван Иванов. Управлявал София в продължение на десет години – от 1934 до 1944 г. – неговото кметуване остава в аналите като „Златното десетилетие на столицата“. Наричан от съвременниците си „Некоронованият цар на София“, той превръща изостаналия провинциален град в модерна европейска столица. Но вместо фанфари и признателност, съдбата му отрежда затвор, забрава и цинизма на един режим, който използва гения му, докато го държи в окови.
Човекът, който напои София
Роден в Сливен през 1891 г. в семейството на военен, инж. Иван Иванов завършва водно инженерство в престижния Технически университет в Мюнхен. Големият му житейски триумф идва още преди да седне на кметския стол – той е главният проектант и двигател на Рилския водопровод. Това грандиозно хидроинженерно съоръжение с дължина 82 километра, преминаващо през планини и тунели, спасява разрастващата се София от постоянната водна криза и безводието. Заради този подвиг легендарният генерал Владимир Вазов го нарича с уважение „Рилски“.
Когато поема управлението на София през 1934 г., Иванов започва тотална модернизация. По негово време се павират стотици улици, въвеждат се първите тролейбусни линии, извършва се масово озеленяване и се създава първият цялостен градоустройствен план на столицата. Кметът обявява война на корупцията и бюрокрацията, като всеки месец публикува разходите на общината до последната стотинка.
Когато по време на Втората световна война над София падат съюзническите бомби, инж. Иванов отказва да се евакуира. Той остава в града като „капитан на потъващ кораб“, обикаляйки разрушените улици, за да организира разчистването и подкрепата за пострадалите софиянци.
Под гилотината на Народния съд
Истинският кошмар за инж. Иван Иванов започва след деветосептемврийския преврат през 1944 г. Новата комунистическа власт го арестува и го изправя пред печално известния Народен съд. Обвинението е дежурното за епохата – „германофилство“ и „профашистка дейност“, базирано единствено на факта, че е учил в Германия и като кмет е имал контакти с немски дипломати.
Иронията и абсурдът на обвинението са пълни. Документите показват, че преди 1944 г. царската полиция всъщност е следяла инж. Иванов, подозирайки го в леви убеждения и връзки с комунисти. Причината? Като кмет той категорично отказвал да уволнява служители на общината заради политическите им пристрастия, издигайки в култ единствено професионализма.
Въпреки липсата на реална вина, Народният съд го осъжда на смърт чрез разстрел. Впоследствие присъдата е заменена с доживотен строг тъмничен затвор и конфискация на цялото му имущество. Великият строител на София е хвърлен в килията, лишен от всичко.
Проектантът в окови
Жестокият цинизъм на съдбата му се разгръща малко след като е затворен. Новата власт решава да реализира предвоенната идея на инж. Иванов за изграждането на огромен язовир край София, който да осигури дългосрочното водоснабдяване и електроенергия. Новите управници обаче бързо осъзнават, че в цяла България няма специалист с неговия ранг, който да може да се справи с подобно мащабно хидросъоръжение.
Така се ражда един от най-унизителните и същевременно парадоксални моменти в българската история: инж. Иван Иванов проектира язовир „Искър“ (тогава „Пасарел“) директно от затворническата си килия.
Всяка сутрин надзирателите му носят чертожна маса, линия и моливи. Пазен от въоръжена охрана, осъденият на доживотен затвор инженер изчислява кубатурата, дебелината на стената и водните потоци на най-големия язовир в България. Когато проектът навлиза в решителна фаза, режимът е принуден да го освободи предсрочно, за да може той лично да ръководи строежа на терен, но името му е напълно заличено от официалните хроники. На откриването на язовира през 1956 г. него го няма на трибуната – лаврите и ордените обират партийните велможи, които до вчера са го държали зад решетките.
Тъжният край и горчивото наследство
Инж. Иван Иванов умира в бедност и пълна изолация през 1965 г. Дори след политическата му реабилитация през 90-те години на миналия век, паметта за него остава жертва на идеологически спорове и до днес в София липсва мащабен негов монумент, въпреки че софиянци и до днес пият най-чистата рилска вода благодарение на неговия гений. Неговата съдба остава един от най-ярките примери за това как родината ни понякога наказва най-достойните си и способни синове.
