През 1911 г. американски професор обявява, че е открил легендарната планинска крепост на последния владетел на инките дълбоко в перуанските Анди. 53 години по-късно друг изследовател доказва, че е сгрешил – а само шест седмици след откритието му екип на BBC тръгва по същия опасен маршрут.
„Никой вече не оспорва, че това е мястото на древната Вилкабамба.“ Така пише американският академик от Йейл Хайръм Бингъм III, който през 1911 г. прави руините на Мачу Пикчу известни по целия свят.
Бингъм е изпратен от местни жители да търси изгубен град на инките, за който се носели легенди и който според преданията криел несметни богатства. Той е убеден, че именно това е открил.
Половин век по-късно обаче американският изследовател Джийн Савой, наричан „истинския Индиана Джоунс“, оспорва неговото заключение.
През август 1964 г. Савой твърди, че е открил легендарната Вилкабамба – на около 60 километра северозападно от Мачу Пикчу. Според него експедицията му е достигнала до планинската крепост на последния владетел на инките в Еспириту Пампа – „Равнината на духовете“.
Това са отдалечени руини, скрити в облачните гори високо над приток на Амазонка.
Само шест седмици по-късно BBC тръгва по следите му
Само шест седмици след експедицията на Савой екип на BBC решава да повтори маршрута.
Пътуването никак не прилича на туристическа разходка. Екипът се придвижва с гумена лодка по бързеи, която в един момент се преобръща, изкачва стръмни каньони с мулета и си проправя път през гъстата джунгла.
По пътя журналистите започват да се съмняват в някои от твърденията на Савой. Но след като са стигнали толкова далеч, решават да продължат.
Залогът е огромен – възможно е пред тях да се намира сърцето на неизвестен град, в който последният владетел на инките е събрал остатъците от своя народ.
Градът, погълнат от джунглата
В началото на XX век Вилкабамба вече е почти митично място. Името ѝ означава „свещена равнина“ на кечуа.
След като испанските конкистадори превземат столицата на инките Куско през 1536 г., владетелят Манко повежда победените си хора към планините.
Там, според историческите сведения, няколко хиляди инки изграждат дворци и храмове в новата си столица в изгнание. Смята се, че Манко отнася със себе си златни съкровища, идоли и мумиите на своите предци.
Францисканският монах Мартин де Муруа, описвал испанското завоевание на Перу през XVI век, пише, че инките се наслаждавали на почти същия лукс, величие и разкош като в Куско.
Вилкабамба обаче не била само убежище. Тя се превърнала и в център на съпротивата срещу испанците, откъдето били планирани нападения и въстания.
През 1572 г., изправени пред ново испанско нашествие, инките подпалили града и го напуснали.
Така последната им столица била погълната от джунглата и местоположението ѝ останало загадка в продължение на векове.
Бингъм търси изгубения град
През 1909 г. Бингъм е привлечен от перуански земевладелци, които искат да разберат дали мястото, наречено Чокекирао („люлка на златото“), е легендарният изгубен град.
По това време той е 34-годишен асистент-професор по история на Латинска Америка и по-късно ще стане американски сенатор.
Любопитното е, че Бингъм не е археолог и първоначално дори не търси руини на инките.
Местен управник обаче настоява той да се заеме с търсенето.
Самият Бингъм по-късно признава: „Знаех много малко за инките.“
Въпреки това пътуването го вдъхновява да организира експедиция на Йейл през 1911 г. в търсене на последното убежище на инките.
И тук историята прави любопитен завой.
Оказва се, че водачите вече са го отвели до мястото, което половин век по-късно Савой ще идентифицира като Вилкабамба.
Но Бингъм не остава там. Лошото време, липсата на храна и опасността носачите му да го изоставят го принуждават да продължи.
По-късно той обявява Мачу Пикчу за изгубения град.
„Истинският Индиана Джоунс“
През 1964 г. 37-годишният Джийн Савой от Портланд, Орегон, достига района на Еспириту Пампа заедно с перуанския изследовател Антонио Сантандер Касели.
Местните първоначално отказват да ги заведат до руините. Те се страхуват от стара легенда, според която боговете ще убият всеки, който разкрие местоположението им.
След много убеждаване двамата все пак стигат до покритите с мъх руини.
„Не можехме да повярваме на очите си“, разказва Савой.
Руините се простират върху три планински плата и включват дворец, сгради от гранит и варовик и фонтани.
Само първото плато е приблизително четири пъти по-голямо от Мачу Пикчу.
Савой започва да вярва, че е открил именно убежището на последните инки, водили отчаяна битка срещу испанските завоеватели.
Но експедицията бързо се сблъсква с нов проблем. Само две седмици по-късно местните водачи започват да си тръгват, уплашени от местните суеверия.
Савой и Сантандер са принудени да напуснат района и да планират ново завръщане.
Джунглата пази тайната
Само шест седмици по-късно BBC пристига на същото място.
Екипът прекарва седмица в тежък преход през дъждовна планинска гора, докато най-накрая достига руините.
Джунглата е пазила града в продължение на векове. Огромни дървета са пуснали корени около стените и терасите, а лиани са се преплели над тях.
Изследователите трябва да си проправят път през дървета, увивни растения, папрати и гъста растителност.
Самият Савой признава: „Мразя проклетата джунгла.“
Но веднага добавя, че би предпочел да умре там, отколкото да не изследва мястото.
Един детайл променя всичко
Откритието на Савой и Сантандер само по себе си не е достатъчно, за да докаже окончателно, че Еспириту Пампа е последната столица на инките.
Но сред руините те намират нещо изключително важно – керемиди за покриви.
Те се оказват най-силното материално доказателство за връзката на мястото с испанския период.
Керемидите са испански по дизайн, но носят характерни инкски влияния в цветовете и маркировките.
Именно този детайл започва да превръща Еспириту Пампа от поредната загадъчна руина в реалния кандидат за легендарната изгубена Вилкабамба.
И значението на откритите керемиди по-късно е признато от Джон Хеминг, директор на Кралското географско дружество в Лондон в периода 1975–1996 г. и експерт по историята на инките. Той успява да съпостави разказите на очевидци за Вилкабамба, включително хрониките на монаха Мартин де Муруа, с особеностите на самото място.
Откриването на керемидите е необичайно, тъй като инките обикновено използвали слама за покривите си. В описанието на Муруа на столицата на инките в изгнание обаче се съдържа важна следа: „Инките имали дворец на различни нива, покрит с керемиди.“
По-късно Савой заявява: „За града се говори от толкова дълго време, че той почти беше преминал от историята в мит. Сега ние го върнахме обратно в историята.“
Така изглежда, че през 1911 г. Бингъм е преминал само на няколко метра от мястото, което е търсил – последното убежище на империята на инките.
За Савой обаче една загадка остава неразрешена.
„Само малка част от златото и скъпоценностите на инките някога са били открити“, разказва той пред Esquire през 1967 г. Според него има основания да се смята, че инките са хвърлили останалите съкровища в езера и пещери, за да не попаднат в ръцете на испанците.
При предишни свои експедиции Савой твърди, че е открил езера, които не са отбелязани на картите, както и неизвестни тунели, преградени със стени.
Така историята на Вилкабамба приключва не с окончателен отговор, а с още една загадка – дали някъде дълбоко под джунглата все още са скрити съкровищата на последните инки.
