В едната България фабриките търсят работници, строят се производствени бази и бизнесът предлага все по-високи заплати. В другата най-сигурното работно място често е в общината, училището или друга държавна структура. Разделението става все по-дълбоко, а нов анализ на Института за пазарна икономика (ИПИ) показва нещо впечатляващо - в 52 български общини повече от половината от наетите работят в обществения сектор. Зад тази статистика се крие голям въпрос: какво бъдеще очаква малките населени места, когато бизнесът отстъпва, хората намаляват, а държавата остава основен работодател?
Две Българии на една икономическа карта
Разликите между отделните общини са толкова големи, че понякога изглеждат като сравнение между две различни държави. Във видинската община Бойница например цели 93% от наетите работят в обществения сектор. В кюстендилската община Трекляно делът им достига 87%. Това означава, че възможностите за работа в частни предприятия са изключително ограничени.
Данните са от изследване на икономиста Адриан Николов от ИПИ, което проследява ролята на държавата на местните пазари на труда. Според анализа броят на общините, в които общественият сектор осигурява повече от половината от наетите работни места, е нараснал от 46 на 52 само за година.
На другия полюс са Марица, Родопи, Божурище, Куклен и Лясковец. Там делът на работещите в обществения сектор е под 10%. Общото между повечето от тези места е наличието на развита индустрия, често подпомогната от близостта до големи градове и транспортни връзки.
В общините около Пловдив и София предприятията могат да привличат работници от широк район, да използват добра инфраструктура и да продават продукцията си на големи пазари. В обезлюдяващите се погранични райони подобни предимства често липсват. Така частната икономика се развива неравномерно, а зависимостта от държавната заетост нараства.
Важно е обаче да се уточни, че общественият сектор не се състои само от чиновници. В него влизат също учители, полицаи, медицински специалисти и служители на държавни предприятия. Затова високият му дял невинаги означава прекомерно голяма администрация.
Хората изчезват, но общините остават
Още по-тревожна става картината, когато към икономическите показатели прибавим демографията. Според Националния статистически институт в края на 2025 г. България има 265 общини, като 147 от тях са с население под 10 000 души. В тези общини живеят едва 12,5% от населението на страната.
С други думи, повече от половината български общини обслужват само една осма от населението. Най-малката е Трекляно с 495 жители, следвана от Бойница с 694. За сравнение, само в осемте най-големи общини живеят над 41% от българите.
Именно тук възниква проблем, който трудно се вижда от големите градове. Дори когато жителите намалеят наполовина, общината продължава да има задължения - да издава документи, да поддържа улици, да обслужва възрастни хора, да управлява имоти и да изпълнява държавни програми. За всичко това са необходими служители.
ИПИ установява, че през 2025 г. в 71 общини на един общински служител се падат по-малко от 100 жители. Година по-рано те са били 46. В Трекляно съотношението достига едва 17 жители на служител, докато в София е 473, а в Казанлък и Костинброд надхвърля 500.
Тези числа не доказват автоматично, че служителите в малките общини са излишни. Част от административната работа не намалява пропорционално с населението, а отдалечените села се нуждаят от обслужване. Но поставят въпроса дали сегашната организация е най-ефективната.
Заплатата се превръща в решаващия аргумент
Има още една причина държавната работа да бъде предпочитана. В 222 български общини средното възнаграждение в обществения сектор надхвърля това в частния.
За семейство в малък град изборът често изглежда сравнително прост. Едната възможност е работа в местна фирма, чиито приходи зависят от поръчки, конкуренция и пазари. Другата е място в публична институция, където заплащането обикновено е по-предвидимо. Ако втората работа предлага и по-висок доход, изборът става още по-привлекателен.
Най-голямата разлика е регистрирана в Козлодуй, където средната заплата в частния сектор достига едва 40% от тази в обществения. Но тук има съществена особеност. Високите възнаграждения в държавната атомна електроцентрала оказват силно влияние върху статистиката. Следователно не става дума за доказателство, че общинските чиновници получават два пъти и половина повече от служителите в частните фирми.
Подобна е ситуацията в Раднево, където държавната енергетика има водеща икономическа роля. Това показва колко различни могат да бъдат причините за високия дял на обществената заетост.
Малкият бизнес попада в труден капан
Представете си собственик на малка производствена фирма в обезлюдяващ се район. За да разшири дейността си, той се нуждае от няколко квалифицирани работници. Но младите хора вече са напуснали, останалите са малко, а част от тях предпочитат сигурна работа в обществения сектор.
За да привлече служители, предприемачът трябва да предложи по-високи заплати. За целта обаче фирмата трябва да има достатъчно поръчки, производителност и приходи. Ако местният пазар е малък и транспортните разходи са високи, тази задача става още по-трудна.
Получава се порочен кръг. Бизнесът не инвестира, защото няма достатъчно работници и добри условия. Хората си тръгват, защото няма достатъчно добре платени частни работни места. А с всяко следващо заминаващо семейство намаляват клиентите на магазините, заведенията и местните услуги.
Тук държавната работа има и положителна страна. Заплатите на учители, медицински специалисти и други обществени служители поддържат потреблението в малките населени места. Без тези доходи положението на част от местните търговци би било още по-тежко.
Проблемът възниква, когато почти цялата местна икономика започне да зависи от публични средства, а възможностите за самостоятелно развитие остават ограничени.
Кой плаща
сметката на малките общини
Въпросът за работните места неизбежно води и към общинските бюджети. Колко пари може да събере една община, в която живеят няколкостотин души, има малко предприятия и ограничен имотен пазар?
Друг анализ показва дългосрочна тенденция. През 2015 г. собствените приходи са представлявали около 42% от общите постъпления в общинските бюджети. През 2025 г. делът им е спаднал до 25,3%.
Останалите средства идват от трансфери, субсидии и други източници на финансиране. Така способността на местната власт сама да определя финансовото си бъдеще остава ограничена.
За обикновения човек това има съвсем практическо значение. Когато общината няма достатъчно собствени средства, ремонтът на улицата, обновяването на обществена сграда или развитието на местна инфраструктура може да зависи от държавното финансиране или от спечелен проект.
Има и важна особеност. Общините не разполагат със свободата просто да въвеждат нови данъци, когато им трябват повече приходи. Законът определя видовете местни данъци и рамките, в които могат да се променят. А в селища с малко жители и ниска стопанска активност дори по-високите ставки невинаги могат да осигурят значителни допълнителни средства.
Европа вече преначерта картата на общините
Проблемът с малките и финансово слаби общини не е само български. Няколко европейски държави вече предприеха мащабни промени, за да организират по-ефективно местната власт.
Дания е сред най-известните примери. През 2007 г. страната намали броя на общините си от 271 на 98. Целта беше по-големите местни администрации да разполагат с достатъчно специалисти и средства, за да предоставят качествени услуги. Реформата беше съчетана и с промени в разпределението на отговорностите между държавата, общините и регионите.
Естония предприе подобна стъпка през 2017 г., когато броят на местните власти намаля от 213 на 79. Един от основните мотиви беше, че твърде малките общини трудно осигуряват необходимите специалисти и услуги, особено при застаряващо население.
Латвия също промени административната си карта. През 2021 г. броят на местните власти беше намален от 119 на 43, а след последваща промяна през 2025 г. те вече са 42.
Това обаче не означава, че обединяването автоматично решава всички проблеми. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие отбелязва, че дори след латвийската реформа отдалечените и слабо населени райони продължават да срещат трудности. Големите разстояния, транспортните разходи и недостигът на квалифицирани служители не изчезват само защото две общини са станали една.
Изводите за България
За България подобна промяна би била сериозно политическо и обществено решение. Но има и други възможности - съседни общини да поддържат общи административни звена, да използват споделени специалисти и да развиват електронни услуги. Така могат да се намалят част от разходите, без хората непременно да губят достъп до местно обслужване.
Най-важният въпрос обаче остава икономическият. Дори най-добре организираната администрация не може сама да създаде фабрики, предприемачи и нови работни места. За това са необходими инвестиции, транспорт, образование и условия хората да останат в родните си места.
България не може безкрайно да разчита държавната заплата да бъде основният двигател на живота в малките общини. Ако частната икономика не получи възможност да се развива, разликата между двете Българии ще продължи да расте, независимо колко пъти променяме административната карта.
