Красавици и готини колеги край Мат Деймън – той прави най-силната си роля
Кристофър Нолан предизвика възторг у киноманите с „Одисея“ – най-големия филмов хит в момента, и в същото време разпали страстите с избора си на актриса за Хубавата Елена.
Още с обявяването на актьорския състав Нолан се оказа в центъра на оживен дебат. Носителката на „Оскар“ Лупита Нионго беше избрана за ролята на фаталната красавица – героинята, чиято красота според древногръцкия мит става причина за Троянската война. Решението предизвика критики от част от публиката, която настояваше за по-близък до традиционните представи образ. Други обаче защитиха избора с аргумента, че филмът не е историческа реконструкция, а авторска интерпретация на Омировия епос, в която актьорското присъствие и драматургичният замисъл са по-важни от етническата принадлежност на персонажите.
На война, в любовта и на кино, всичко е позволено. А в лентата ги има и трите.
Режисьорът преосмисля Омировата легенда като колосален разказ за произхода на следвоенното разочарование – епична история за изпитанията на човешката душа, наблюдавана от мъртвите и направлявана от капризните богове, които участват в събитията почти наравно със смъртните.
Това е филм с изключителна амбиция, дързост и мащаб. Личат сериозността на намеренията, щедростта на размаха и увереността на режисьора. Операторът Хойте ван Хойтема създава зашеметяващи, достойни за IMAX картини на самотата – необятни пейзажи, в които дори морето е лишено от традиционните си кинематографични цветове. Битките са грандиозни, а сраженията пулсират в ритъма на мощни барабани, които засилват усещането за съдбовност.
Мат Деймън влиза в ролята на Одисей – лице, което все още пази момчешките си черти, но е превърнато в уморена маска на тъга. Той е военният водач на Итака, назначен от гръцкия цар Агамемнон, изигран от Бени Сафди. Владетелят почти не сваля загадъчния си шлем, напомнящ маската на Батман – още една дискретна препратка към предишните филми на Нолан. Подобна асоциация буди и безкрайното чакане на войниците по плажа, което неизбежно напомня за „Дюнкерк“.
Преди да отплава към Троя, Одисей признава на съпругата си Пенелопа, изиграна от Ан Хатауей, че ако загине, тя трябва да продължи живота си и да се омъжи повторно. Същевременно разкрива, че официалната причина за войната – отвличането на Елена от троянския принц Парис – е само удобен претекст. Истинската цел е далеч по-прозаична – контролът върху търговските пътища.
Победата на гърците идва благодарение на прочутата хитрост с Троянския кон. Нолан пресъздава тази легендарна сцена по впечатляващ начин. Огромната дървена статуя не е поднесена като подарък на колела, а е изтеглена от самите троянци от морския бряг, където е лежала наполовина заровена в пясъка като безценна находка. Във визуално отношение Троянският кон напомня едновременно Статуята на свободата от „Планетата на маймуните“ и величествената, полуразрушена статуя на Озимандия от поемата на Шели.
Но истинската тема на филма не е войната. Нито нейните предполагаеми цели, нито военната победа имат особено значение. В центъра стои онова, което идва след края на битките – дългият, хаотичен и опустошителен живот след войната. Последиците се оказват по-разрушителни от самия конфликт.
Агамемнон се завръща у дома само за да намери смъртта си. Брат му Менелай е принуден отново да заживее с Елена, а Лупита Нионго изпълнява едновременно ролите на красивата Елена и на Клитемнестра – жената, която убива Агамемнон.
Одисей и неговите хора, сломени от глад, загуби и отчаяние, поемат на собственото си безкрайно пътешествие за оцеляване. По пътя срещат циклопи, лестригони, магьосницата Цирцея в изпълнение на Саманта Мортън, Калипсо, изиграна от Шарлийз Терон, съблазнителните сирени и богинята Атина, поверена на Зендая – единственият истински съюзник на Одисей.
Докато той се скита по моретата, в Итака Пенелопа води своя собствена битка. За да запази властта и да предотврати хаоса след предполагаемата смърт на съпруга си, тя е принудена ежедневно да приема десетки кандидати за ръката си. Домът ѝ се превръща в унизително и безкрайно пиршество на алчността и користта. Най-опасен сред ухажорите е Антиной, изигран от Робърт Патинсън, който проявява особена жестокост към слепия слуга Евмей – една от най-човечните роли във филма, поверена на Джон Легуизамо.
Междувременно синът на Одисей – Телемах, в изпълнение на Том Холанд – също поема на собствена одисея. Неговата цел е да открие баща си – жив или мъртъв.
Когато най-сетне се завръща в Итака, Одисей намира дома си обсаден така, както някога е била обсадена Троя. Той пристъпва към него, преоблечен като просяк – почти христоподобен образ, а последната част на филма проследява неговото постепенно и почти мистично превръщане в нещо повече от човек.
Споровете около актьорския състав
Голяма част от критиките идват от консервативни среди, според които филмът е прекалено либерален. Не всички одобриха решението на Нолан да включи трансджендър актьора Елиът Пейдж и рапъра Травис Скот, които изпълняват съответно ролята на все още неразкрит мъжки персонаж и на поета Демодок.
Десният блогър Мат Уолш заяви, че Нолан е избрал актриса от кенийски произход за Елена, защото се е страхувал да не бъде обвинен в расизъм, макар да не представи доказателства за подобно твърдение. Любопитното е, че по-голямата част от актьорския състав всъщност е бял. Проф. Даниел Менделсон, чийто нов превод на „Одисея“ излезе миналата година, заяви по време на фестивала „Хей“ във Великобритания, че е забавно да наблюдава как „толкова много хора внезапно започнаха да се вълнуват от древногръцката литература“.
Според него спорът е още по-безсмислен, защото Елена има сравнително малка роля в самата „Одисея“. В същото време той смята, че изборът на Лупита Нионго всъщност се вписва в една от основните теми на троянския мит – размишлението върху красотата. По думите му изборът на изключително красива актриса с африкански произход поставя зрителя в центъра на един много стар разговор за това какво всъщност означава красотата.
В интервю за списание Elle самата Лупита Нионго отговори лаконично на критиките: „Това е митологична история. Нашият актьорски състав представя света“. Не всички критики обаче са свързани с политиката. След появата на първия трейлър през декември зрители отбелязаха, че тъмната броня на Агамемнон, изигран от Бени Сафди, напомня костюма на Батман, а корабът на Одисей прилича повече на викингски, отколкото на древногръцки. Според тях дори филм, изпълнен с циклопи, вещици и митични създания, трябва да бъде максимално достоверен в историческите детайли.
Проф. Сюзан Дийси, автор на книгата „Гръцките богове и техните светове“, обаче поставя въпроса по различен начин. Според нея днес сме склонни да възприемаме митологията така, сякаш става дума за исторически факт. А истината е, че „Одисея“ непрекъснато се преосмисля и почти всяка епоха създава своя собствена версия на Омировия разказ.
Защо „Одисея“ се превърна в мишена
Защо именно този филм предизвика толкова бурни реакции? Един от отговорите е прост – в социалните мрежи хората обичат да протестират, когато даден филм не отговаря на собствените им очаквания, а „Одисея“ предлага идеалната възможност за това.
Филмите на Кристофър Нолан отдавна са културни събития – мащабни продукции с огромни бюджети, сериозна реклама и безкрайни обществени дискусии. Всеки, който ги критикува, знае, че думите му ще бъдат чути. А когато става дума за екранизация на едно от най-влиятелните произведения в световната литература, почти всеки, който има дори бегли познания по гръцка митология, се чувства достатъчно компетентен да изрази мнение.
Подобни спорове не са новост. Когато през 2017 г. Емили Уилсън публикува своя нов превод на „Одисея“, тя също стана обект на ожесточени атаки и, по собствените ѝ думи, на „мизогински тролинг“ заради модерния език, който използва. В интервю за Vulture тя признава, че е трудно да разбере подобна реакция. „Странното е, че често това са хора, които изобщо не се интересуват от самата поема. Но когато спорът се превърне в част от културните войни в интернет, те демонстрират гняв и желание да я защитават. Това е свързано с представата за една напълно непроменима идея за величие и мъжественост. Всичко, което поставя под въпрос подобно разбиране за античността, се възприема като заплаха за собствената им идентичност.“
Според Том Шоун – автор на една от най-авторитетните книги за Кристофър Нолан, The Nolan Variations – режисьорът заема необичайно място в съвременните културни войни. Причината е, че филмите му рядко могат да бъдат определени като идеологически еднозначни.
„Нолан е като теста на Роршах – всеки вижда в неговите филми това, което иска. И левите, и десните могат да открият потвърждение на собствените си възгледи, понякога дори едновременно“, казва Шоун.
Именно затова част от консервативната публика вероятно се чувства разочарована, ако възприема „Одисея“ като по-прогресивен филм. Според Шоун от всички големи продукции, обвинявани в „уок“ тенденции – от „Междузвездни войни“ до „Малката русалка“ – именно „Одисея“ е най-трудна за приемане от тази аудитория, защото досега мнозина са смятали, че Нолан е режисьор, чиито възгледи по-скоро клонят надясно.
Освен това Нолан винаги следва собствените си творчески правила. Независимо дали снима филм за Батман, Втората световна война или Космоса, той отказва да се подчинява на жанровите клишета.
Критиката
„The Telegraph“ обяви „Одисея“ за „филм на годината“, а „Metro“ стигна още по-далеч, като заяви, че продукцията „ще промени киното завинаги“.
„The Times“ я определи като „шедьовър във всяко отношение“, а „The Standard“ я нарече „колосално кинопостижение“.
Критикът на Variety Гай Лодж определя „Одисея“ като „наистина мащабна и дръзка визия“, която през почти тричасовото си времетраене непрекъснато изненадва зрителите.
„На всеки няколко минути филмът предлага нова грандиозна сцена, която в почти всяка друга лятна холивудска продукция би била кулминацията“, пише той.
Ник Хауелс от The Standard също е впечатлен от „поразителните“ зрелищни сцени и смята, че „Одисея“ е дори по-впечатляващо киноизживяване от „Опенхаймер“.
В петзвездната си рецензия Тори Брейзиър от Metro определя филма като „повратен момент в историята на киното“.
„Това едновременно е най-типичният филм на Нолан, който съм гледала, и същевременно няма нищо общо с „Опенхаймер“, „Генезис“ или което и да е негово предишно произведение“, отбелязва тя.
Дейвид Руни от The Hollywood Reporter смята, че филмът не е напълно равностоен във всяка своя част, но е категоричен в похвалите си към актьорския състав.
Според него Мат Деймън прави една от най-силните роли в кариерата си, достигайки до емоционални територии, които рядко е изследвал досега.
Ан Хатауей впечатлява със съчетание от вътрешна сила и прикрита уязвимост, а Робърт Патинсън с удоволствие се потапя в злодейската природа на своя герой.
Особено внимание получава Том Холанд. Критикът на Deadline Грегъри Нюсен отбелязва, че в изпълнението му все още личи познатата от Спайдърмен смела наивност – героят му упорито се опитва да влияе на хора, които са далеч по-хитри и по-силни от него.
„Макар да играе млад герой, Холанд демонстрира новооткрита актьорска зрялост. Това е най-доброто му изпълнение досега“, смята Нюсен.
