Той не е просто име в българското кино и театър - той е институция, символ на една по-различна, интелектуална и същевременно дълбоко човешка актьорска игра. Днес, на 91-годишна възраст, големият артист продължава да изненадва с бистър ум и неочаквани признания за професията, на която е посветил живота си. Оказва се, че пътят към върха за него не е бил самоцел, а едно дълго и често несигурно криволичене.
Страхът да кажеш „Аз съм актьор“
Въпреки десетките си незабравими роли, Ицко Финци споделя нещо парадоксално пред БТА - в продължение на много години той не е имал смелостта да се определи като „актьор“. Пред непознати той предпочитал скромната фраза „работя в театъра“.
Причината? Високата му лична летва. За него титлата „актьор“ е била запазена само за истинските майстори, за онези, които владеят сцената до съвършенство. Самият той дълго се е възприемал като търсещ човек, изпълнен с несигурност и съмнения, който тепърва усвоява занаята.
Маската като спасение
В началото на своята кариера Ицко Финци активно е бягал от собствената си идентичност на сцената. Той признава, че е използвал тежък грим, перуки и дори изкуствени носове, за да се дистанцира от себе си. Скриването зад физическа маска му е давало онази вътрешна свобода, която му е липсвала в ежедневието. Превръщайки се в „друг“, той е намирал увереността да бъде дързък и различен.
С десетилетията обаче този нужда от външни атрибути отпада. Натрупаното самочувствие и опит му позволяват да свали маската и да постигне най-трудното в изкуството – да бъдеш органичен и въздействащ със собственото си лице и присъствие.
Балансът: Контрол срещу отпускане
Един от най-ценните уроци, които Финци предава, е свързан с енергията на сцената. Според него напрегнатият, „стегнат“ актьор е най-голямата пречка пред публиката. Когато зрителят усети усилията и мускулното напрежение на артиста, се създава невидима дистанция, която убива магията.
Истинското майсторство, твърди той, е в деликатния баланс между пълния контрол над ситуацията и абсолютното отпускане. Само когато актьорът е естествен, публиката може да му се довери и да влезе в неговия свят.
Защо думите трябва да се „виждат“?
Финци е остър критик на механичното рецитиране, което често се среща в съвременния театър. Той вярва, че в театъра думите не просто се произнасят – те трябва да се „виждат“. Това означава актьорът първо да преживее и визуализира смисъла на всяка реплика в ума си, преди тя да излезе от устата му.
„Репетициите трябва да са енергични, с почти преувеличено вглеждане в смисъла на всяка дума“, казва той. Актьорът е длъжен да знае не само текста, но и съдържанието зад него. Финци отбелязва с тъга, че докато в големите европейски школи работата с речта е фундамент, в българския театър тази тема често остава на заден план – нещо, върху което настоява да се замислим по-дълбоко.
Днес, от висотата на своите 91 години, Ицко Финци остава верен на своето търсене. Неговият път – от изкуствения нос до философската дълбочина на словото – е доказателство, че голямото изкуство не е в притворството, а в смелостта да бъдеш истински.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
