Последният микроразказ, който писателят Калин Терзийски е публикувал в социалните мрежи, е проза за смъртта. Написаното е споделено с последователите му на 14 януари.
Терзийски си е отишъл вчера, 22 януари, в дома си. Вестта дойде от брат му Светослав.
През март месец Терзийски щеше да навърши 56 години. През 2011 г. той е награден с първата за България Европейска награда за литература – за сборника „Има ли кой да ви обича“.
РОДИНА
Тате Кольо лежеше болен. Аз отидох в дома му
да го гледам. Имаше нещо там рак и май чакаше да умре.
Никой не иска да умре, но се налага. Ходехме в диспансера и сядахме на пейките да чакаме.
Чели ли сте Реймънд Кървър. Не сте. Хубаво. Та седяхме, той държеше бастуна си и казваше
я отиди за едно капучино. И аз отивах. И той казваше - разкошно е.
После се влоши и умря. Беше в ръцете ми. Случват се и такива неща.
Модерни времена – вече отдаваме последно сбогом и съболезнования във Фейсбук стените на отлетелите любими хора. И така всичко е прозрачно и истинската обич си личи.
"Още едно момче, още едно голямо приятелче тръгна нагоре! Сбогом, Кайчо! Калин Терзийски - един честен дух, който нонстоп търсеше Истината, терзаеше се, когато не я намираше и палеше огньове да се осветява нашия път напред! Само на 55 години...Тъжно, много тъжно, по-кайовски тъжно...", прости се Ники Кънчев с него.
Любен Дилов-син написа: Кайо. Щастлив съм, че съм бил до него и в малкото мигове, когато беше щастлив. Написаното остава. Който иска да го изпратим - утре, събота, 13.30 часа, Централни софийски гробища".
С голямо и искрено послание го изпраща журналистът Димана Дойчинова:
„Вестта за смъртта на Кайо, както го наричахме, ни потопи в скръб в мрачния петъчен ден. Всички бяхме наясно, че се бори със своите демони и пороци, но никой не подозираше, че краят е толкова близо. Често се шегувах с него, че неслучайно фамилията му е Терзийски – извънредно много се терзаеше. Ама за всичко. И понеже не можеше да плаче, или поне не е прието мъж да го прави пред очите на обществото, пиеше, рисуваше и пишеше. С дни - сам. Неговите велики абсурдизми бяха родени от дъното на Мъката.
Редеше мислите си по начин, по който разсмиваше читателя, дори когато човек четейки осъзнава колко сме нелепи, обречени, безнадеждни, объркани, загубени, алчни и прости. Имитативното страдание на някои хора до известна степен също ме озадачи. До вчера той бе презиран заради това, че си позволи да бъде срещу вятъра. Клепаха го с какви ли не евфемизми. Естествено, имаше и нескрита завист – той бе единственият, който си тръгна от Брюксел навремето с голямата награда за Европейска литература с романа си „Алкохол“. Без да е лансиран от НПО-та, фондацийки, сдружения, организации. И това хвърли в тъча много от колегите му. Голяма част от тях откровено бездарни, но щедро спонсорирани.
Малцина познаваха Калин Терзийски в действителност. Той беше най-нематериалният. Цялото му творчество се крепеше на безсрамната му изповед колко сме грешни, калпави и негодни. Веднъж ме погледна с очите на дете и ми каза: "Болен съм. Алкохолизмът е болест. След ремисията пак ще почна и го знам". Не се кланяше на никого, не се хранеше с грантове, не любеше страстно нито Изтока, нито Запада. Безпощадно разкриваше уродствата на двата полюса, заради което често бе псуван на „либераст“ или „копейка“. "А аз съм си обикновено хипи", обичаше да казва. Незлоблив, дори към онези, които му пожелаваха да пукне. Посредствените го свързваха с единствено с алкохолизма и телевизионните му изцепки, когато е обърнал няколко чаши преди ефир. Останалите бяха отлично запознати, че това е Личност, която рядко се ражда по тая нашата територия. Не можеш да мразиш Калин, ако си го чел. Невъзможно е. Провокативен, непримирим, чувствителен, свободен, целунат от Бога с таланти. Една измъчена, но велика душа напусна мизерния ни свят. Тук беше тясно за него, дано небето го побере", написа брат му Светослав.Никой не може да противоречи на това. Лети, Кайо!“, написала е тя.
Друг приятел и колега Кристина Митева, се сбогува така: „Дано, дано не е Завинаги!!! Дано се срещнем пак, някъде там, някъде тук, когато и да е – но пак да се прегърнем! Както при всяка наша среща е било. Пиша това – банално, но факт – със сълзи, стичащи се по лицето ми…. Сол. Онази сол, от която е направен Животът. Този, нашия, тук. Обичам те, Калине! Чу ли? Да знаеш! Знам, че знаеш, но все пак. Душата ми е някак покрусена, с теб, Калине, ме свързваше толкова много. С никой съвременен български интелектуалец не ме свързва толкова много!!! До днес. От 2013-та насам. Едни десетина години, но за мен – цяла Епоха! Епоха, в която се засякохме заедно като Творци. И ти ми помагаше толкова много!!! С толкова неща – картини за корици на книги, присъствие на премиери на мои книги, добри думи, отзиви за мои творби, от Душа и сърце – всичко даде, всичко подари!!! Всичко, за което те помолих във Времето, което имахме на този свят – всичко изпълни. Всяка една творческа молба. И винаги, винаги ще помня това, с цялата си обич!!! Никога няма да те забравя и да спра да обичам Душата ти“.
Друга дама отбелязва: „Няма да забравя думите, които ми каза, когато ми слагаше надпис на книгата " Цялата любов на земята, да ти се стовари на главата!", А ми написа "За да имаш такава обич." Знаеше какво да каже. Някои негови думи са се запечатали в мен. Особено за истинската любов и битието“.
„Често го виждах да си купува платна и бои от "Слънчоглед". Многостранен и неординарен талант. Мир на духа му. Дано отива в по-добро и милостиво измерение“, пише трети приятел.
Журналистът Крум Савов се спира на стената му с думите: Сбогом Калин Трезийски! Така и не искаше да остаряваш... просто предизвикваше живота. И смъртта. Успя. А човек покрай тебе имаше усещането,че ти ще го изпратиш в последния му път. Със стих,или картина...спомни си онези моменти,които имахме заедно във Фермата. И в предаването ми. Никога не отказа да ми гостуваш ,въпреки болката и обидите,които изтърпя отвсякъде...Светъл ти път,Творецо!“.
Росен Карамфилов публикува и стихотворение за обичния си другар. „Научих , че вчера е починал един от най-големите писатели и поети на нашето време. Безсмъртният и единствен Калин Терзийски. Обичам го твърде много за да кажа каквото и да било в момента“.
Роден, на 22 март 1970 г. в София, Калин Терзийски завършва Националната природоматематическа гимназия НПМГ в София. Въпреки любовта му към математиката, още от онова време, бурната му поетична душевност се проявява в първите му стихотворения "Стихове на тъмно".
По-късно, той решава да следва медицина във Висшия медицински институт - София, където завършва през 1996г., а след това специализира психиатрия до 2000 г. Калин започва работа като психиатър в Държавна психиатрична болница „Свети Свети Иван Рилски“ в кв. Курило, Нови Искър. Успоредно с това започва да пише за вестници и списания. След това започва работа като сценарист в телевизии и радиа. В периода от 1996 до 2010 г. работи като сценарист в предаванията: „Квартал“, „Лица“, „Каналето“ (БНТ), „Досиетата Хъ“ (Дарик радио), „Шаш“, „Пълна лудница“.
А през 2003 г. участва в провеждането на обществените експерименти на Мартин Карбовски. С приятелите си Ангел Константинов и Мартин Карбовски, писателят създава литературния клуб "Литература*Диктатура", в който почетен член е и брат му Светослав Терзийски. Калин Терзийски има издадени няколко сборника с разкази и три стихосбирки. През 2010 г. издава брутално дръзкия и искрен роман "Алкохол", написан в съавторство с Деяна Драгоева. Автобиографичен роман двояко - един път чрез споделяне на лична битка и преживявания и втори път - основан на опита на автора при терапията на алкохолизъм в работата му като психиатър.
Изложби
Калин Терзийски има няколко изложби зад гърба си - „Малките картини. Тих сюр“ (2018), „На първо място – свободата“ (2020), „РазPROдажбата“ – съвместен проект художника Теодор Манолов (2023), „И сериозното носи наслада“ (2025) и др.
„Аз съм човек на внезапните идеи и осенения. Те ме връхлитат. И аз им се отдавам.“ – споделя Калин Терзийски в интервю за БТА през 2018 г. „Всяка моя картина е от любов, за любов и в любов. Правя изложби на две, три години – за да покажа на хората какви са разсъжденията ми в момента, докъде съм стигнал в напредването или въобще – в движението на мисълта си“, допълва авторът.
Признания
Калин Терзийски е отличен с „Най-първа награда“ за проза от националния конкурс за хумор „Хасковски Каунь“ в Хасково. Номиниран е пет пъти за наградата „Хеликон“ за сборниците си с разкази „Има ли кой да ви обича“ (2009) и „Любовта на 35-годишната жена“ (2010) и за романите „Алкохол“ (2010), „Лудост“ (2011) и „Ной дава последни указания на животните“ (2012). Романът му „Алкохол” е награден през 2010 г. с наградата „Цветето на Хеликон” – като най-продаваната книга на годината. През 2011 г. той е награден с първата за България Европейска награда за литература – за сборника „Има ли кой да ви обича“. През 2014 г. Калин Терзийски е сред първите носителите на „Годишни награди 2014“ на Столичната библиотека.
ИМА ЛИ НЯКОЙ?
Иска ми се долу
В малката, квартална кръчма
Която е под прозореца ми
Да има някой
Да се чува говор
Да блести електричество
Да бърбори някое момиче
Да се смее грубиянски
леко пийнал чичко
Да е шумно
Да ми пречат да заспя
Да ми пречат да съм сам.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
