На първи си концерт събрахме астрономическата сума от 400 лева, дадохме я за пострадалите от земетресението в Стражица - по комсомолски път
Кой не обича Звезди, кой не му е припявал! Звездомир Керемидчиев, вокалистът на една от най-емблематичните български рок групи - „Ахат“, е неуморен с идеите си за нова музика, вдъхновен за нови походи и подвизи. Бандата е създадена през 1986 г. и още с първите си години печели вниманието на публиката с песни като „Походът“, „Черната овца“, „Дървото“ и „Монолог“. Освен с „Ахат“, през годините той е свързан и с „Аналгин“. През 2026 г. „Ахат“ отбелязва 40 години от създаването си и подготвя юбилейно турне през ноември.
- Звезди, 40 години Ахат не стигат, имате годишнина! Какво планирате?
- През годините бандата се е събирала и е била на пауза доста пъти. Да, 40 години са, но не сме били активни плътно през цялото време. Аз работех в чужбина по едно време. През 1998 година планирах да се прибера в България от Щатите за празниците, когато ми се обади Денис Ризов и каза: "Братле, имаме възможност да подгряваме за концерта на Deep Purple в България!". Deep Purple идваха за първи път у нас. И аз отвърнах: "Ами аз така или иначе идвам". Той каза: "Не, моля те, ела по-рано". Взех билет по-рано и два седмици преди семейството ми бях в София за репетиции. Свирихме на 28 ноември като предгрупа на Deep Purple и този концерт беше записан и излезе на диск със списание „Ритъм“. И като видяхме, че има интерес, Денис предложи да се съберем и да започнем да пишем нова музика, което ние и направихме.
Денис предложи този албум да отидем да запишем този нов албум в Америка. Албумът се казва Made in USA. Има десет парчета.
След това се случиха много неща, през годините, аз пеех с „Аналгин“, Денис направи тв шоуто си по БНТ и така нататък. Сега планираме турне през ноември. Надявам се като мине това турне да не спрем отново, а напротив, то да ни ентусиазира и да ни вдъхнови. Да седнем да правим нови музики.
- Кои градове ще обиколите?
- Турнето започва на 7 ноември в Габрово, на 8 ноември сме в Плевен, на 27 сме в Стара Загора. На 13-ти сме в Пловдив, на 15-и сме във Варна, на 16 в Русе и на 18 в Ямбол. Може и да прибавим Сливен.
Разкажи за „връзката ти“ с Deep Purple - душевна, а после и наяве. Снощи даже беше на концерта им, а и са ти повлияли в музикално отношение, освен че сте свирили на една сцена.
Беше изключително! Аз снощи отново да се убедих в това като видях как Иън Гилън - на 81 години пееше великолепно, дирижираше шоуто, разказваше истории между песните. Той пя както никога през последните петнадесет години и повече. Беше в изключителна, изключителна форма. Групата звучеше толкова здраво, свежо, все едно слушаш банда тийнейджъри, които свирят едно към едно песените на Deep Purple, кавъри. Толкова жизнени бяха. Снощи гледах някакъв прероден Deep Purple, който никога не съм виждал. Забележителен концерт.
Това е групата, която ме вдъхнови и която чух за първи път в пети клас и заради която си казах: Това искам да правя едни ден, това ще бъде моят живот.
А когато свирихме през 1998 заедно, беше много приятно - Роджър Глоувър разказваше стари истории, смеехме се там, което беше страхотен пич и той каза: "Пейси е болен. Иън си пийна и реши, че трябва да се отпише. Лорд спря да пие, не му се ходи по барове. А пък Стив, джитка на борсата и седи на компютъра си. Кога спира, никой не го знае“.
- Да си припомним славните времена - кои са първите ти спомени от формирането на бандата?
- Ето как изглежда началото. През 1986 г. имахме една банда, в която свирихме аз, Денис Ризов и Божо Главев. Там беше и Александър (Сашо) Мариновски от „Сигнал“, едно момче от Пловдив и едно момче от Плевен - колеги от консерваторията.
Групата се казваше „Оазис“. Вече бяхме започнали да правим няколко авторски песни, плюс кавъри на разни банди, които ни харесваха. Имахме в тази формация няколко концерта - два или три тук, в столицата, и след това имахме цяло турне, повече от десет концерта, нещо от сорта. Беше много яко. За ония години -романтика. Сгоди и несгоди и така нататък.
Групата се разпадна и бяхме решили аз, Божо Главев и Сашко да отидем в чужбина, да си накупим техника, да поработим там, и да се върнем тук с някакъв статут все пак. Само че Сашко го взеха в „Сигнал“. Останахме аз и Божо. Една вечер ми се обади Тони Хадад и каза: „Звезди, аз съм се събрал тук с Ивайло Петров-Иваца". Това е първият басист на група „Аналгин“ от 1981 година, който е известен ъндърграунд басист — изключителен музикант, невероятен.
И Тони ми каза: „Аз съм се събрал с него и с един колега от моя факултет и ще правим банда. Чух, че се разпада „Оазис“, затова ти се обаждам, ако искаш да дойдеш, да се видим, дали евентуално да почнем да работим дългосрочно заедно.“
И аз му отговорих: „Добре, няма проблем, обаче ще дойда с един китарист.“ А той отвърна: „Добре, място има“. Като затворих телефона, веднага се обадих на Божо Главев. Казах му: „Така и така, канят ме в една банда, която сега основават.“ А той каза: „Хубаво, късмет, ти желая, успехи.“ Викам: „Да, да, обаче аз споменах, че искам да дойда с китарист - с теб.“ Той малко се двоумеше, но го навих.
И някъде беше в края на октомври, началото на ноември 1986 г., когато се събрахме петима души в 115-и блок в Студентски град, да хапнем по една супа и евентуално да говорим за бъдещето на тази група, която още никой не знаеше как ще се казва. На мен и на Божо беше поставена задача евентуално да търсим някой барабанист - някой от новите момчета, които бяха влезли да учат в консерваторията, ние по това време учехме там. Спряхме се на Юрий Коцев, който доста сериозно свиреше. Тогава нямахме име, но почнахме да свирим.
Дадоха ни едно мазе в Студентски град. Ние слязохме вътре и го изчистихме. То беше пълно с боклуци. Събрахме кори от яйца и ги налепихме по стените за звукоизолиране. Буквално нос в нос седяхме в тази малка стая - шестимата, и свирехме. И почнахме да си свирим там „Кралят на рока“, „Амбиция“, „Монолог“, „Походът“, и разни други.
Един ден Божо дойде и каза: „А искате ли групата да я кръстим „Ахат"?
И на мен ми се стори много странно, защото ние бяхме към Химико-технологическия институт. Искахме да е нещо като някакъв страшен химичен елемент, нещо, свързано със земни бедствия, предизвикани от съединението на различни химикали. Той ни убеди, казвайки: "Тази дума съдържа гласни букви и много шумно се скандира: „Ахат, Ахат!“. Приехме и вярно, така стана.
Първият ни концерт беше в аулата на Химико-технологическия. На този концерт събрахме астрономическата за тогава сума от 400 лева. Казвам „астрономическа“, защото средната заплата по това време беше 125 кинта. Ние събрахме три заплати и малко повече за една вечер, час и половина. Средствата от този концерт ги изпратихме за земетресението в Стражица - по комсомолски път. Години след това разбрахме, че всъщност са успели да стигнат до Стражица.
И след това се затворихме в това мазе и в продължение на месеци не излизахме оттам - свирехме. Бяхме студенти. Гледахме някак до 22:30 да свършим, защото тогава бяха последните трамваи и автобуси. А нямаше автомобили, както сега, всеки да има кола. За кола се чакаше години наред.
И в тази връзка, от пет часа нататък следобед до към десет-десет и нещо, седяхме там и млатехме. Пролетта на 1987 година отидохме на един фестивал за такива студентски банди в град Плевен. На това мероприятие господин Кирил Маричков, светла му памет, и още две дами бяха нещо като жури.
И така на този фестивал регламентът беше да се свирят три авторски песни. Ние тогава изсвирихме „Сбогом детство“, „Пролетно утро“ и "Деца на земята". Това е песен, която така и никога не влезе в някой наш албум. На третата вечер, която беше официалната, се събрахме на концерт в един младежки клуб в Плевен. И тогава Кирил Маричков взе микрофона и каза: „Сега ще изброя бандите, които ми направиха най-силно впечатление отзад напред“. И започна, пета, четвърта, трета, бре, няма ни! И накрая той обяви: „Най-добрата група за мен е „Ахат““. И ние нададохме вой! Викане, крясъци, подскоци! Това го казва Колоса на българската рок музика! След което той се обърна и каза: „Пичове, вие имате ли повече от три авторски песни?“ И ние: „Ами да“. „Може ли да дойда да чуя нещо?“ И с целия си блясък и величие, и големина, дойде в мазето при нас долу, седна на едно диванче, ние му изсвирихме още няколко парчета и той предложи да ни вземе с „Щурците“ на турне по повод тяхната 20-годишнина. Тогава, през 87-а, направиха концерти в почти всички градове в България. Свирихме на четири концерта с тях. Това беше изключително!
Единият концерт беше в Разлог, другият в Гоце Делчев, третият беше в Благоевград, и в София. И в Разлог бяха около три хиляди души, в Гоце Делчев бяха около пет, и в Благоевград бяха дванайсет хиляди, защото беше на стадион. В София, зала Универсиада беше фрашкана до тавана.
- Кои са най-ярките ти спомени от онези моменти?
- Има страхотна случка, която сега ще ти разкажа от втория концерт в Гоце Делчев. В парчето „Походът“ се разказва за Александър Македонски, но от трето лице единствено число. „Той“ и никъде не се споменава името му, става ясно от други ремарки в текста. Между двете китарни сола, аз изцепих с всичка сила по микрофона: „Напред, македонци". И последва вълна от гласове-буквално ни заля върху сцената. Аз тогава си викам: „Яко, как си кефи народът“.
Но на другия ден им забраниха да го казвам в Благоевград. Фразата обаче си остана, защото се беше разнесла из целия район там - как аз съм извикал и всеки път, като отидехме където и да е по тези градове, аз вдигах меча и виках: „Напред!“, а отпред се чуваше:“Македонци“, цялата зала крещеше.
Ти подкрепяш кампанията „Чудесата на България“, затова да те попитам на кое място като историческа, природна забележителност искаш да направиш концерт?
Местата са две. Едното е от новото време, което в момента господин Любомир Пашов, прави. Това е село Раювци в Еленския Балкан. Той всяка година събира скулптори и художници и носи специални камъни, от които тези хора зидат скулптури на герои от историята ни: писатели, царе, ханове, войводи. Другото място е над Мадарския конник.
