• Заради доктрината „Брежнев“ празникът бе изтласкан някъде в периферията
• Сблъскваме се с Австро-Унгария за Източните железници
• По време на Балканските войни и Първата световна нашите войници са много мотивирани. Те знаят, че се бият за свободата на своите сънародници
По онова време България била в подем, нарича ли я „Япония на Европа”, казва проф. Пламен Павлов
Проф. д-р Пламен Павлов е историк и преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалист по средновековна българска история, историята на Византия и Балканите. Автор е на множество научни публикации и книги, посветени на българското Средновековие, владетелите и историческата памет. Изследователската му работа обхваща още историята на българите извън пределите на страната и старобългарската литература. Пред „Стандарт“ той говори за 22 септември 1908 г. – историческия акт, с който България заявява пред света своята независимост, и за уроците, които този ден носи и днес.
- Проф. Павлов, защо 22 септември е толкова важен за България? Осъзнаваме ли напълно значението на този ден?
- Мисля, че през последните години значението на датата на обявяване на независимостта на Княжество България, която тогава вече приема името Царство България, се разбира все повече от обществото.
Този празник беше възприет много положително и в страната, и сред нашите общности в чужбина. Той намери своето достойно място в нашия национален календар. И това не е случайно, тъй като на практика става дума за една от най-сериозните дипломатически победи на България в новата ни история.
- Има ли факт, който учебниците подминават?
- В съвременните учебници тази дата има своето много сериозно място. Мога да твърдя убедено, че в днешните учебници по история и цивилизации, независимо в кой клас се изучава съответната материя, събитието е представено изключително обективно и с необходимата доза информация.
Така че ако питате защо досега този ден е бил поставен под въпрос или пък е бил подминаван — обяснението е съвършено ясно. Това е времето на комунистическия режим в България, когато този празник беше неудобен.
Първо, в него става дума за едно несъмнено постижение на т. нар. буржоазна управляваща класа. От друга страна, във времето на доктрината „Брежнев“, както я наричат западните политолози, да се говори за независимост се смяташе за особена проява, нещо като ерес.
Поради тази причина на практика този празник беше изтласкан някъде в периферията на историческото знание, да не говорим за учебниците по история, където се отбелязваше с няколко думи.
След падането на режима през 1989 година постепенно той се завърна на своето място, като особено силна роля има отбелязването на 90-ата годишнина през 1998 година. Това беше във Велико Търново - много тържествено, с присъствието на съответните висши държавни лица, включително Йордан Соколов като председател на Народното събрание.
За 100-годишнината през 2008 година това вече беше окончателно затвърдено. През 1998 година някои по-скоро го възприемаха като еднократно отбелязване, но на практика се превърна в традиционен празник, който се почита всяка година.
Тук много голяма заслуга имат тогавашните депутати, най-вече депутатите на Съюза на демократичните сили от Велико Търново.
Но реабилитацията на празника започна много по-рано — още в края на управлението на Тодор Живков. Още през 80-те години в нашия университет, в който аз работих много години - Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий, професор Петър Горанов, после днешният професор Милко Палангурски и много други хора издигнаха глас, че празникът трябва да бъде отбелязван. Че това е една много важна дата. Тази идея беше подета и от колеги от софийските звена, от Института по история на БАН и от Софийския университет. Така че в историческата гилдия няма съмнение относно значението на този празник.
Макар че има известни елементи на дискусия от гледна точка на самата технология на обявяването на независимостта - дали е трябвало да изчакаме Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина и ние да го направим, или както е станало първоначално: ние сме обявили независимост, а Австро-Унгария се е възползвала от този прецедент, за да наруши Берлинския договор.
Факт е, че тогавашната ни дипломация успява да си осигури съюзничеството, в някакъв смисъл, на една велика сила, каквато е Австро-Унгария. И това на практика предрешава мирното уреждане на въпроса, а не заплахата с война, каквато е съществувала от страна на Османската империя.
- Колко близо е била България до война заради това? Имало ли е реален страх, че Османската империя ще отговори със сила?
- Страх е много силно казано, тъй като, за разлика от 1885 година — от Съединението, когато България е едва прохождаща държава с много недостатъчна армия, включително със сили от Източна Румелия и с изтеглен от Русия офицерски състав, на практика е лишена от повече от 50 процента от командния състав, през 1908 година, благодарение най-вече на стамболовистките кабинети - на Стефан Стамболов, после на Димитър Петков и на втория стамболовистки кабинет, се извършва мащабно превъоръжаване, без да отричам ролята и на други правителства.
Така че ние сме подготвени дори и за една военна интервенция на Османската империя. Затова правителството на Александър Малинов отговаря с всеобща мобилизация, като същевременно казва, че е за мирно уреждане на въпроса.
Великите сили не са готови за война. Двата блока - Централните сили и Антантата, са били на практика създадени, но никой не е бил готов за война. Така че много елегантно българската дипломация успява да излезе в тези бурни води и да постигне мирно решаване на кризата.
- Какво всъщност се случва зад кулисите преди 22 септември? Колко време е подготвяно?
- Въпросът е защо именно тогава обявяваме независимост. Идеята да се обяви българска независимост на няколко пъти проблясва и в предишните десетилетия, като може би най-силно изявена е по време на политическото управление на Константин Стоилов през 1897 година.
Тогава България предлага на Османската империя взаимно сътрудничество — България да обяви независимост, а на Македония и Одринска Тракия да бъде дадена автономия.
Османската държава обаче отхвърля такъв проект и най-вече се опасява, че една автономна Македония и Одринско ще последва примера на Източна Румелия.
Една от причините да се стигне през 1908 година до тази все пак драстична постъпка, с оглед на тогавашните международни отношения, е заплахата, която идва от младотурския режим, дошъл в Османската империя година по-рано.
Той започва да води много твърда политика и да подчертава васалното положение на България, включително с неприемането на българския дипломатически агент в Цариград - Иван Гешов, на прием в чест на рождения ден на султана. Това е една открита обида към българската държава.
Другият спор е около Източните железници. Там ние се сблъскваме и с интересите на Австро-Унгария, която на практика е титуляр на тези железници. Но и в двата случая нашата дипломация предприема много сериозни стъпки, за да минимизира щетите и да постигне съответните ефекти.
Аз бих искал да кажа няколко думи за „бащите на Независимостта“, както се опитвам да ги наричам. Опитвам се да наложа подобно понятие, макар и условно и метафорично - както говорим за бащите на Търновската конституция.
Навремето една от причините да бъде отричан този акт, най-вече преди 10 ноември 1989 година, беше фаворизирането на ролята на цар Фердинанд.
Едва ли не, поради своята жажда да стане цар и поради своите зависимости фиктивни от Австро-Унгария, Фердинанд предприел тази стъпка. Истината е, че актът на независимостта е приет положително от почти целия български политически елит и че самото правителство на Александър Малинов играе водеща роля в този акт.
И тук не е лошо да припомним кои са министрите на Александър Малинов. Те не са случайни хора. Тогавашните кабинети, за разлика от днес, когато имаме по 20 и повече министри, са от седем или осем души. Конкретно през 1908 година правителството е от осем души.
Трима от тях са българи от чужбина. Двама са бесарабски българи — самият премиер Александър Малинов и военният министър Данаил Николаев, тогава вече генерал.
Андрей Ляпчев, големият български държавник и премиер в периода 1926–1930 година, е от Македония. Така че имаме трима българи от чужбина.
Днес знаете какви полемики има - могат ли българите от чужбина да гласуват, имат ли право? Ето, виждаме: тогава философията е съвсем друга и не се прави никаква разлика между българи от чужбина и българи от държавната територия.
Освен това от тези осем души шестима са от територията на бившата Източна Румелия. Това в никакъв случай не е маловажно, тъй като една от сериозните заплахи е да се денонсира актът на Съединението.
Защото дотогава българският княз формално е назначаван и за генерал-губернатор на Източна Румелия. А младотурският режим дава сигнали, че може да прекъсне тази практика и да си поиска обратно Източна Румелия.
Това несъмнено би довело до война, тъй като вече двете освободени части на България са били толкова споени и интегрирани, че това би било абсолютна катастрофа.
Самият Малинов, макар и бесарабски българин, има кариера главно в Пловдив като прокурор и е с прекрасно образование. Всъщност всички тези хора са с много добро образование.
Иван Салабашев е финансовият министър. Той е академик и математик, който е можел да направи кариера в европейските университети. Или пък Михаил Такев от Пещера, който е юрист и има и военна подготовка.
Тези осем души са перфектно образовани. Всички те са свързани с националната кауза. Някои от тях са били учители в Българската гимназия в Бесарабия.
Михаил Такев е един от най-активните дейци за освобождението на Македония. Данаил Николаев, бесарабският българин, е бил председател на Върховния Македоно-одрински комитет.
Така че в никакъв случай правителството не бива да бъде подценявано. Не бива да бъдат подценявани, разбира се, и князът, а по-късно и цар Фердинанд.
Той, независимо от многото критики, отправяни към него, и от собствените му грешки и грехове, има много сериозни заслуги за модерна България. Това го показва много добре проф. Петър Стоянович в неговите книги за Фердинанд.
Фердинанд е възприел българската национална кауза и се старае всячески да я подпомага. През 1908 година той обикаля европейските столици, особено Виена. До голяма степен е колеблив как ще постъпи Европа, но правителството е много по-твърдо и решава да обяви независимост, независимо дори от волята на княза, дори да няма съгласието му.
Така че тази мантра, че едва ли не честолюбието на Фердинанд е довело до подобен акт, е напълно погрешна. Става дума за едно много качествено правителство от хора, които са високообразовани, патриотично мотивирани и експерти в своята област.
Тогава министрите отговарят за много сектори — и то без да има интернет, без сателитни връзки и без изкуствен интелект.
Андрей Ляпчев тогава е много млад и е от Ресен в Македония. Той е министър на земеделието и търговията, но при решаването на въпроса за признаването на независимостта се проявява много добре като дипломат.
Или пък генерал Стефан Паприков-човек, който е участвал в Априлското въстание като учител в Панагюрище. Той е от Пирдоп.
Паприков е наричан „военният дипломат“. Не случайно външен министър е именно той — за да покаже сила, че България, ако се наложи, и със сила ще брани своите интереси.
За всеки от тези осем души могат да се кажат много добри думи, без да им спестяваме, разбира се, и някои грешки.
- Самото обявяване на Независимостта как става?
- Правителството чака в Русе Фердинанд да се върне от пътуването си в Европа. Той идва с парахода „Хан Крум“, качва се на влака през нощта и пътуват за Търново. На гара Две могили, на коляно, Малинов пише манифеста, подписват се всички.
На гара Трапезица Фердинанд слиза най-неочаквано и пеш отива до църквата „Св. 40 мъченици“.
В суматохата министрите не забелязват, че той е слязъл. Те слизат по-късно официално на Търновската гара.
В църквата „Св. 40 мъченици“ е прочетен манифестът, а по-късно тази церемония е повторена и на хълма Царевец.
В самия град не е било ясно какво става, но са се появили слухове, че се случва нещо много важно. Иван Салабашев в своите спомени пише, че целият град е бил окичен със знамена и че имало хора, които тържествуват.
Няма ги доброволческите чети, няма го това пиянство на един народ, ако ползваме Вазовото определение за Априлското въстание, както е било по време на Съединението.
Но ако се е наложило, това е щяло да се повтори. Заявявам, че говоря в условно, контрафактуално наклонение, но готовността за защита на този акт в обществения план е била изключително висока.
Актът е приет с възторг и със задоволство, тъй като на практика Фердинанд е обявен за цар на всички българи — тоест и на българите в неосвободените земи: Македония и Одринско.
Вярно е, че в официалната дипломатическа кореспонденция той е наречен цар на България, а не на българите, но във вътрешен и идеен план той е цар на българите.
Това показва, че България вече не си прави илюзии, че ще може по мирен път да освободи своите неосвободени земи. В тогавашните учебници има специални раздели за неосвободените български земи.
Още във второ отделение, днешния втори клас, децата научават, че има много наши сънародници, които нямат щастието да живеят в свободна България.
Това е направено не с омраза към съседите, напротив. Но не бива да се изненадваме, че по време на Балканските войни и Първата световна война нашите войници са много мотивирани. Те знаят, че се бият за свободата на своите сънародници.
- Каква държава е била по това време България?
- България тогава е в много сериозен подем, включително икономически. Наричат ни „Япония на Европа“ или „Япония на Балканите“.
Днес това ни изглежда малко фантастично, но тогава чужди наблюдатели, попадайки в София и въобще в България, виждат една европейска държава на Балканите, а не балканска държава в Европа.
Това се дължи на умерените реформи на Стефан Стамболов и на Константин Стоилов, както и на кабинетите по-късно. Имаме изключително нарастване на брутния вътрешен продукт, грижа за индустрията и за земеделието.
Изобщо това е една много добре подредена държава по отношение на изкуството и културата. Достатъчен е само един Иван Шишманов, за да припомним какъв е бил министърът на просвещението, както се е казвало тогава.
Така че днешните ни политици има от какво да вземат пример. Стига да искат и стига да ги вълнува въобще българската - не само българската история, но и българската съдба.
Сега ние сме в началото на президентска кампания, която на практика вече е започнала. И слушаме едни и същи мантри, едни и същи абсурдни обяснения какво е национален интерес.
Националният интерес е показан от тези хора. И те не са случайни хора. В съвременната политика попадат изключително много случайни хора. Съжалявам, че говоря толкова директно, но е така.
Как можем да си представим, ако сравним онзи елит със сегашния елит, че имаме някаква особена приемственост? Без да искам да обиждам никого, но наистина трябва да се замислим върху това.
- За Съединението и Независимостта - това ли са двата големи политически урока, че България може да постига?
- Безспорно са големи политически уроци. И ето, ние догодина ще отбележим 150 години от Руско-турската война, Освободителната война.
И пак ще има спекулации кой ни е освободил и какво огромно добро ни е направил. А става дума за стратегически интереси, без да отричаме благородните хора, които са си дали кръвта за България.
Те са хора на Руската империя, а не народи на днешната Руска федерация. И там има изключително много украинци, финландци, руснаци и всякакви други хора.
Но когато се използва историята като елементарно политическо оръжие, това е много опасно и донякъде конщунствено. Противопоставянето на събитията от 1878, 1885 и 1908 година според мен е абсурдно. Това са логични стъпки в израстването на българската държава.
Изпреварвам може би вашия въпрос, трябва ли 22 септември да бъде национален празник? Той, разбира се, може да бъде национален празник, но аз винаги съм имал възражение, тъй като при Стефан Стамболов ние да не би да сме били зависими? Напротив, ние показваме тогава една много висока степен на независимост.
Тези събития трябва да се гледат като един процес, като едно надграждане, което коства много сили и енергия на нашите предци.
И трябва да се отнесем с разбиране и уважение към тези процеси, а не да ги използваме за елементарна и популистка пропаганда.
