Завръщането на мощите на легендарния цар Самуил в България даде нов глас на старите легенди за неговото несметно съкровище, което иманяри и любители на историята търсят от десетилетия.
Историята за съкровището на цар Самуил пали въображението на изследователи, иманяри и любители на средновековните загадки. Преданията разказват за приказни богатства, заровени в драматични исторически моменти, които и до днес чакат да бъдат открити. Но какво всъщност казват историческите извори и къде минава границата между реалността и легендата?
Драмата след битката при Ключ и преданието за Добри лаг
Според най-популярната легенда, след фаталната битка в клисурата при Ключ през лятото на 1014 г., цар Самуил отстъпва през стръмните пътеки на Малешевската планина. Наред с малкия си отряд, владетелят носел със себе си и държавната хазна. За да не бави отстъплението по суровия терен и за да не попадне златото в ръцете на настъпващите византийски войски на император Василий II, Самуил наредил богатството да бъде скрито в тайник в местността Добри лаг.
Този разказ се превръща в истинска мания през XIX век. Историкът Константин Иречек описва в своите „Пътувания по България“ как около 1812 г. в района на въпросното „градище“ се събират близо 3000 души от Мелнишко, Малешовско и Петричко. Извадени са тонове пръст в търсене на царското имане, но мащабното копаене завършва без никакъв резултат.
Какво показват историческите и археологическите данни?
Въпреки упоритите предания, нито един средновековен писмен извор - нито византийски, нито български, не споменава за заровено съкровище след битката при Ключ.
Историческите факти сочат, че след смъртта на Самуил и падането на последните български цитадели през 1018 г., съдбата на владетелското богатство е била по-различна.
Капитулацията в Охрид и Преспа
Охрид и Преспа са били основните политически и духовни центрове на Самуиловата държава. Когато Василий II влиза в Охрид през 1018 г., той приема капитулацията на българския болярски елит и царица Мария. Според хрониките, именно там византийският император слага ръка върху официалната царска хазна, короните и държавното съкровище на Самуиловата династия.
Реалиите на археологията
Археологическите проучвания в района на Охридската крепост и на остров Св. Ахил в Преспанското езеро потвърждават, че Самуиловият двор е разполагал със значителни ресурси. За това свидетелстват мащабното строителство и богатото църковно обзавеждане. При разкопките на гроб № 3 в базиликата „Св. Ахил“, извършени от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г., са намерени тленните останки на цар Самуил, заедно с фрагменти от скъпоценни тъкани със златни нишки. Макар това да са автентични ценности от онова време, те са част от владетелския погребален ритуал, а не скрито „златно съкровище“.
Други хипотези и иманярски фолклор
Търсенето на закопани царски богатства е дълбоко залегнало в българския фолклор и не се изчерпва само със Самуил. Предания за скрити хазни се разказват за почти всеки български владетел от периода на залеза на средновековната държава:
Цар Иван Шишман: Търсачите на съкровища често преплитат легендата за Самуил с разказите за последния търновски цар, чието богатство според преданията било скрито край крепостта Урвич или в основите на град Констанция край Костенец.
Вълчан войвода: В по-късни епохи легендите за средновековните царе се сглобяват с митовете за хайдушките трезори, като известните тайници „Биволът“, „Магарето“ и „Жената“.
Везните на историята
Днес науката прави ясна разлика между реалните материални ресурси на Първото българско царство и иманярските митове:
Доказано е, че Самуилова България е била мощна държава с богати културни и материални центрове в Преспа и Охрид. Част от царските ценности са били официално иззети от Византия след падането на държавата през 1018 г.
Но няма нито едно археологическо или писмено потвърждение за съществуването на заровено злато в района на Ключ, Малешевската планина или където и да е другаде.
Търсенето на „златото на Самуил“ остава забележителен епизод от фолклора и културната ни история, който показва как народната памет се опитва да запълни празнотите след драматични исторически сътресения.
