Стресът и психическото изтощение не са ново явление – те са били широко разпространени още през Средновековието. А мъдростта на хората от онази епоха за това как да се справим с прегарянето звучи изненадващо актуално и днес.
„Симптомите винаги бяха едни и същи“, пише Йоан Касиан. Умора, безнадеждност, непреодолимо желание да бъдеш навсякъде другаде, но не и на работа, както и умствена мъгла – „необяснимо объркване на ума“, което карало неговите събратя да се чувстват безполезни, бездейни и отчаяно да копнеят за „утехата на съня“.
Ако някога сте страдали от бърнаут, хронично изтощение или депресия, вероятно ще разпознаете поне част от тези усещания. Повечето хора смятат, че подобни състояния са рожба на напрежението на XXI век. Истината обаче е, че Касиан описва тези симптоми още през V век. Неговите читатели не са съвременни мениджъри или служители, а ранни християни, които били духовно изтощени от своите религиозни задължения.
Могат ли тези древни свидетелства да ни помогнат да разберем съвременната епидемия от психическо прегаряне, и дори да предложат решение?
Именно това защитава историкът Питър Джоунс в новата си книга „Самопомощ от Средновековието: Пътешествие в средновековния ум“ (Self-Help from the Middle Ages: A Journey into the Medieval Mind).
Книгата предлага любопитен поглед към начина, по който средновековните свещеници – които Джоунс нарича „терапевти в расо“ – са помагали на хората да преодоляват духовните си кризи. Изследването му показва, че чувството на изтощение е съпътствало човечеството през цялата му история. Самото осъзнаване на този факт може да донесе утеха на всеки, който днес преминава през собствената си тъмна нощ на душата.
„В Средновековието има огромна мъдрост“, казва Джоунс.
През последните години книжарниците се напълниха със заглавия, които търсят житейски уроци в учението на древните стоици. Според него вече е време да отворим и някой средновековен ръкопис.
Изгубен в Сибир
Идеята за книгата се ражда след лична криза, която Джоунс определя като „най-студената зима в живота ми“.
По причини, които и днес трудно може да си обясни, той приема предложение да стане ръководител на катедрата по история в Тюменския университет в Сибир.
Студът бил толкова жесток, че след едва двадесет минути навън той напълно губел чувствителност в краката си. Освен това се борел с езиковата бариера и ужасно му липсвали семейството и домът в Дъблин.
„Трябваше да изследвам, да подготвям лекции и просто да живея живота си. Но не можех да се накарам да направя абсолютно нищо“, пише той.
По същото време започнал да разработва университетски курс за Седемте смъртни гряха. Докато четял средновековните текстове, постепенно осъзнал, че те описват със смайваща точност собственото му състояние.
„Разбираш, че хората тогава са преживявали абсолютно същото като нас“, казва той.
„Чувствата винаги са били едни и същи. И кризите също.“
Джоунс обяснява, че Седемте смъртни гряха всъщност не се споменават в Библията. Те са формулирани от ранни християнски мислители като Йоан Касиан, а по-късно са доразвити от папа Григорий Велики.
Както пише Джоунс в книгата си, папата смятал, че тази система е „идеалният инструмент за картографиране на човешките душевни тревоги“.
Тази своеобразна система за подреждане и осмисляне на човешките мисли включвала седемте добре познати гряха: гордост, завист, гняв, леност, алчност, чревоугодие и похот.
До XIII век вече се появили множество практически наръчници, които обучавали свещениците как най-добре да помагат на вярващите да преодоляват тези душевни състояния по време на изповед.
„Когато прочетеш тези текстове, разбираш, че това много прилича на съвременната психотерапия“, казва Джоунс.
Вместо да поучават и осъждат хората, свещениците водели задълбочени разговори с тях.
„Това не е просто назидание. Те задават въпроси, слушат внимателно и се опитват да стигнат до същината на проблема.“
Ацедия – когато душата изгасне
Най-силно Джоунс се разпознава в греха леност.
Днес свързваме тази дума с мързел и нежелание за работа. Но през Средновековието тя означавала нещо много по-дълбоко.
Тогава състоянието било известно като ацедия (acedia) – духовна празнота, емоционално опустошение и загуба на смисъл.
Както пише Джоунс, ацедия означава:
„липса на любов, парализа на грижата, вакуум в душата“.
„Това е моментът, в който всичко, което някога е осмисляло деня ти, вече не предизвиква никакви чувства. Всичко ти е безразлично.“
Особено силно впечатление му прави ръкопис от XIII век, известен като MS 306, съхраняван в библиотеката на колежа „Тринити“ в Дъблин.
Авторът описва ацедията с удивително съвременни думи:
„Стоя насред буйна река. Водата се разбива в краката ми, но нямам сили да направя и крачка напред.“
Тази картина на пълна вътрешна неподвижност напомнила на Джоунс собственото му състояние по време на тежката зима в Сибир.
Същевременно творбите на така наречения Архипоет – анонимен немски автор от XII век – звучат почти като оплакванията на съвременен служител, прегорял от работа.
В стиховете си той описва безкрайна административна работа, която намира за безсмислена и изтощителна.
„Работиш непрекъснато, отдаваш всичко от себе си, а в края оставаш с чувството, че вършиш нещо дребнаво и лишено от смисъл.“
Това усещане е познато на милиони хора и днес.
Историкът не е единственият, който открива връзка между средновековните описания и съвременния бърнаут.
В книгата си „Изтощени“ (Exhausted) културният историк и изпълнителен коуч Анна Катарина Шафнер също прави директен паралел между ацедията и синдрома на професионалното прегаряне.
Според нея симптомите са почти идентични.
Хората губят желание за работа, започват да търсят утеха в преяждане, безцелно висене в интернет или други разсейващи занимания, вместо да се съсредоточат върху нещата, които действително им носят удовлетворение.
Така се затварят в порочен кръг.
Както пише Шафнер:
„Колкото повече човек губи способността си да намира смисъл и вдъхновение, толкова повече прибягва до неподходящи начини да си върне енергията. А това само задълбочава проблема.“
„В този смисъл средновековните хора не се различават особено от нас – изморените хора на XXI век, които непрекъснато заменят истински значимите неща с безполезни занимания.“
Трънливите полета и високите планини
Какво решение са предлагали хората през Средновековието?
Авторът на ръкописа MS 306 използва библейска метафора.
„Независимо дали ти харесва или не, йевусейците живеят в земите ти. Можеш да ги подчиниш, но никога няма да ги унищожиш напълно.“
Йевусейците били древен народ, който някога владеел Йерусалим и не можел лесно да бъде прогонен.
Според Питър Джоунс смисълът на тази притча е ясен – човек трябва да се научи да живее с трудните си чувства, вместо непрекъснато да воюва с тях.
Да приемеш, че понякога тъгата, тревожността или изтощението са част от живота, не означава да се предадеш. Означава да престанеш да хабиш сили в борба с нещо, което не можеш да премахнеш мигновено.
Подобна идея откриваме и в трактата „За добродетелите и пороците“ на средновековния богослов Уилям Пералдус.
Той пише:
„Полето, което днес е обрасло с тръни, един ден ще даде плод.“
За да промени начина ни на мислене, Пералдус съветва човек да открие своята „силна планина“ – нещо по-голямо от ежедневните проблеми, което да му дава смисъл и посока.
„Нуждаеш се от подкрепата и силата на някого, когото обичаш, или на нещо, което обичаш“, обяснява Джоунс.
„Ако запазиш вярата си в тези неща, един ден ще откриеш, че и те ще се върнат при теб.“
Историкът обръща внимание и на един от най-влиятелните духовни мислители на XII век – Бернар от Клерво, един от съоснователите на Ордена на тамплиерите.
Бернар сравнява добрия живот с продължително бягане по неравен и каменист терен.
„Всеки, който бяга достатъчно дълго, неизбежно ще се спъне или ще падне“, казва той.
Според Джоунс това е една от най-мъдрите метафори за човешкия живот.
„Всички ще преживеем моменти, в които ще изгубим посоката. Това е неизбежно.“
Именно затова, казва историкът, има огромна утеха в осъзнаването, че човек никога не страда сам.
Каквото и да преживяваме днес – тревожност, изтощение, депресия или усещане за безсмислие – хората са изпитвали същите чувства преди стотици и дори хиляди години.
„Успокояващо е да почувстваш, че историята е пълна с хора, които вече са вървели по същия път“, казва Питър Джоунс.
И може би именно това е най-ценният урок, който Средновековието ни оставя – че прегарянето не е личен провал, а човешко преживяване. А когато знаеш, че не си първият, който го преживява, става една идея по-лесно да намериш сили да продължиш напред.
