В началото на XX век грамофонът обикновено е тежък предмет от домашното обзавеждане. Само две десетилетия по-късно обаче един швейцарски механизъм вече може да се прибере почти в джоб. Микифонът е малък кръгъл грамофон, който работи без ток и батерии, възпроизвежда стандартни плочи и изглежда като огромен джобен часовник. Той не е първият преносим грамофон в историята, но е сред първите истински джобни модели и се превръща в символ на една забравена техническа надпревара - битката музиката да се движи с човека.
Грамофон с размерите на голяма консерва
Затворен, Микифонът е едва около 11,5 сантиметра в диаметър и по-малко от 5 сантиметра дебел. Отдалеч човек лесно може да го вземе за метална кутия или необичайно голям джобен часовник. Отварянето му обаче разкрива миниатюрна механична машина. В корпуса са прибрани пружинен мотор, сгъваемо рамо, звукоснемаща глава и малък резонатор. Собственикът трябва да сглоби частите, да навие механизма, да постави иглата и чак тогава да сложи плочата. Няма електромотор. Няма високоговорител. Няма батерия. Пружината завърта плочата, иглата следва браздата, а вибрациите се усилват механично. Това е същият принцип, върху който работят големите грамофони от епохата, но свит до почти абсурдни размери.
Микифонът може да възпроизвежда стандартни плочи от шеллак с диаметър около 25 сантиметра. И точно тук се крие най-забавният парадокс на изобретението - инженерите успяват да намалят грамофона почти до джобен размер, но самата плоча остава повече от два пъти по-широка от него.
Затова рекламното обещание за музика в джоба е едновременно вярно и малко подвеждащо. Микифонът действително може да бъде носен в палто, чанта, автомобил или на велосипед. Плочите обаче трябва да пътуват отделно и то внимателно, защото старият шеллак е тежък и лесно се чупи.
И все пак за човек от 20-те години това е почти чудо. Вече не е необходимо музиката да чака у дома. Грамофонът може да отиде на пикник, във вилата, в хотелска стая или на гости.
Двама братя измислят джобната музика
Зад необичайната машина стоят двама братя от унгарски произход - Миклош и Етиен Вадаш, чиито имена се срещат в различни френски, немски и унгарски варианти в документите от епохата.
Идеята им се появява в началото на 20-те години. Швейцарският патент е свързан с 1924 г., макар британският „Музей на науката“ да притежава Микифон, датиран още от 1923 г. Това показва, че ранни екземпляри са съществували преди окончателното патентоване.
Големият шанс идва, когато изобретателите намират подходящ производител в Швейцария. Това е фирмата „Паяр“ от Сент Кроа - район, прочут с часовникарството, музикалните механизми и изключително прецизната механика.
Изборът едва ли може да бъде по-подходящ. За да се побере цял грамофон в корпус с диаметър малко над 11 сантиметра, е необходим именно часовникарски подход - всяка част трябва да е минимална, сгъваема и точно поставена.
Серийното производство започва през средата на 20-те години. За общия брой произведени Микифони съществуват различни оценки, като често се споменава число до около 180 000 екземпляра. Дори то да бъде приемано предпазливо, едно е ясно - това не е единичен прототип, а истински продукт, който достига до потребителите.
Микифонът се рекламира като спътник за пътешественика. Идеята му е удивително модерна. музиката вече не принадлежи на помещението, а на собственика. Днес подобна мисъл изглежда естествена. Телефонът съдържа хиляди песни и стои постоянно в джоба. През 1925 г. обаче самата идея човек да вземе личната си музикална машина на път е революционна.
Миниатюрното чудо има големи недостатъци
Микифонът впечатлява с инженерството си, но физиката отказва да се подчини напълно на рекламата. Най-големият проблем са плочите. Дисковете от шеллак не само са големи, но са и тежки и чупливи. Няколко албума могат да се превърнат в значително по-голям багаж от самия грамофон.
Малкият пружинен мотор също не може да предлага удобството и стабилността на голям домашен модел. Механизмът трябва да бъде навиван, а компактността неизбежно изисква компромиси в силата на звука и продължителността на възпроизвеждането.
И все пак машината работи. Точно това обяснява защо оригиналните Микифони днес са желани колекционерски предмети. Екземпляри са предлагани на търгове на „Кристис“, а други се пазят в големи музейни колекции, включително в британския „Музей на науката“ и Националния музей на американската история към „Смитсониън“.
Малката метална кутия вече не е просто странен грамофон. Тя е свидетелство за момента, в който инженерите започват да мислят по начина, който по-късно ще роди транзисторния радиоприемник, уокмена, дискмена и айпода. Поставеният днес до смартфон Микифон изглежда примитивен. Поставен до огромните грамофони от собствената му епоха обаче изглежда почти невероятен.
Преносимата музика започва по-рано
Микифонът често е наричан „първият преносим грамофон в света“, но това е една от онези красиви истории, които не издържат напълно на проверката.
Преносими грамофони се появяват по-рано. Още през 1914 г. британската фирма „Барнет, Самюел и синове“ произвежда Дулсефон, продаван под името Дека. Това вече е устройство, което може да се затвори и да бъде пренасяно. Следователно истинското постижение на Микифона е по-различно и може би дори по-впечатляващо - той не просто прави грамофона преносим, а се опитва да го превърне в джобен предмет.
Точно през 20-те години започва своеобразна война на дизайнерите. Производителите вече разбират, че хората искат музиката извън дома. Въпросът е как да я освободят от огромния дървен шкаф.
Едни използват куфар. Други сгъват машината почти като фотоапарат. Трети, както при Микифона, опитват да я свият до размерите на предмет, който човек може да носи върху себе си.
Това е далечният предшественик на същата надпревара, която десетилетия по-късно ще кара производителите да намаляват радиоприемници, касетофони, компактдискови плейъри и телефони. Разликата е, че през 20-те години всичко трябва да бъде постигнато само със зъбни колела, пружини, метал и акустика.
Фотоапарат, куфар и цяла музикална надпревара
Микифонът далеч не е единственото странно дете на тази епоха. Около 1924 г. се появява грамофонът Питър Пан, известен като box camera folding gramophone. Името е достатъчно показателно - затворен, той напомня стар фотоапарат тип кутия. Отварянето и разгъването му го превръща в музикална машина. Това е невероятна идея дори по днешните стандарти - устройство, което визуално се преструва на един предмет, а след няколко движения се превръща в съвсем друг.
Година по-късно His Master's Voice пуска Модел 101. Тук вече се появява класическата форма, която поколения хора ще свързват с преносимия грамофон - компактна машина, прибрана в куфар. Отваряш капака, поставяш плочата и музиката започва.
HMV 101 няма екзотичния вид на Микифона, но практичността му е по-голяма. Всички основни части остават в корпуса, устройството е по-защитено при пренасяне, а собственикът няма нужда да сглобява цял механичен пъзел преди всяко слушане.
От същата 1925 г. е и преносимият Дусона - още един почти забравен участник в голямото смаляване на музикалната техника.
Така само за малко повече от десетилетие грамофонът преминава през удивителна метаморфоза. Дека го прави преносим. Питър Пан го превръща в предмет, приличащ на фотоапарат. HMV го затваря удобно в куфар. А Микифонът опитва най-смелото - да го напъха в джоба.
Следващите поколения ще решат останалата част от проблема. Транзисторите ще премахнат нуждата от тежка механика. Магнитната лента ще смали музикалния носител. Касетата ще позволи на Sony през 1979 г. да създаде уокмена и човек вече действително ще може да върви по улицата със собствената си музика в ушите. Компактдискът ще даде дискмена, а цифровата музика накрая ще премахне дори физическия носител.
Но идеята е много по-стара. Още преди около век някой е погледнал огромния домашен грамофон и си е задал въпрос, който по-късно ще движи цяла индустрия: защо музиката трябва да стои у дома? Отговорът се казва Микифон - малка швейцарска метална кутия, която успява да смали почти всичко необходимо за музиката. Всичко, с изключение на плочата.
