Как жените през ХIХ век се грижели за кожата и други сови нужди
Стремежът към красота не е нов, но историята на козметиката показва колко опасен е можел да бъде той в епохи, когато науката още не е разбирала напълно въздействието на отровни и радиоактивни вещества върху човешкото тяло. През XIX век някои модни продукти са съдържали арсен, живак, кантаридин, бензин и по-късно дори радий или са разчитали на рентгеново облъчване. Това, което тогава е било рекламирано като модерна грижа, днес изглежда като тревожен урок за цената на стандартите за красота.
Арсенът като обещание за бледа кожа и розови бузи
През XIX век бледият, сияен тен е бил сред най-желаните белези на женската красота. В този контекст арсенът, който днес се свързва преди всичко с отрова, е попаднал в козметичната мода като средство за подобряване на външния вид. Историята, цитирана от History Extra, започва с разказа на лекаря и изследовател Йохан Якоб фон Чуди от 1851 г. за жителите на Щирия в югоизточна Австрия, които редовно приемали бял арсен и твърдели, че той им дава повече издръжливост, енергия, по-добър тен, розови бузи и искрящи очи.
Подобни разкази бързо се вписали в модната култура на времето. Макар вече да е имало предупреждения, че прекомерната и продължителна употреба на арсен може да причини раздразнения, тежки увреждания и дори смърт, популярността му продължила да расте. Причината била и видимият краткосрочен ефект. Арсенът разширява капилярите и създава временно зачервяване, което можело да се възприема като свеж и здравословен вид.
Козметичните компании бързо усетили пазара. Към средата на 90-те години на ХІХ век вече се продавали кремообразни таблетки или бонбони с малки количества арсен, а веществото се използвало и в пудри за постигане на сияйна белота. Тази мода започнала да отслабва след Първата световна война, но сапуни на основата на арсен продължили да се предлагат чак до 30-те години на XX век - знак колко бавно опасните практики са отстъпвали пред медицинските знания.
Радий - луксът на радиоактивната модерност
В началото на XX век радият бил символ на модерност, научен напредък и почти чудодейна енергия. След откриването му от семейство Кюри в края на XIX век започнала вълна от експерименти, в която учени, лекари и предприемачи търсели възможни приложения на радиоактивните елементи. В тази атмосфера радият не останал само в лабораториите, а влязъл и в козметичните салони.
През 1911 г. Хелън Кавендиш, известна фигура в светските салони на лондонския Мейфеър, пуснала линия козметични продукти с радий. Богатите й клиентки се доверявали на нейния вкус и препоръки, затова продуктите почти веднага се превърнали в хит. Козметиката с радиева вода включвала шампоани, продукти за растеж на косата и кремове за лице.
Тази мода се опирала и на т.нар. теория за мека радиева терапия. Поддръжниците й твърдели, че микроскопични дози радий причиняват лек стрес в организма, който задейства полезни реакции, подобрява подвижността на ставите, укрепва имунната система и стимулира метаболизма. Днес подобни обещания звучат смущаващо, но тогава радият е бил част от големия мит за бъдещето, в което науката ще преобрази тялото.
Според History Extra има малко доказателства, че конкретните козметични продукти на Хелън Кавендиш са причинили значителна вреда, защото количествата активна съставка вероятно са били незначителни. Това обаче не прави модата по-малко показателна. Тя разкрива колко бързо една научна сензация може да бъде превърната в търговско обещание за младост, красота и престиж.
Живакът в кремовете за съвършена кожа
Живакът има дълга история в медицината и козметиката. Още през XIV век той се добавял към животински мазнини, за да се получи гъст крем, използван при кожни заболявания като псориазис и проказа. Няколко века по-късно рецепти за разкрасяване вече препоръчвали смеси със сублимат и живак, нанасяни директно върху кожата.
През XIX век употребата на живачни соли станала по-удобна, защото те се разтваряли във вода или алкохол и по-лесно влизали в състава на лекарства и козметика. Сред известните продукти бил „Ориенталски крем“ на д-р Т. Феликс Гуро, пуснат през 80-те години, който обещавал да премахне „всеки дефект на красотата“. Подобно обещание било изключително силно в епоха, в която външният вид имал огромно значение за социалното присъствие на жените.
Проблемът е, че живакът се натрупва в организма. Колкото по-дълго и по-често се използва, толкова по-тежки могат да бъдат последствията, вкл. разхлабване на зъбите, стомашни язви, увреждане на нервната система и в крайни случаи смърт. Зад лъскавата реклама на гладка кожа и избелен тен стояла токсичност, която потребителите невинаги разбирали навреме.
Едва през 1936 г. живачният хлорид бил окончателно премахнат от крема Gouraud's, а каломелът останал в Британската фармакопея до 50-те години на XX век. Това забавяне показва колко трудно опасните съставки са излизали от официалната медицинска и козметична употреба. Модата, търговията и навикът често се оказвали по-бавни от предупрежденията на науката.
Кантаридинът и болезнената надежда за гъста коса
Кантаридинът е токсично вещество, отделяно от т.нар. бръмбар с мехурчета, известен и като „испанска муха“. При контакт с кожата той причинява подуване и мехури, а в миналото е бил използван и като афродизиак заради възпалителната реакция, която предизвиква. В медицината препарати с кантаридин са били познати от хилядолетия, включително при състояния, свързвани с отоци, язви, хемороиди и кожни заболявания.
Въпреки неприятните и опасни ефекти, като мехури, гадене, затруднено преглъщане и други реакции, веществото попаднало и в козметични продукти за коса през XIX век. Смятало се, че токсичната реакция може да стимулира растежа на косата, да подобри кръвообращението и да „събуди“ космените фоликули. Това е типичен пример за логиката на времето, че ако нещо предизвиква силна реакция, значи вероятно „действа“.
Прах от земен бръмбар, градински чай, сол, хинин и алкохол били сред съставките в продуктите за възстановяване на косата Moscano, създадени от Марта Матилда Харпър. Тя самата имала изключително дълга и гъста коса, достигаща до пръстите на краката, което вероятно е помагало за убедителността на продукта. За потребителите личният образ на създателката се превръщал в реклама, а опасната съставка оставала скрита зад обещанието за силна и красива коса.
Бензинът като сух шампоан с фатален риск
Сред най-шокиращите козметични практики от XIX и началото на XX век е използването на бензин за почистване на косата. В епоха, когато много фризьорски салони нямали постоянен достъп до топла и студена течаща вода, бензинът се възприемал като удобен сух шампоан. Той премахвал натрупаните мръсотия и прах, но носел риск, който днес изглежда очевиден - изключителна запалимост.Практиката можела да има смъртоносни последици. History Extra цитира случая с Фани Самюелсън, която през юли 1897 г. починала, след като косата й се запалила по време на измиване с бензин в моден салон. Разследването установило, че веществото е толкова нестабилно, че триенето от търкането на напоената коса било достатъчно, за да се стигне до пожар. Алтернативата също не била безопасна. Тетрахлорметанът, използван като друг вариант за почистване, е токсично органично съединение, което действа върху тялото подобно на хлороформ и при високи концентрации може да увреди централната нервна система или да причини смърт. Така дори „по-чистата“ и модерна грижа за косата се оказвала избор между рискове, които клиентките често не са можели да преценят.
Рентгеновата епилация - модерна процедура с късни последствия
В началото на XX век рентгеновите лъчи се възприемали като технологично чудо. След откритието на Вилхелм Рьонтген и липсата на патент върху метода за генерирането им много хора започнали да изграждат собствени устройства с катодно-лъчева тръба и източник на захранване. Медицински експериментатори, които използвали апаратите за лечение на кожни заболявания и тумори, забелязали страничен ефект - косопад в облъчените зони.
Това наблюдение бързо било превърнато в козметична възможност. Макар отделни ентусиасти да експериментирали с рентгенови апарати още в края на XIX век, методът станал широко популярен през 20-те години на XX век. Един от големите доставчици на подобни апарати бил Институтът Тричо, който предлагал процедура за обезкосмяване чрез облъчване.
Системата изглеждала проста и модерна. Клиентът заставал пред голяма махагонова кутия с малък прозорец, включвал се превключвател, настройвал се таймер за около три минути и процедурата можела да се повтори до шест пъти. На фона на тогавашните кремове и болезнени методи рентгеновата епилация изглеждала чиста, без мирис, сравнително безболезнена и дори се рекламирала с петгодишна гаранция.
Но цената можела да бъде тежка. Ако операторът нямал достатъчно опит, облъчването можело да причини сериозни изгаряния и кожни увреждания. Проучвания, направени близо 30 години след пика на практиката, съобщават за жени, които като млади са посещавали такива козметолози, а по-късно са били диагностицирани с тумори, некротични язви и метастази в белите дробове и аксиларните лимфни възли. В тази история модерността се оказала не гаранция за безопасност, а понякога само по-изискано име на опасността.
