Симеон Владов е един от най-разпознаваемите гласове в българското кино и телевизия. Актьор, певец и двукратен носител на наградата "Икар" за дублаж, той има богата творческа биография с участия в театрални постановки, мюзикъли и музикални проекти. Заедно с Гергана Стоянова Симеон Владов бе водещ на уникалния спектакъл – церемония "Българският код: Шевицата", който "Стандарт", Общество "Културно наследство" и националната кампания "Чудесата на България" поставиха н Народния театър на 12 октомври. Той ще бъде излъчен по БНТ на 7 ноември от 15:30 часа.
Най-новата песен на Симеон Владов "Синята жена", бележи нов етап в музикалния му път, в който за първи път е и продуцент. На 30 октомври 2026 г. Владов ще излезе на сцената на Музикално-драматичния театър във Велико Търново в премиерния спектакъл "Принцът на Египет" по музика на Стивън Шварц, където ще се превъплъти в две роли – на фараона Сети и главния жрец Хотеп.
- Г-н Владов, Вие сте влизали в образа на Васил Левски. Ако Апостола можеше да види днешна България, щеше ли да открие своите духовни наследници? Кои са будителите на нашето време и защо сякаш все по-трудно ги разпознаваме?
- Интересен въпрос. Мисля, че Левски би се разочаровал много, ако се върне от миналото и дойде в България в този момент, защото положението е доста безрадостно. За мен съвременните будители са хора, които не са толкова известни. Това са учителите, които вършат своята работа въпреки изключително трудните условия. Имам много близки познати учители – и роднини, и приятели, които наистина са подложени на огромно напрежение. Първо, заради учебния материал, който трябва да преподават. Второ, заради липсата на дисциплина в училище. Трето, заради разпоредбите и законите, според които не могат да наказват провинилите се ученици. И четвърто, заради натиска на родителите. Да бъдеш учител днес, направо си е подвиг! Някои от моите близки познати се разболяха. Едни получиха високо кръвно, други – депресии. Това е показателно за цялата обстановка в България.
За мен истинските будители са учителите, които си вършат добре работата въпреки трудните условия и се опитват да научат децата да мислят самостоятелно и да бъдат любознателни.
Разбира се, и има и хора на изкуството, които могат да се нарекат будители. Те пътуват, говорят, разказват, провокират, карат хората да се замислят. Сещам се за моята колежка и приятелка Гергана Стоянова, която от няколко години обикаля българските училища из цялата страна, говори с учениците и проповядва ценности, които за съжаление бяха забравени през последните години.
Левски със сигурност би бил разочарован от тези, които ни управляват, защото сред тях не виждам нито един будител. Ама нито един! Те гледат само тесния си партиен интерес и користните си цели. Дори да проповядват други неща и да изричат извисени мисли и думи, уж насочени към просперитета на България и нейните граждани, делата им показват какви са. Казано е: "По делата им ще ги познаете".
- Театърът е бил място, където хората не просто са се забавлявали – съвестта им се е събуждала. Има ли сега българският театър тази сила, или в битката за публика и оцеляване изкуството губи смелостта да задава неудобни въпроси?
- Мисля, че клони към втората част от въпроса. По-голямата част от моите колеги, особено свободните артисти, са принудени да оцеляват. Но не само те- и тези в държавните театри. И театрите, и свободните артисти са принудени да оцеляват. Затова се правят доста пиеси и постановки със съмнително качество. Същевременно се играят много булевардни пиеси, в което няма нищо лошо. Но по българските сцени да се играят само булевардни пиеси-това вече наистина е прекалено и също е показателно на какво ниво е изкуството, в случая театърът.
И в НАТФИЗ са ме учили, че театърът може да бъде амвон-от него да се проповядва, да се говори за ценностите и за важните неща в живота, да караш хората да се замислят. Той може да бъде и трибуна. Трибуна, от която да заклеймяваш, да обвиняваш, дори да проповядваш революционни идеи в трудни времена и да даваш опора на страдащите и на низвергнатите. Разбира се, театърът може да бъде и забавен. Но според мен на първо място трябва да кара хората да се замислят и да им показва не какъв е животът, а какъв би могъл да бъде. Изкуството трябва да надгражда, чрез метафорите, хиперболите и всичките си средства да показва какъв би могъл да бъде животът. Винаги се сещам за великата Едит Пиаф, която често цитирам. Тя казва: "Аз не пея за всички, аз пея за всеки". Така трябва да бъде и с всеки актьор: "Аз не играя за всички". Тази масовост-да играем за всички и всички да ни харесват, е голям фалш и изобщо не отговаря на действителността. Трябва да играеш за всеки, да докоснеш сърцето, душата и ума на всеки зрител в залата. Само тогава можеш да се наречеш истински актьор.
- Как да се убедят младите хора, че един актьор, писател, учител или духовник може да им даде повече във всяко отношение от поредния инфлуенсър?
- Такова е времето, за съжаление. Времето е дигитално- на интернет, на така наречените инфлуенсъри. Някои от тях наистина са инфлуенсъри, влияят на общественото мнение. Има такива хора- журналисти, писатели, артисти, музиканти, певци, художници. Но според мен истинските инфлуенсъри, които могат да влияят върху общественото мнение, са много малко.
Другите просто го правят, за да печелят пари. Затова си играят с ниските страсти на хората, с долнопробни неща и чувства. По този начин ги зарибяват. Защото лесносмилаемото, разбира се, е по-приемливо. Хората, особено младите, се насочват натам, когато има нещо забавно, еротично, нещо, което да те разсмива, но не е качествено. Гледам, че и доста мои колеги, при това на средна възраст, се смятат за инфлуенсъри и се излагат доста. Ама доста! Да си бил на високо ниво и да паднеш толкова ниско само за да угодиш на ниските страсти на публиката-за мен това е огромно падение. Трябва да пазим достойнството си.
- Как се роди "Синята жена", вашата нова песен?
- "Синята жена" всъщност е заглавие на стихотворение от поета Мариан Крачунов. Той се свърза с мен и ми каза, че много харесва гласа ми и би искал да изпея песен по негов текст. Заедно избрахме именно това стихотворение за първата песен от съвместната ни работа. Мариан го е написал доста отдавна, вдъхновен от една картина. Така че първоначално Синята жена е по-скоро въображаем образ. Аз обаче написах сценария за клипа – това е първата песен, на която съм продуцент и която реализирам самостоятелно. Представях си Синята жена като харизматична, красива и много готина мацка, която живее край морето. Този образ намери и своя реален прототип – нашата семейна приятелка Елеонора Иванова. Тя и съпругът ѝ Ивайло са прекрасни хора. Имат къща в Кария, край Шабла, близо до най-източната точка на България.
Именно там решихме да снимаме клипа. Работихме край Шабла, Тюленово и нос Калиакра. Самата Елеонора изигра Синята жена. Тя не е актриса, но има толкова силно присъствие, че пресъздаде образа чудесно. Снимките бяха дело на нашия приятел Явор Пенев. В началото на август морето край Шабла беше невероятно. Никога не бях виждал Черно море толкова наситеносиньо, толкова тюркоазено. Гледката ни вдъхнови и буквално събуди сетивата ни. И държа да подчертая нещо: кадрите не са обработвани. Цветът на морето е точно такъв, какъвто го виждате в клипа..
- Кой написа музиката и направи аранжимента?
- Това е Ивелин Желев, млад композитор от Русе. Работя с неговото студио New Age Production и с екипа му. Те са креативни и в крак с новитхтее технологии. Ивелин е събрал чудесен екип. Илиян Кръстев работи по мастеринга на песните. Така заедно с Иво, Илиян, Мариан и Явор създадохме "Синята жена". Песента се приема много добре. Вече има немалко гледания в YouTube, а хората постоянно ми пишат колко ги е развълнувала. Особено им харесва романтичната, носталгична нотка на тази балада.
-Това е за формата на песента. А какво искате да събуди тя у хората? За какво да ги накара да се замислят?
- Мисля, че в забързаното ежедневие невинаги успяваме да уловим най-важното. Самата песен е като миг- изслушваш я, гледаш клипа и сякаш всичко минава за секунди. Същото е и с живота. Често и една любовна история отминава като миг, а след нея остават хубавите спомени. Затова казвам: нека уловим мига. От много години съм привърженик на римското carpe diem. За мен важното е днес – този миг, този час, този ден. Миналото не можем да поправим, а бъдещето е неизвестно. Не знаем какво ще се случи утре. Нека се радваме на миговете, които имаме сега.
- Не живеем ли във време на безлюбовие? Хората имат безкрайни възможности да общуват онлайн, а сякаш все по-трудно създават истински връзки. Бързо се разделят, затварят се в себе си, понякога надделява егоизмът…
- Съгласен съм. Живеем в много динамично и особено време. Социалните мрежи до голяма степен изместиха истинското общуване. А аз вярвам, че истинската любов може да се роди само в реална среща между хората, не във виртуалния свят. Общуването в интернет може да е интересно и приятно, можеш дори да откриеш съмишленик, но за любовта е необходим жив контакт. Хората трябва да се гледат в очите, да се държат за ръце, да си говорят, да се смеят, да пътуват, да се радват на живота и да страдат заедно. Така се изгражда истинската любовна връзка. Другото за мен е илюзия, която не може да я замести.
- Имаше ли забавни случки по време на снимките?
- О, да! В началото на август беше страшно горещо, дори по Северното Черноморие. Аз съм с бяла кожа и изгарям бързо. А с тази къса прическа направо ми изгоря главата! Почервенях като домат и трябваше непрекъснато да се мажа и да слагам пудра. Явор също изгоря. Снимаше леко облечен, постоянно залягаше в пясъка, търсеше различни гледни точки. Накрая беше целият в прах и пясък, мокър от морските вълни. Но ни беше много весело, защото всички сме приятели и съмишленици – Явор, Елеонора, семейството ѝ и аз. Снимахме три дни. Една вечер Елеонора извади от фризера запотена бутилка ракия, на която беше написала "Синята жена". Сложи я на масата, до хубавата салата и всички вкусни неща, които беше приготвила, и каза: "Ето я Синята жена. Изпийте ме!" Разсмяхме се: "Ама как ще изпием цяла бутилка? Не сме чак такива пиячи!" А тя: "Е, кой колкото може! Да видим какви мъже сте!" Накрая изпихме половината и оставихме другата половина за следващата вечер.
Ето нещо, което съобщавам за първи път именно на вас. Вчера се върнах от Русе. Сега съм във Велико Търново за репетициите на "Принцът на Египет", но прекарах три дни в Русе и в същото студио New Age Production записах втората си самостоятелна песен. Отново работя по стихотворение на Мариан Крачунов и със същия творчески екип. Песента се казва "Душата ми портал е". Самото ѝ съдържание разкрива към какво е портал моята душа. Записът вече е направен. Предстоят смесването и мастерирането, а скоро ще можете да я чуете.
- Мюзикълът "Принцът на Египет-как попаднахте в продукцията и на какъв етап са репетициите?
- Научих за кастинга и реших да се явя. Това е важна част от живота на всеки свободен артист- да следи кастингите и да участва в тях. Така поддържаш формата си и разбираш къде се намираш професионално. През юни отидох на кастинга във Великотърновския театър и взеха, че ме харесаха! Одобриха ме режисьорът Петко Бонев и директорът на театъра Ганчо Ганчев, който е и известен диригент и ще дирижира "Принцът на Египет".
Репетициите започнаха в началото на септември. Избраха ме за две роли-на фараона Сети и на върховния жрец Хотеп. Има два състава, дори се оформя и трети. Репетиционният процес беше много интересен. Сега сме на финала – премиерата е днес, 30 октомври. Предстоят ни интензивни репетиции с оркестъра. Главните роли са поверени на млади хора. Моите са второстепенни, но много интересни. Изключително съм впечатлен от младите артисти – колко талантливи, музикално и театрално подготвени, физически издръжливи са! Пеят, танцуват и играят едновременно. Станахме приятели и работата с тях ме вдъхновява. В България има страхотни млади артисти. За този мюзикъл трябва да пееш много добре. Част от изпълнителите са завършили консерваторията, други идват от НАТФИЗ и други театрални училища, но са също толкова талантливи. На кастинга се явиха хора от цялата страна. Сред тях са и изпълнителите на главните роли.
- Кои са основните герои?
- Моисей и Рамзес. Те са израснали като братя в семейството на египетския фараон Сети, когото играя аз. Моисей е намерен като бебе и приет във фараонското семейство. Двамата с Рамзес растат заедно, а по-късно поемат по различни пътища. Музиката и текстовете са на Стивън Шварц. Историята е художествена интерпретация, не буквален преразказ на исторически събития. В центъра ѝ са отношенията между двамата братя, конфликтите помежду им и освобождаването на евреите от Моисей. Има сблъсъци между двама души, които са израснали като братя, а после единият повежда своя народ. Музиката е наистина прекрасна, но и трудна за изпълнение. Особено важен е хорът. Той не е просто фон, а едно от големите действащи лица в мюзикъла-колективен образ на Бога. Хорът изпълнява партиите на Господ. Много интересен подход. "Принцът на Египет" се поставя за първи път в България.
- И е на български спектакълът?
- Репликите са на български, а песните-на английски. Петко Бонев работи така и в другите си мюзикъли, за да запази автентичното звучене на музиката. Това, разбира се, е допълнително предизвикателство – непрекъснато да превключваш от пеене на английски към говор на български и обратно. Особено за нас, от по-зрялото поколение. Но се справихме. Днес, петък, 30 октомври, е премиерата.
- Кои теми в историята те докоснаха най-силно?
- Най-вече братската обич между двамата главни герои и бащинството. Фараонът иска да запази Египет силен, но се тревожи за бъдещето на династията. Струва му се, че синът му Рамзес е по-деликатен и неуравновесен, че няма достатъчно твърд характер. Страхува се, че може да изгуби постигнатото. Но Рамзес израства и се променя. Моисей също изминава своя път. В крайна сметка мюзикълът носи надежда. Разбира се, впечатлява ме и историческата тема- Египет, съдбата на евреите, вярата, че човек може да постигне нещо, когато силно го желае. Една от ключовите песни е "When You Believe", която Уитни Хюстън и Марая Кери изпяха за анимационния филм. Те самите не са участвали в сценичната постановка, но продуцентите са искали именно техните гласове за тази песен. Посланието е прекрасно: когато вярваш, когато си искрен в действията си и носиш вяра, надежда и любов в сърцето си, нещата рано или късно се случват.
- Разкажете за двамата си герои.
- Приятелите вече ме наричат "Мони Фараони". Шегуват се: "Щом играеш фараон, оттук нататък така ще ти казваме!". Сети е владетел с твърда ръка. Той побеждава, управлява решително и иска Египет да остане могъщ. Притеснява се, че синът му не притежава неговата твърдост и може да погуби държавата. А всъщност Рамзес пораства, променя се и се превръща в един от най-великите фараони на Древен Египет – Рамзес Велики. Другият ми герой, Хотеп, е върховният жрец. Той е притворен, на места лицемерен, изключително консервативен. Иска на всяка цена да запази традициите, законите и установения обществен ред. Готов е дори на коварства, само и само нищо да не се промени. Това е много интересна актьорска задача. Сети умира в края на първото действие. Хотеп обаче остава близо до младия фараон Рамзес и настоява традициите да бъдат съхранени. Категорично се противопоставя на освобождаването на евреите, настоява те да бъдат преследвани и до края не отстъпва от позицията си. Хотеп е закостенял в убежденията си, но може би така разбира опазването на традицията. Подобно нещо виждаме и в религията. Религиозните учения съществуват от две-три хиляди години, а и повече. Те не се променят или се променят много бавно. Може би именно тази устойчивост на традициите ги съхранява такива, каквито са.
- Подкрепяте кампанията "Чудесата на България". Ако трябва да покажете на чужденец три места?
- От по-известните със сигурност бих му показал Пловдив, Велико Търново и Русе. Обичам и морето- Бургас и Варна. Това са сред любимите ми големи градове в България. А ако трябва да избера три други места, бих посочил Мелник, вила "Армира" край Ивайловград и Мадарското плато с Мадарския конник край Шумен.
- А има ли по-малко известно място, което е извън прожекторите?
- Има много такива места. Аз съм от Ботевград и ще дам пример от моя край. На около 30 километра от града, близо до село Боженица, се намира крепостта Боженишки Урвич от края на Второто българско царство. Мястото е свързано с времето на Иван Шишман и османското нашествие. Там има известен старинен надпис, свързан със севаст Огнян и цар Иван Шишман. Дълго време крепостта беше подценявана и малко хора знаеха за нея. През последните години започна да привлича повече внимание.
