Михаил Милчев влиза в трупата на Театър „София“ през 1990 г., веднага след като завършва актьорско майсторство при проф. Николай Люцканов във ВИТИЗ. Първата му роля на тази сцена е Татенцето в „Елизавета Бам“ по Даниил Хармс, в постановката на Бойко Богданов. Играе Моцарт в „Сбогом, Моцарт“, барон Тузенбах в „Три сестри“ и кардинал Ришельо в „Тримата мускетари“. През 2010 г. печели „Икар“ за поддържаща мъжка роля за Шефлер в „Грозният“, а през 2015 г. е номиниран за водеща мъжка роля за монодрамата „Мадам Мишима“ от Елена Алексиева. Телевизионните зрители го познават като Бенишев от „Под прикритие“. В „Уроци“ от Чарлс Еверед, с който Театър „София“ открива юбилейния си 60-и сезон, Милчев играе Елиът, преподавател по актьорско майсторство. Негова партньорка е Елеонора Иванова в ролята на Сара, филмова звезда, която идва при него за уроци. Постановката е на Надя Панчева.
- Театър „София“ влезе в новия си дом. Имахте юбилей - 60 години от създаването на театъра. Ознаменувахте го с новият спектакъл на Маргарита Младенова „Не свиква с тъмното окото“. И понеже си един от архангелите на трупата, те питам това: преди да започне ремонтът, ти целуна сцената, незнаейки дали пак ще се срещнете. Сега какво направи? Прегърна ли я?
- Седем години чакахме това да се случи. Преди да започне ремонтът, между другото, се бяхме отказали. По простата причина, че, както знаем, културата в България е недохранвана, недофинансирана. И на нас не ни се вярваше, че някой ден ще стигнем до един нов, модерен, съвременен театър. И да, наистина, когато трябваше да изляза от театъра, взех един стол, седнах на сцената и казах „Чао, сбогом“. Последният такъв ремонт беше в Младежкия театър и продължи 16–17 години. А пък това е много дълъг период и аз не знаех дали ще можем да се върнем. Дали я прегърнах? Отидох и легнах! Наистина беше много вълнуващо за всички нас. Беше голям празник и защото тогава имах имен ден, а в спектакъла „Не свиква с тъмното окото“ на Маргарита Младенова участва цялата трупа на театъра. За нас това беше изключително вълнуващ празник, момент, който ще остане завинаги.
- Опиши новия ви дом. С какво е по-функционален, по-модерен, по-красив? Какви са изразните средства на вашия дом сега?
- Това, което мога да кажа, е, че абсолютно всичко е ново. Можем да станем дом на много копродукции и международни проекти, защото сградата и залата вече дават огромни възможности. Има големи подобрения в акустиката. Цялата зала е облечена в дървени акустични боксове, които спомагат за по-добрата чуваемост от сцената към салона. Подменена е цялата сценична техника на кръга, на шайбата и на пропадалата. Що се отнася до осветлението, разполагаме с осветителни тела от последно поколение и с напълно компютризирани пултове с изкуствен интелект, които могат да посрещнат и най-претенциозните изисквания. Техниката наистина е изумителна и в България няма друг театър, който да разполага с такава техника.
- Браво! Това е страхотно! Бил си на една годинка, когато е създаден театърът. Гледал ли си нещо преди това? Имаш ли спомени от детството? Или разкажи направо как попадна там.

- По това време съм чувал от родителите си, че там са се играли представления, които са били спирани и забранявани. Първите десет-петнайсет години от историята на Театър „София“ са били много бурни, защото тогава театърът е отстоявал основната си функция – да буди, да задава неудобни въпроси, да критикува властта. Водеше се като дисидентски театър. Да, гледал съм доста неща. Даже имаше един спектакъл, който съм гледал няколко пъти – „Луна за несретници“ от Юджийн О’Нийл. В него играеше великият Доси Досев, един от основателите на Театъра на естрадата, а след това и на Театъра на естрадата и поезията. Когато дойдох в „Театър „София“, за едно представление ми дадоха много особен панталон – дебел, брезентов, с големи кожени кръпки на коленете. Тъкмо тръгнах да го обличам и тогава ми казаха: „Ами това е панталонът на Доси Досев от „Луна за несретници“.“ И на мен ми става лошо, защото, как да ти кажа, облякох панталона на Доси Досев! Велико!
Когато дойдох в театъра през 1990 г., попаднах на място, на което много колеги искат да попаднат.
- Стана неочаквано за теб, нали?
- Ами да, стана неочаквано за мен. По това време имаше публични дебюти, имаше конкурси и изобщо не бях уверен, че ще успея да се класирам в някой от софийските театри. Мисля, че вече бях водил някакви разговори за Благоевград, за Пловдив, защото бях гледал нещо, което не е чак толкова далеч от София.
Точно когато завършвах, отпаднаха разпределенията. Дотогава отиваш за три години в театъра, в който те изпратят от ВИТИЗ. Имах голям късмет. Тогава Театър „София“ се раздели на Театър „София“ и Малък градски театър „Зад канала“. В трупата на Театър „София“ останаха много малко артисти и взеха петима от един клас.
- Кои са най-значимите ти творчески срещи там? От една страна са колегите ти актьори, от друга – режисьорите. Да започнем с актьорите. Кого завари?
- Заварих няколко много големи артисти, познати най-вече от киното и телевизията – Георги Миладинов, Антон Горчев, Ириней Константинов, Любомир Младенов, Богдан Глишев. Това бяха хора, които гледах като някакви… Беше ми много странно, че съм един от тях, че сме колеги. Това са хора с много опит, с много харизма.
- А що се отнася до режисьорите?
- Дебютният ми спектакъл в Театър „София“ беше едно доста модерно пътешествие с режисьора Бойко Богданов, който беше млад и много луд по онова време. Тогава направихме спектакъл по „Елизавета Бам“ на Даниил Хармс, който успя да попадне в учебниците по история на българската драма и театър. Тогава учех азбуката, особено на модерния театър. До 90-а година той беше пренебрегван и за него не се говореше много, защото се водеше декадентски, чуждопоклоннически, някакъв формален. И аз изведнъж попаднах в един много авангарден проект, в който трябваше да уча много.
През годините съм срещал изключителни фигури. Няма как да не спомена Николай Поляков, Елена Цикова и Стоян Камбарев. След това в театъра дойдоха и млади режисьори. От тези хора съм научил страшно много.
- Как виждаш бъдещето на театъра изобщо и бъдещето на Театър „София“?
- Много се надявам с новата сграда Театър „София“ да поеме по нов път. Много ми се иска театърът да тръгне в нова естетическа посока, в нова естетическа форма. Сегашният сезон е юбилеен. Мотото ни е „Назад към корените“.

Виждам това като връщане към основополагащата функция на театъра – не да забавлява, не да разсмива, не да дава на публиката плоски послания. Говоря за театър, който вълнува, който бие шамари, който провокира, който не мълчи и задава неудобните въпроси. Театър, който предизвиква. Мисля, че това са корените на театъра. Мисля, че Театър „София“ ще се върне към тези корени.
Много ми се иска да дойдат чуждестранни режисьори, защото имаме много сериозна трупа, която е и много млада. Десет от 27 души са под 30 години. Иска ми се репертоарът да е изключително разнообразен. Да има и световна, и българска класика, модерна класика, драматизации на големи литературни произведения. Да се включват съвременни текстове, които да ни дават друга гледна точка към класическите произведения. Ще е прекрасно и ако младите режисьори стъпят на сцената на Театър „София“ и да започнат да правят нещата, за които мечтаят.
Най-много ми се иска театърът да поеме ролята си на основно градско културно пространство, което обединява софиянци. И всеки в София да знае, че когато и да дойде в Театър „София“, ще има нещо за него.
- С твоя опит и талант сигурно имаш представа как трябва да е устроен театърът, за да се постигне всичко това.
- На първо място, мисля, че трябва да има художествен ръководител, човек, който да задава художествената и идейната посока. Планирането трябва да е стратегическо и да обхваща повече от един сезон. Кои са важните теми в обществото? Кои са наболелите проблеми на хората в България и в частност в София? Кои са нещата, за които трябва да говорим и с които имаме нужда да се срещнем емоционално? Много важно е също да имаме силно литературно бюро с няколко драматурзи. Това са хората, които създават светове и изследват обществените нагласи, желанията и вкусовете на публиката. Така можем да предлагаме текстове, които наистина вълнуват, привличат внимание и провокират дебат, разговор. Литературното бюро е изключително важно.
Важно е, разбира се, да има и хора, които пишат проекти. По простата причина, че колкото повече външно финансиране намери един театър, толкова по-независим ще бъде и толкова по-свободно ще може да отстоява естетическата си платформа. Така директорът няма да разсъждава само с калкулатора – ще се гледа ли, ще напълня ли салона, ще има ли достатъчно зрители. Единственият критерий трябва да е качеството, високото качество на театралната продукция.
Отворен съм към всякакви смели, модерни и провокативни театрални проекти. Интересуват ме имерсивният и интерактивният театър, документалният театър, физическият театър, пърформансът, мултимедийните спектакли, експериментите с дигитални технологии и представленията, които излизат извън традиционната сцена и се случват на необичайни места. Любопитни са ми и проектите, в които театърът се среща с музиката, танца, киното и визуалните изкуства. Обичам нестандартните идеи и хората, които имат смелостта да опитват нови неща. Такива проекти искам да преживяваме и създаваме в Театър „София“.“
- Едно от новите заглавия за сезона е „Уроци“. В него играете с Елеонора Иванова. Разкажи за постановката.
- Да, много е приятно. Това е прекрасен репертоарен текст за срещите, за случването и неслучването. За това доколко сме себе си, доколко се крием зад определени маски и се страхуваме да се покажем един пред друг като оголени, уязвими, питащи и страдащи хора, които всъщност искат щастие и разбиране.
Това е историята на един учител по актьорско майсторство в Ню Йорк. При него идва млада актриса, която вече има много филми зад гърба си – холивудски продукции, които не са особено стойностни. Тя иска да стане по-добра актриса.
Но всъщност става нещо съвсем друго. Елиът и Сара се опознават и постепенно започват да си имат доверие. Оказва се, че и двамата могат да научат нещо един от друг. Тя от него -за професията, за актьорското майсторство. Той от нея- за това как може да се живее въпреки ужасните неща в живота, въпреки непрекъснатите разочарования.
Забавна история, в която има много хумор, а накрая има и няколко сълзи. За това колко е трудно и в същото време колко е лесно да бъдеш с някого, който да ти покаже пътя нататък.
Елеонора е страхотна. Тя е много светъл, много приятен човек, с много лек характер, страхотен партньор. Тя е от хората, които не се страхуват да се изложат, да кажат глупости. Има много хубаво чувство за хумор. Беше много приятно да работим заедно. Спектакълът е много забавен, умен. Текстът на Чарлс Еверед е изключително сръчно написан. Убеден съм, че хората ще открият много ценни и дълбоки неща за себе си, докато на пръв поглед се забавляват.






















