„Стъпалата“ е откровена и вдъхновяваща автобиография на легендарния носител на „Оскар“ Силвестър Сталоун – хроника на необикновения му път към славата. Петдесет години, след като той изкачва стълбите на Художествения музей във Филаделфия, те се превръщат в символ на постоянството, волята и стремежа към мечтите. Вдъхновяват милиони хора по света да продължат напред, независимо от препятствията.
В „Стъпалата“ Сталоун разказва собствената си история. Като проследява периода от пристигането му в Ню Йорк през 1969 г. до триумфа на „Роки“ на церемонията по връчването на Оскарите през 1977-а, книгата със знака на „Бард“ е за борбата, оцеляването и победата. Сталоун говори за ранните си години и за по-късния си път – за упоритостта, творчеството и непоколебимостта, които стоят зад създаването на „Роки“ и зад една кариера, изпълнена с незабравими роли. Споделя за изпълненото с изпитания детство, за годините, в които се е чувствал неразбран и различен, както и за борбите, които са го оформили като човек и творец.
„Баща ми беше фризьор, който искал да стане певец, но страдаше от парализираща сценична треска. Той се отказал от актьорството и отишъл в училище за фризьори, защото с женските прически се печелели повече пари. Там се запознал с майка ми. На нея пък винаги ѝ се беше искало да бъде някаква звезда – актриса, танцьорка, нямаше значение. Беше обсебена от славата. В крайна сметка се озовала като момиче, което продава цигари в нощния клуб „Даймънд Хорсшу“ на Били Роуз в мазето на хотел „Парамаунт“ на 46-та улица. Много години по-късно се хвалеше пред новите си приятели, че е била „звездата на вечерта“ в клуба. И наистина го вярваше. Истината е, че беше мечтателка. Може би оттам съм хванал тази „болест“? Във всеки случай, накрая се оженили, но имало едно малко усложнение. Майка ми забравила да се разведе с първия си съпруг, Томи – едър шофьор на камион от Кийнсбърг, Ню Джърси. Тя имаше и четиригодишен син, чието раждане отричаше през целия си живот. Това двубрачие не се харесало на баща ми. Когато разбрал, изпочупил много мебели и ударил доста стени, според някои наши роднини. Така било сложено бурното начало на един бурен брак. И двамата бяха избухливи. Сблъсъците между тях бяха нещо обичайно, а шумните препирни – почти непрекъснати. Както много мъже, родени по време на Голямата депресия и служили по време на Втората световна война, баща ми лесно избухваше. Това не плашеше майка ми, която беше ексцентрична и доста странна. Постоянно провокираше, подклаждаше конфликти и не се притесняваше да прибегне до физическа сила. Апартаментът без топла вода се превърна в своеобразно малко неотоплявано бойно поле.
Не бях лесно дете, а майка ми и баща ми не бяха лесни родители. Мисля, че доста рано всичко това, свързано с отглеждането на дете, им попречи, докато се опитваха да намерят „мястото“ си в суровия град, затова ме изпратиха от другата страна на реката, в „Джаксън Хайтс“, Куинс, да живея в пансион, управляван от мила възрастна шведка, която наричахме мама Хансън. Пансионът имаше шест спални, които винаги бяха заети от пътуващи търговци, стюардеси и цяла плеяда скитници, бродяги и пътешественици, преминаващи през града. Бях единственото дете там, но това не ме притесняваше. В пет часа сервираха вечеря и аз седях с любезните непознати, слушайки ги как говорят за „живота“ или за липсата му. Когато не бях с мама Хансън, дъщерите ѝ тийнейджърки се редуваха да се грижат да не избягам. Нашият миниатюрен апартамент на практика беше като ръчна граната с наполовина изваден щифт, така че ми беше лесно да разбера защо родителите ми искаха да ме махнат оттам – за тяхно и за мое добро. Прекарах три години в пансиона. Посещаваха ме горе-долу веднъж месечно. Носеха ми малка играчка или шоколадов бонбон. Оставаха може би около час, което изглежда не ме притесняваше – или поне така ми казаха като пораснах.“
