„Най-тежко плати майката на моите деца и съпругата ми.“ С това признание маестро Йордан Камджалов отвори най-личната част от разказа си за цената на успеха, семейството и мечтата, която не оставя място за нормален живот. Диригентът призна, че за неговия път са плащали не само той, а и най-близките му хора.
В откровен разговор пред Мон Дьо в „Храмът на историите“ той говори за глад, бедност, тайни композиции, България, лични загуби и за онзи тип вътрешен огън, който не позволява нито почивка, нито отстъпление.
Тайната музика в чекмеджетата
Камджалов разкри, че започва да композира още като ученик в осми клас, но никога не е показвал произведенията си. Те стоят скрити, почти като личен дневник, до който публиката още няма достъп.
„Криех ги по чекмеджетата. Може би като стана пенсионер ще покажа някое произведение. Има толкова много велики композитори, че не ми се струва сериозно да показвам моите измишльотини“, признава диригентът.
Едно от първите му произведения носи заглавието „Незатихване“ - дума, която тогава дори била оспорена от негова учителка. Днес Камджалов казва, че още живее в това състояние. „Аз още съм в това незатихване. Без неделя, без празници, без отпуск. Понятието "отпуска" не съществува.“
Ябълка, хляб и Берлинската филхармония
Зад образа на световно признатия диригент стои история, която самият той описва не като блясък, а като глад. Камджалов казва, че трите му висши образования са били „изгладувани“ - буквално и преносно.
По време на следването си в Берлин той често се хранел само с ябълки и хляб, защото парите отивали за книги, партитури, специализации и майсторски класове. „Криех се в коридорите на Берлинската филхармония и ядях ябълка и парче хляб. Този вкус още стои в мен.“
Точно тези години по-късно го водят към създаването на фондация. Камджалов вярва, че истинската мечта не трябва да идва лесно. „Аз затова и създадох тази фондация, защото аз не вярвам в неизгладуваните мечти и даже дори едно дете да е много богато, може родителите му са милионери, милиардери, аз препоръчвам всяко едно дете да бъде оставено малко при много големи ограничения.“
Родители, които са избрали уроците пред удобствата
Диригентът свързва това отношение към живота със семейството, в което е израснал. По думите му родителите му са правили тежък, но ясен избор - не удобства, а образование.
„В трудните години парите в нашето семейство не отиваха за удобства, а за уроци. Майка ми и баща ми можеха да ядат хляб и кисело мляко, но нашето образование със сестра ми никога не спря.“
Камджалов отдава огромна заслуга и на съпругата си Наталия, която го е подкрепяла по време на обучението му в Германия. „Ако тя не ми беше помагала и не вярваше в мен, нямаше да успея.“ Точно затова признанието му за цената, платена от най-близките, звучи толкова тежко - успехът не е бил самостоятелна победа, а семейно изпитание.
„Това не може да бъде простено“
Камджалов признава, че през целия си живот е усещал различно отношение към себе си в България и в чужбина. „Винаги съм бил отхвърлян на провинциално ниво и винаги съм бил приеман и оценяван на космополитно ниво. Всичките ми международни награди са присъдени от хора с космополитен поглед.“
Той цитира и думи на психотерапевта Мадлена Алгафари, които не е забравил: „Каза ми: Безумно умен, талантлив, образован, успешен, баща на много деца - това по никакъв начин не може да бъде простено.“
В тази фраза има и диагноза, и болка. Камджалов я разказва като обяснение защо успехът понякога не носи само възхищение, а и съпротива, подозрение, дистанция.
600 секунди извънредност за 30 години
Маестрото описва професионалния си живот като подготовка за кратки мигове, които оправдават всичко. Не за часове, не за дни, а за секунди.
„Подготвям се за няколко секунди извънредност. До момента съм имал около 600 секунди, разположени в 30 години - средно по 20 секунди извънредност на година.“
Тези секунди, казва той, са причината да продължава. „Да докоснеш човешката душа е най-голямата привилегия.“ Но цената на това докосване не остава само на сцената. Тя минава през дома, през отсъствията, през хората, които са чакали, разбирали, търпели и плащали част от сметката за неговата отдаденост.
България - ад, в който живеят ангели
Камджалов не спестява и думите си за България. Те са остри, болезнени и едновременно пълни със странна любов към хората, които според него оцеляват в тежка среда.
„Това е едно варварско, блатясало пространство, в което живеят и най-благородните същества. В този ад живеят ангели.“
Според него големият проблем на страната не е бедността. Той смята, че българските чудеса често са се раждали именно в мизерия. „Проблемът са безобразните кражби - не само физически, а психически и душевни.“
Диригентът признава и неудобството си, че културата остава недостъпна за много хора. „Искам цялата ни културна просвета да бъде безплатна. Омръзна ми това продаване на билети. Народът става все по-беден. Срам ме е за това.“
Баба Цанка и последните думи на баща му
В най-личните моменти от разговора Камджалов признава, че не е успял да даде толкова любов, уважение и грижа, колкото е могъл. Най-тежката загуба за него остава баба му Цанка, която описва като феноменален човек.
„Тя беше епоха в нашия род. Изключително умна, работлива и щедра. Мисля, че съм заразен от нея.“
Особено силно звучат и думите за последния разговор с баща му. На рождения ден на Камджалов баща му му казал: „Няма речници в света, от които мога да извадя думите, за да опиша колко съм горд с теб.“ Маестрото признава, че това са били последните думи на баща му към него.
Така разказът му се превръща не просто в изповед за голям артист, а в история за човек, който е стигнал далеч, но ясно вижда какво е оставил по пътя. Тайните композиции още са в чекмеджетата, вкусът на ябълката и хляба още е в него, България още го боли, а последните думи на баща му остават като благословия, която не затихва.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
