Баба Тонка Обретенова пренася тайно знамето на Ботевата чета
Д-р Димитър Иванов Василев е етнолог, музеолог. Ръководител е на отдел „История на България през Възраждането (XVIII–XIX в.).“ в Националния исторически музей. Научните му интереси обхващат изследвания на занаяти и приложни изкуства, маскарадна обредност, музеализацията на народната култура, музейните колекции и съвременните подходи за интерпретация и представяне на културното наследство. Професионалната му дейност е свързана със създаването на идейни концепции и реализирането на изложби, разработването на издания и образователни инициативи. Автор е на научни публикации в областта на традиционната култура, народните и художествените занаяти, музеологията и съвременните подходи за представяне на културното наследство. Участва в дейности и проекти, свързани с осъвременяването на музейните експозиции и развитието на интерактивни и образователни форми за работа с публиката. Като хоноруван преподавател води лекционни курсове в Националната художествена академия.
Сред последните му значими проекти е изложбата „150 години Априлско въстание. Истории и разкази за героично време“ в Националния исторически музей, на която е куратор.
- Д-р Василев, запомни ли се 2026-а година като юбилейна, отбелязваща 150 години от Априлското въстание?
- Темата не е далечна. Напротив – тя е много актуална. Поне за моето поколение това е най-голямата годишнина, която днес трябва да бъде отбелязана и запомнена. За съжаление, годината се оказа много бурна. На национално ниво нещата трудно се координираха. Инициативният комитет се създаде едва началото на април тази година.
- Твърде късно.
- Да, само като пример ще дам факта, че за 100-годишнината от Априлското въстание през 1976 г., държавата инициира големи и мащабни чествания две години по-рано. Разбира се, тогава е друго време и по друг начин случват нещата, но наистина ролята на държавата е важна. Слава богу, на местно ниво, хората в страната бяха организирани, музеите се обединиха, общините - също. Имаше обединение на 9 общини в Пловдивско и Пазарджишко, където бяха основните събития.
- Целият Ви професионален път е минал в създаването на изложби, на историческия разказ за събитията, разказ, който да привлече младите хора в музеите. Как Априлското въстание влезе в музеите?
- Основната функция на музеите е да създават експозиции. Изначално всеки по-голям музей, а и дори някои по-малки, имат постоянни експозиции от периода на Възраждането, в които Априлското въстание е център. Затова създаването на една нова експозиция изисква допълнителни усилия и различен подход, друг поглед. В страната се създадоха към 30 изложби. И музейни, и документални от библиотеките и други културни институти.
Хората усещаха това, което се случва, усещаха значимостта на събитията.
- Куратор сте на една наистина уникална изложба в Националния исторически музей, посветена на 150 години от Априлското въстание. Тя казва „150 години Априлско въстание. Истории и разкази за героично време“. Тя бе открита на 22 април, когато преди век и половина в Панагюрище се освещава главното въстаническо знаме, извезано от Райна Княгиня. С тази изложба си поставихте за цел да направите голям исторически разказ за Априлската епопея. Какво представлява изложбата и как тя се приема?
- Да, нашата временна експозиция отрази годишната и събитията по един малко по-различен начин и погледнато от друг ъгъл. Казвам го отново във връзката с постоянните и временните експозиции в музеите. Ще се върна отново към честването на 100-годишнината, когато се организира голяма национална мащабна експозиция. С решение на тогавашния комитет по култура на Министерски съвет се събират експонати от цялата страна и се прави една наистина много сериозна и представителна експозиция, посветена на Априлци и априлските събития.
Такъв тип експозиция сега по-трудно би могла да бъде направена. Не можем да съберем всички значими артефакти и да оставим музеите в по-малките населени места без най-важните им, ключови експонати, с които те да отбележат събитията.
Затова и когато се замислихме какво да представим, един от водещите ни мотиви беше: експонатите ще ни водят, т.е. ние трябваше да преосмислим какви експонати да покажем и по какъв начин да разкажем за героичното време.
- Вие ми бяхте казали, че експонатът носи лична история и това е един от акцентите на изложбата - човешките истории през експонатите.
- Точно така. Експонатите са малко на брой. Но имаме и голямата история - най-големите събития от Априлското въстание, и допълнителната история, малкият разказ за обикновения човек и събитията, които му се случват. Тази временна експозиция нямаше за цел да отрази цялостно и хронологично всички важни неща за Априлското въстание. Нямаше и за цел да извади от постоянната експозиция всички експонати да ги покаже отново. Тя имаше за цел да ни разкаже от различен ъгъл и поглед някои истории за въстанието, някои не толкова известни, някои дори за първи път показани.
- Логично този голям разказ за Априлското въстание започва с неговата емблема – черешовото топче. Какво не знаем за черешовото топче?
- Не знаем или по-малко знаем, е че всъщност не са изработвани само черешови топчета. Има и други дървени огнестрелни оръдия по време на въстанието. Да, с годините още след Освобождението и при големите чествания на 25 години от въстанието през 1901 година, топчето е един от символите на бунтовете, на въстанието и съпротивата. И за това и ние решихме да открием нашата експозиция с един такъв експонат.
- Защо от череша?
- Защото е много широко разпространено дърво и е много здраво дърво. Но има и брястови, има и дъбови топчета. Най-голям брой са направени в Пловдивски, известен като Панагюрски окръг - Четвърти революционен окръг. 11 е имало в Панагюрище. Но, ако има символна столица на първата българска артилерия, то това е град Брацигово, където първоначално са изработени 12, а по-късно още 6 дървени топчета.
- Всъщност, в Брацигово е единственото оригинално черешово топче, оцеляло до наши дни, нали?
- Да, така се смята. Причините са няколко. Първо самият материал. Дървото гние, гори и така нататък - унищожава се лесно. Второ – от историческите факти знаем, че част от топчета не са произведени по най-добрия начин и дефектират още след първия или втория изстрел.
Интересно е, че има и някои пленени, ако можем така да се изразим. Една известна графика представя български пленници в крепостта-затвор в Одрин и там се вижда черешово топче. Тоест - било е пленено.
С времето, наистина, техният брой намалява. Имало е такива в началото на ХХ век. Но до ден днешен се смята, че в Брацигово е единственото оцеляло дървено оръдие от този период. Всички други по музеите са възстановки и копия.
- С черешовото топче е свързан легендарният образ на Боримечката, описан от Иван Вазов в „Под игото“. Знаем ли кой е Боримечката? Има ли той прототип?
- Боримечката има прототип. Това е друг подход, който решихме да вложим в нашата експозиция, а именно да разкажем за няколко художествени образа от въстанието, които са се превърнали също в емблема, в нарицателно име и за героизъм, и за състрадание, и за саможертва.
Такива са Боримечката, Баба Илийца и други. Всички те наистина имат своя прототип. Прототип на Боримечката е Иван Танков от Клисура, който е наистина як мъж за времето си. Прякорът му идва от това, че се е преборил с две малки мечета. И на него е възложено да пренесе дървените оръдия на укрепената позиция на Зли Дол. Самият Иван Вазов много добре и цветущо го обрисува.
- Ние не знаем как е изглеждал Боримечката, защото негова снимка не е оцеляла до нас. Но знаем как е изглеждал друг легендарен априлец Петър Златков Топчията от Брацигово. Разкажете ни за него.
- Да, връщаме се на Брацигово, където може да видим една наистина сериозна организираност, от гледна точка на укрепленията на тази артилерия. Тамошният командир на артилерията е Георги Шаров, който не случайно е изпратен от Васил Петлешков във Влашко, днешна Румъния, да учи именно артилерийско дело, т.е. да има познанията за командване и за управление на такъв тип въоръжение. Да, Петър Златков Топчията, както подсказва прякорът му, се е занимал с изработка на дървени топове. Той, подобно на много други, които са оцелели от априлските събития, е пленен и е изпратен на вечно заточение. Местата за заточение в империята са били няколко. Понеже говорихме за Боримечката, той също оцелява, но е изпратен и умира в заточение в Акра. Петър Златков оживява, след Руско-турската освободителна война има амнистия и всички, които са оцелели по затворите, се завръщат в новосъздадената вече българска държава.
Той се завръща, оцелява и неговият топ е налице. През 1901, 25 години след въстанието, той възпроизвежда паметни салюти по време на честванията. Много любопитно е, че години по-късно, когато при откриването на Брациговската гара пристига цар Борис, лично управлявайки локомотива на влака, Петър Златков, вече много възрастен, го поздравява с няколко салюта.
- Какво въздействие са имали всички тези хора върху народа по онова време, всички тези силни българи, обучени извън страната, но върнали се да будят народния дух?
- Да, тук е интересно да споделим две неща. На всички главнокомандващи или водещи бойните действия, е било ясно, че черешовите топчета нямат никакъв шанс срещу модерното въоръжение на османската армия, която на места е имала оръдия „Круп“ – много сериозно за времето си въоръжение. Но дървените топчета имат по-скоро символно значение, повдигащо духа, показващо командното мислене и тактиката на водачите на въстанието. Те са мислели за укрепени позиции, за по-дълги бойни действия. Споменахте образованите българи. Това е другата важна тема. От години се дискутира колко малко хора са участвали в Априлското въстание. Да, процентът не е голям, но нека видим в този процент колко хора са били образованите. Колко от тях могат да четат и да пишат.
Още от Раковски, идеолога на политическите ни борби за освобождение, той пише, издават се след това вестници, списания. Чрез писмото идва това знание до хората. Ако се загледаме във водачите на въстанието, ще видим, че голяма част от тях са успели хора според днешните разбирания.
Някои от тях имат сериозни финансови възможности. Други са много образовани.
- Като самия Раковски. Той влага парите от целия бизнес, който развива, в Легията, във въстанието…
- Точно така. Раковски е от Котел. Котел е изключително богат център. Дал много личности за Българското възраждане. Има много хора, които се връщат от чужбина.
Има хора, които учат. Има синове на търговци. Има успешни занаятчии. Така че в голяма част, лидерите, апостолите, това са образовани хора, имащи какво да губят.
- Жив ли този дух днес?
- Ами нямаме такива събития към този момент и дано да нямаме. Аз смятам, че духът се показва в тежки времена. И българския дух го има. Българите го държат в себе си. Но може би трябва да бъдат притиснати, за да покажат своите добродетели и качества. Това в историята се е доказвало не един път.
- Споменахме Раковски. Той е идеологът на първите униформи. На изложбата в НИМ показахте и униформи. Какви са те?
- Да. Георги Раковски като идеолог не само създава планове за освобождение. Той казва как трябва да изглеждат бойците. Униформата си е наистина за боен ред, за войска. Той създава униформите като проекти, Легията ги реализира. Априлското въстание стъпва на този опит. За всички ръководители на окръзите се шият униформи.
В Панагюрище са ушити хиляди. Там като шивача на въстанието се определя Даян Белишки. По онова време терзийството е основно мъжки занаят. Шиенето на униформи, на цървули, е мъжка работа. И то безвъзмездна.
За съжаление, имаме много малко запазени униформи. Причините са, първо материалът, който се правят - основно вълна. Тя се съсипва се още по време на самите събития. Но пък се създават специално изработени музейни копия. В нашата експозиция показваме копия и възстановки.
- Друг символ, свързан именно с униформата са кокардите.
- Тя се слага на калпака като знак. Има различни, но основните са от четвъртия окръг, откъдето е и нашата кокарда. Тя е бронзова, с надпис „Свобода или смърт“, с лъв, стъпил и смачкал османското знаме и датата.
Неслучайно избрахме този образ като едно от нашите визуални послания. Винилите и плакатите ни са с този образ. Произвеждали са ги пак в района, има Панагюрска златарска школа. Естествено, правени са от бронз, не от злато, тъй като това би било твърде скъпа за онова време.
- Казахте, че шивачеството е било мъжки занаят, но пък везането на знамената на свободата е свързано с легендарни жени. Показахте на изложбата две знамена. Каква е историята им?
- Да. Две знамена. Те са символи. Те и по времето, когато са използвани, отново са били символи. Бойното знаме носи дух, борбеност, морал за войската или за хората, които го носят. То не е оръжие, то има морално значение. И не случайно в нашите чети още преди въстанието имат паметни знамена - четата на Хаджи Димитър и други.
По време на въстанието се шият и везат знамена. И тук вече наистина идва ролята на жените, които знаем по етнографските материали, какви майсторки са били на везането.
- Едното знаме е ушито от две сестри.
- Точно така. Едното е знамето на Врачанския революционен окръг. Ушито от две сестри - Мица и Калица от Враца. Те са щерки на хаджия, от богат род са. Ето отново виждаме хора, които имат какво да губят. Шият тайно знамето, разбира се. Лъжат властите, че го шият за хора по селата. Затова им трябвал този плат, затова им били нужни различните цветове.
Единственото трицветно знаме е това знаме във Враца – бяло, зелено и синьо. С извезан коронован лъв и надпис “Свобода“.
Неговата история и оцеляването му е наистина много интересна. След като го ушиват за апостола, знаем, че за Врачанския окръг е определен Стоян Заимов, във Враца активни действия няма. Причините за това са няколко. И заради апостола Заимов от една страна, и заради сериозното присъствие на османска войска, наблюдаваща граница със Сърбия, защото се очаква Сърбия да обяви война на империята. Затова организацията е по-слаба. Иначе Врачанският окръг е известен с това, че е дал най-много пари за закупването на оръжие. Трябва да споменем, че по време на въстанието, въоръжаването на четниците е наистина голям проблем.
Врачанския окръг успяват да дадат сериозни суми за оръжие, част от което не пристига, друга остава във Влашко. Двете сестри ушиват знамето. Именно с това знаме се смята, че е тръгнал Стоян Заимов да вдига Враца на бунт, към църквата „Възнесение“ се събират стотина души поне, но не успяват поради мерките, предприети от властите.
И знамето бива прибрано. Отново от двете сестри. Баща им, Хаджи Васил, им казва: „Изгорете го“, защото започват проверки. Заптиетата обикаляли всички къщи и е чист късмет е, че не го намират при първия път. Но сестрите го скриват. Баща им нарежда да го изгорят, но те мятат в огъня друг плат. Това е нещо изключително за времето си. Става въпрос за много сериозно патриархално общество, в което думата на бащата, на мъжа, на стопанина е изключително важна. Но през главата на баща си двете сестри скриват знамето в една пелена.
И когато по-късно вече, по време на освободителната война, градът е освободен и в тяхната къща идват висши руски офицери, те вадят знамето и баща им казва: „Добре, че не ме послушахте“.
Разказвам историята, защото е уникална, но и защото много малко знамена оцеляват. Първо, платът лесно се разкъсва. Второ, това тъкан - гори, гние, мокри се. Една Райна Княгиня години по-късно повторно шие същото знаме, което е направила, именно с тази цел - да се запази такова знаме.
- Къде е знамето на двете сестри?
- Оригиналът е във Враца, в НИМ има музейно копие, изработено през 80-те години.
- Казахте, че цветовете са бяло, зелено и синьо. Какво символизират? Синьото какво е?
Ами, по принцип, зеленото още тогава се е смятало за символ на повика за свобода. Бялото - за чистота. Но синьото няма обяснение.
- Обикновено е червено, нали? Червеният цвят е символ на кръвта?
- С червено сме свикнали. Да, кръвта и нашето знаме, но тук е синьо.
- А второто знаме, за което искам да ми разкажете, е всъщност знаме на Ботевата чета.
- Да, знамето на Ботевата чета. Един от най-изпълнените със символика експонати. Откакто е открита изложбата, към него се задава един въпрос - защо на знамето пише 1875 година. Питат нашите малки посетители или чужденци.
Тук историята е многопластова. Представяме няколко разказа. Изначално, 1875 година също е възлова за българското политическо движение и революционни борби. Тогава начело на БРЦК застава Христо Ботев. В това време [DV3] в Херцеговина и Босна избухва въстание на християните. Бунтове са по-скоро срещу висок данък.
Бушуват Западните Балкани, Сърбия, Черна гора поглеждат в тази посока, гледат и към нас. И тогава пламенният Ботев иска бързи действия за вдигане на въстание, защото иска да хване, ако използваме съвременен термин, вълната на тези събития. Част от това въстание са Заарските събития, т.нар. Старозагорско въстание.
За един от окръзите е определен Русенско-шуменски. И понеже има сериозен гарнизон в Русе, сметнато е, че основните действия и координации трябва да бъдат в едно село близо до Русе - село Червена вода, където местният комитет вече функционира няколко години, начело с Тома Кърджиев.
Имено за тяхната чета се шие това знаме. Идеята е била оттам да тръгне чета, която да се съедини с другите въстанически сили към планината. Шие го сестрата на Никола Обретенов, една много ключова фигура във всички събития в този период. И двамата се естествено деца на Баба Тонка Обретенова от Русе, шие го Петрана, и затова пише „Свобода или смърт“ на него, 1875-та от едната страна. Каран – от другата. Каран всъщност е името на комитета на селото, за да не се издава. Каран е като тайно име.
Голямо въстание не избухва, знамето е прибрано, и Никола Обретенов даже пише на майка си и на сестра си: „Приберете знамето внимателно, ще ни трябва напролет“. И така и става. След събитията и решенията на Гюргевските апостоли, Баба Тонка, ако използваме съвременна дума, контрабандно занася от Русе във Влашко, днешна Румъния, знамето. Предава го на сина си, който е част от щаба на Ботевата чета. Ботев е възхитен, като го вижда, връчва го на знаменосеца Никола Симов Курото и това знаме става първото знаме на Ботевата чета.
