Реформата на образованието започва с връщането на героите в класната стая
Преди време попитах една пълна аудитория дали някой знае каква е националната кауза на България днес. Каква е нейната голяма идея, нейният идеал? Никой не успя да отговори. Аз също си признавам, че не мога да назова каква е националната кауза или цел на България към настоящия момент. Не говоря за целите, описани в стратегически документи. Те не са нищо повече от книжни обещания на чиновници, написани с единствената цел да правим онова, което сме свикнали от десетилетия - да симулираме. Липсата на отговор на този въпрос ме накара да се замисля какво очакваме от образованието?
Резултатите от международните изследване на PISA 2025 са катастрофални. 58% от децата са функционално неграмотни, а едва 1% от учениците стигат до средното за ОИСР ниво. Резултатите с всяко следващо измерване се влошават, което обяснява общото усещане сред обществото за все по-неграмотни деца с иначе добри дипломи. Както отбелязах, силата ни е в симулирането.
На образоваността спря да се гледа като на достойнство
Нещо повече, децата и младите поколения изграждат все по-уродлива представа за успех. Тя бива подхранвана от социалните и традиционните медии, от фалшивите герои в лицето на голяма част от известните личности, както и от липсата на истински авторитети, способни да противостоят на ширещата се духовна нищета.
Всичко това обаче са симптоми на много по-дълбоки процеси. Затова си зададох друг въпрос. Образователната система независима ли е, или е част от екосистемата на държавата? Отговорът е очевиден. Всъщност какво изобщо е независимо? Винаги са ме разсмивали твърденията за независими хора или независими държави. Независимостта в абсолютния смисъл е утопия, защото всичко е свързано с всичко, от планетата и природата до икономиката, политиката и обществото. Едно дърво не може да даде здрави плодове, ако корените му са в отровна почва. А тази почва е нашето колективно съзнание. Националната екосистема и всички нейни системи са отражение на нас като народ, на нашето мислене, ценности и поведение. Причините за състоянието на държавата трябва да търсим в духовните и културните дефицити на обществото. Затова масовият стремеж към футуристични и прагматични решения като изкуствения интелект, технологиите и икономическия растеж няма как да проработи. Защо?
Защото духът е преди материята
а тя е негова функция и проявление, не обратното. Основният проблем на България не е нито демографски, нито икономически или социален. Това са неговите следствия. Проблемът е преди всичко духовен и културен. Затова и реформата на образованието не може да се свежда до нови програми и стандарти. Тя трябва да промени онова, което храни съзнанието на децата
Съвременният човек не е открил „топлата вода“, особено що се отнася до социалните и философските въпроси. Това ме накара да се обърна към най-силните моменти на пробуждане на духа в историята ни. Естествено погледът ми се спря върху Възраждането. Не твърдя, че това е единственият период на духовен и културен подем в нашата история, но именно той е най-тясно свързан с модерна България, а визията на великите личности от онова време още не е заменена с по-значими идеи и идеали. Как е възможно в един век да се роди такава концентрация на велики личности и идеи, каквато другите народи виждат веднъж на няколко века? Търся отговора в училището. Преди Освобождението през 1878 г. българите нямат своя държава. Нямат министерство на образованието. Нямат еврофондове и държавни субсидии. Имат себе си и усещането за общност. Със собствени дарения и безвъзмезден труд строят църкви и около 1900 училища. Избират най-будните и образовани хора за учители и им плащат от собствения си джоб. Същите тези учители скоро стават двигатели на революционните движения и най-големите авторитети в обществото. Родителите не стоят настрана.
Образованието на децата е грижа на цялата общност
Споменете си главата „Радини вълнения“ от „Под игото“ на Иван Вазов.
Как тогавашното общество успява да събуди такъв колективен дух при възможно най-неблагоприятните външни условия? Веднага се сещам за Паисий Хилендарски, след това за нашите будители и революционери. Не мога обаче да не запитам от кого са черпили вдъхновение тези хора? Какво са чели? Какво са изучавали? Какво е формирало тяхното съзнание? Тук се сещам за една мисъл, че човек е книгите, които чете, филмите, които гледа и хората, с които дружи. С други думи, онова, което заема съзнанието ни, оформя и битието ни. Затова днес трябва да се запитаме кои са нашите герои? Съвременният човек е погълнат от материални кумири като богатството, външния вид и егоистичното благополучие. Когато няма обществено значима цел, ценности, а идолите са имитиращ продукт – не можем да очакваме друго освен упадък. Много ярки са думите на проф. Атанас Семов, който предупреждава, че днешното българско училище отглежда рая. Хора без принадлежност и без сантимент към миналото и героите на България, които нито го познават, нито жалеят за него.
И точно тук си струва да погледнем какво е захранвало духа на онези, които са се борили за идеал, към който днес дори не можем да се доближим. В историческите романи и биографии ми направи впечатление, че освен аритметика и граматика те са чели житията на светците. В килийните училища те са служели не само за грамотност, а и за морални и духовни ориентири. По-късно в класните стаи към тях се добавят житията на български светци и водачи като св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски и св. княз Борис I. Така се пробужда национално самосъзнание, гордост и връзка с предците. Убедена съм, че не е случайно, че същите училища дадоха хората, които извоюваха църковната независимост, които тръгнаха след Левски и които вдигнаха Априлското въстание.
Те не са се родили герои. Възпитани са с примери.
Точно така трябва да изглежда образователната реформа. Да върнем възрожденските герои и идеали в нея.
Затова вярвам, че новата ни национална кауза трябва да бъде ново Възраждане в съвременни условия. Рецептата вече я имаме. Не е необходимо да търсим героите си в настоящето. Нека се върнем към великите личности от епохата на Възраждането. Преди всичко да възродим техния образ в нашето и в съзнанието на нашите деца. Да спрем да възприемаме революционерите и будителите си като икони, защото иконите са само картинки на стената покрай които минаваме. По-важно е онова, което е вътре в тях. Да ги изучаваме в дълбочина, отвъд клишетата и сухата хроника. Да вникваме в личността, философията, делото и идеалите им, а не да заучаваме дати и факти. Да ги четем през очите на големите ни писатели като Иван Вазов, Димитър Талев и Яна Язова, но и да насърчаваме съвременния и личния прочит. Децата имат нужда от живия, човешкия им образ. В училище това значи часове, в които децата могат да влязат в обувките на героите и да се потопят в епохата, вместо да заучават дати и факти.
Нека не ги виждат като герои от миналото, а като пример, който ще роди героите на настоящето и бъдещето
Само ако възкресим образите и идеите им, можем да променим реалността, в която живеем. Когато този дух се събуди, решенията на икономическите, политическите и социалните въпроси ще се родят сами. Позволете ми да завърша с една метафора. Представете си човек, претърпял тежка злополука. Ако лекарите успеят да съхранят съзнанието му, дори да не може да ходи, той ще живее. Обратното, ако всичко друго е здраво, но съзнанието е угаснало, човек се превръща в жив труп. Да не позволим това да се случи с България, а да я възродим наново. Да оживее възрожденският дух в българското училище и университет, в дома, в ума и в сърцето.
