Диск на Марая Кери я спасил на 11 септември

Сутринта на 11 септември 2001 г. площадът под Световния търговски център в Ню Йорк бил оживен както обикновено. 24-годишната Сара Боткин имала няколко свободни минути преди началото на работния си ден като временен служител в застрахователна брокерска компания и решила да си купи подписан компактдиск на Марая Кери.

На пръв поглед – напълно незначително решение. Но именно то спасило живота ѝ.

Докато чакала асансьора на партера, Сара научила, че Северната кула е била ударена от самолет. Тя успяла да напусне сградата и да се върне към Куинс, преди вторият самолет да се връхлети Южната кула – сградата, в която се намирал нейният офис.

Два месеца по-късно Боткин напуснала Ню Йорк и се върнала в Питсбърг, където се омъжила за приятеля си.

„Това беше истински повратен момент в живота ми и беше ужасен ден“, разказва днес 49-годишната Боткин пред PEOPLE по повод 25-ата годишнина от атентатите, при които загинаха близо 3000 души, сред тях 176 служители на нейната компания Aon Corporation.

Днес Сара е собственик и президент на Botkin Family Wealth Management. Тя има три деца със съпруга си Ови – синовете Хенри, на 16, и Алекс, на 13, и дъщеря Шарлот, на 7. Ови ѝ предложил брак само две седмици след трагедията.

Тя изпитва огромна благодарност, че е оцеляла. Но всеки септември, когато наближи зловещата дата, си позволява да „се потопи в мъката просто от това, че съм американка“. Тя гледа кадрите с рухването на кулите и слуша отчаяните обаждания до спешните служби, направени от хората в горящите сгради, преди някои от тях да скочат от прозорците.

„За мен 11 септември е спомен. Но за толкова много други хора това е кошмар, от който така и не са успели да се събудят, защото са загубили близки", казва Сара.

По онова време подобна трагедия била нещо напълно немислимо за нея. Сара била съсредоточена върху кариерата си като професионална певица.

След като завършила Университета на Вирджиния през 1999 г. със специалност музика, тя се преместила в Ню Йорк и започнала да приема най-различни ангажименти. Пяла с National Chorale към Lincoln Center, а понякога се обличала като елф и забавлявала служители в офис сгради с коледни песни.

Като много други артисти, Сара имала и допълнителна работа, за да се издържа – най-често като временен служител.

Живеела в уютен апартамент в Астория и всяка събота пътувала до пристанището, където акостирал круизният кораб, на който работел тогавашният ѝ приятел Ови. Той бил сервитьор, а Сара прекарвала цялата седмица в очакване на малкото часове, които можели да бъдат заедно.

„Всъщност беше доста романтично“, спомня си тя.

Всичко обаче се променило след атентатите, извършени от „Ал Кайда“, при които били отвлечени четири пътнически самолета, използвани за нападенията в Ню Йорк и Вашингтон.

Онази сутрин Сара излязла от дома си под безоблачно синьо небе. Най-важното за нея било да се отбие и да си купи саундтрака към филма Glitter, който излизал същия ден.

Покупката била още по-специална, защото Марая Кери лично подписала снимка и книжката към диска за Сара. Тя успяла да го уреди благодарение на свой познат, който работел в звукозаписната компания на певицата.

24-годишната жена с нетърпение взела диска от магазина Sam Goody в търговския център под кулите близнаци. Работният ѝ ден трябвало да започне в 9 часа.

Но Сара така и не стигнала до 105-ия етаж.

„Стоях на опашката за асансьора и държах новия си CD с Glitter, когато първият самолет се вряза“, спомня си тя.

Първоначално чула силен удар, но не се разтревожила веднага. Едва когато видяла паниката около себе си, осъзнала, че нещо сериозно се случва.

„Охранителите казваха: „Останете в сградата. Нашата сграда е сигурна. Има пожар в Кула 1“, разказва Сара.

Тогава двама млади мъже в костюми избутали възрастен охранител и хукнали навън.

„Спомням си, че казаха: „Майната му“, и си тръгнаха“, разказва тя. „И аз си помислих: „Добре, и аз ще изляза.““

Когато излязла навън, Сара погледнала нагоре и видяла огромна дупка в Северната кула.

Черният дим, който се издигал над комплекса, бил резултат от удара на първия самолет.

От мястото, на което се намирала, пораженията изглеждали малки. Сара все още не знаела какво се е случило и за момент си помислила дали някой самолет не е претърпял инцидент по време на полет.

Но едно било сигурно: „Трябва да се махна оттук.“

Тя се качила на метрото и стигнала до Grand Central, където най-накрая намерила свободна телефонна кабина. В Долен Манхатън пред телефоните вече имало опашки от по десетина души.

Когато се обадила в офиса на баща си в Питсбърг, разбрала колко отчаяно семейството ѝ чака да чуе гласа ѝ.

„Рецепционистката вдигна. Когато попитах за баща ми, тя започна да крещи: „Тя е, Сара е. Сара е на телефона!“ А аз си помислих: „Хм. Значи всички са чакали да чуят нещо за мен“, спомня си тя.

Баща ѝ я посъветвал незабавно да се прибере в Куинс и да му се обади веднага щом пристигне.

По време на пътуването с надземното метро към Куинс Сара за първи път видяла истинския мащаб на случващото се.

„Тогава за първи път видях и двете кули, обхванати от пламъци“, казва тя.

Когато се прибрала, вече започвала да осъзнава колко тежка е ситуацията.

На телефонния секретар я чакали множество съобщения от майка ѝ, която през сълзи я молела да се обади.

„Имах всички тези ужасни съобщения от майка ми, която плачеше: „Сара, моля те, Сара, моля те, моля те, обади ми се. Кажи ми, че си добре“, разказва тя.

Но едва когато успяла да говори с майка си и казала, че смята да не отиде на работа на следващия ден, осъзнала напълно какво се е случило.

„Сара, твоята кула току-що рухна“, казала майка ѝ.

Тя влязла в съседната стая, включила телевизора и „не могла да повярва“ на видяното.

И двете кули били унищожени.

Сара започнала временната си работа в Aon едва през юли, като замествала служителка, излязла в отпуск по майчинство. Двамата колеги, с които била най-близка, оцелели.

Нейният ръководител имал медицински преглед онази сутрин.

По-късно Сара успяла да се свърже и с друга колежка – Лусия. Тя пътувала с ферибот от Стейтън Айлънд, когато самолетите ударили кулите, и корабът бил принуден да се върне обратно.

„Бях много щастлива, че е добре. Тя оцеля“, казва Сара. „Но никога повече не я видях, защото, разбира се, повече не се върнахме на работа.“

Първият път, когато Сара излязла от дома си след 11 септември, бил следващата неделя.

Тя отишла с хора си в хотел „Плаза“, където бил създаден комуникационен център за семействата на служители на финансовата компания Cantor Fitzgerald, които били в неизвестност. Компанията се намирала на най-горните етажи на Северната кула. Общо 658 нейни служители загинали.

„Изпяхме произведение, наречено God Be In My Head, и това вероятно беше най-ужасното преживяване в живота ми“, разказва Сара.

„Никой не се почувства утешен от пеенето ни. То просто ги накара да плачат още по-силно. Повечето бяха жени и деца със зачервени очи, които изглеждаха напълно изтощени.“

Терористичните атаки, а след това и новините за писмата с антракс, изпращани анонимно през следващите седмици, засилили у Сара „огромния копнеж“ да се върне у дома.

Ови също искал да се премести с нея в Питсбърг.

Той дори смятал, че Сара е загинала, докато не научил от майка ѝ, че е жива. Когато разбрал, че е оцеляла, Ови се разплакал от облекчение. Две седмици по-късно, когато я видял за първи път след трагедията, той ѝ предложил брак.

„11 септември определено ускори връзката ни“, казва Сара.

На 8 декември 2001 г. двамата се оженили.

Днес, 25 години по-късно, те все още са заедно – връзката им станала още по-силна след онзи исторически и трагичен ден.

Сара все още пази CD-то, което според нея е помогнало да спаси живота ѝ. Рядко обаче го слуша.

„Спомням си, че си мислех: „Животът никога няма да бъде същият. На кого изобщо ще му пука за поп музика?“, казва тя. „И, разбира се, всички преминахме през това и животът постепенно се върна към някакво подобие на нормалното.“

Въпреки болката Сара продължава да пее – за семейството си и в своята църква.

А всяка година, когато наближи 11 септември, тя разказва историята за своето оцеляване на трите си деца.

„Техният живот нямаше да съществува, ако не бях успяла да се измъкна оттам онзи ден“, казва тя.

„Изпитвам благодарност, чувствам се късметлийка“, добавя Сара. „Но изпитвам и дълбока скръб за хората, чийто живот никога повече не е бил същият след онзи ден.“