В българската политика има една стара, почти цинична истина – ситият на гладния не вярва. Тя не е просто поговорка, а диагноза. И днес тази диагноза описва с хирургическа точност поведението на кабинета „Гюров“ – власт, която говори за „провали“, докато хората говорят за оцеляване.
Още в самото начало трябва да бъде казано ясно нещо, което властта в лицето на отиващия си кабинет, правещ спорни промени в 12 без 5, удобно премълчава: „Магазин за хората“ не се появи като случаен административен експеримент, а като политическа идея с конкретен автор – лидера на Делян Пеевски и ръководител на Движение за права и свободи. В контекста на нарастващите цени именно той беше сред малкото, които изобщо поставиха на масата конкретна политика, насочена директно към хората – не като лозунг, а като механизъм за по-достъпни стоки от първа необходимост. Независимо от политическите оценки, факт е, че тази линия на поведение контрастира рязко с днешното управление, което предпочита да демонтира готови решения, вместо да надгражда върху тях. Както направи именно с този проект и породи гневни протести в малкото места, в които вече беше изграден. Куклен например.
Политика за хората – липсващият елемент
Тук идва и по-големият въпрос – какво изобщо означава „политика за хората“? Това не е абстрактна фраза от предизборен плакат, а способността държавата да влиза в роли, които пазарът отказва да изпълни – да гарантира достъп, да смекчава неравенствата, да дава шанс на най-уязвимите да живеят с минимално достойнство. „Магазин за хората“ беше точно такъв инструмент – несъвършен, но работещ в посока, която рядко виждаме: реално облекчение в ежедневието. И именно тук контрастът става още по-видим – в днешния политически пейзаж единствено Делян Пеевски последователно артикулира и налага подобен тип политики, насочени към прякото облекчаване на хората. Докато други говорят за реформи в абстрактни категории, тук става дума за конкретен ефект – по-ниски цени, по-достъпни стоки, реална подкрепа. И когато подобна политика бъде премахната без алтернатива, това вече не е управленско решение, а отказ от самата идея, че държавата има ангажимент към хората.
Политика от кабинетите, не от живота
Решението за закриване на „Магазин за хората“ беше представено като рационален ход – проект, който не изпълнява финансовите си цели, натоварва бюджета и трябва да бъде прекратен. Това е официалната версия. Само че извън стените на Министерския съвет картината изглежда различно.
Жители на Куклен реагираха с недоумение: защо се затваря нещо, което работи? За тях това не е „неуспешен проект“, а място, където храната е била осезаемо по-евтина – в някои случаи с до 30% по-ниски цени от пазара. И не става дума за абстрактни проценти, а за конкретни хора – пенсионери, семейства с ниски доходи, хора, за които разликата от няколко лева е разлика между избор и лишение.
Очакванията след закриването са също толкова конкретни – скок на цените с около 20%.
Но тези гласове не се чуват в управленската логика. Въпреки, че идват от реалността - и не само Куклен, а и от други населени места хората се застъпиха за магазините, защото проектът имаше реален ефект за тях.
Две истини – една власт
Проблемът не е просто в решението. Проблемът е в начина, по който то беше взето – със самоувереност, граничеща със самозабрава. От едната страна стои премиерът, който говори за „празни рафтове и пълни джобове“. От другата – самото дружество, което твърди, че разполага с милиони в наличност, стабилна логистика и над 500 000 доставени единици стока.
Кой лъже?
Или по-важният въпрос – защо държавата стига до ситуация, в която реалността се разпада на две версии? Тук вече не говорим за икономика, а за управление. За липса на диалог. За решения, взети не след анализ, а след политическо удобство. Дори ръководството на дружеството посочва липсата на институционален диалог като ключов проблем. Тоест – държавата първо спира да слуша, после започва да действа.
Самодоволството като управленски модел
Кабинетът „Гюров“ демонстрира класическа форма на властова арогантност – увереност, че знае по-добре от хората какво е добро за тях. Това е опасна позиция.
Защото когато властта започне да вижда социалните механизми като „разход“, а не като функция на държавата, тя неизбежно губи връзка с реалността.
„Магазин за хората“ може да не е бил идеален модел. Може да е имал дефекти, но той е изпълнявал нещо, което пазарът не прави – давал е достъп. И точно тук е сблъсъкът: държавата като счетоводител срещу държавата като социален коректив. Кабинетът избра първото. При това лицемерно - за да прикрие истинските мотиви, стоящи зад решението за закриване на обектите. А те са водени от чиста проба реваншизъм и популизъм - магазините бяха закрити като удар срещу автора на идеята за тях. Въпреки че бяха работещи и изпълняваха задачата си - да предоставят качествени стоки на ниски цени, за да имат и най-уязвимите групи в обществото достъп до храна.
Цената на неразбирането
Историята ще запомни не дали този проект е бил печеливш. Ще запомни друго – че в момент на инфлационен натиск и обедняване, държавата затвори един от малкото инструменти за по- евтина храна. И го направи с арогантност. С арогантността на сития.
Проблемът е, че гладният няма нужда от обяснения. Той има нужда от цена, която може да си позволи. И когато властта не разбира това, тя неизбежно стига до точката, в която обществото започва да не вярва на нея. Защото в крайна сметка старата максима остава вярна: ситият на гладния не вярва.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
