Политическият дебат около бюджета с рекорден дефицит от над 5 % от БВП логично отново отвори темата за нужните реформи. Различни медийни говорители обичат да преекспонират темата за държавната администрация и нейните заплати. През годините обаче разходите за заплати на чиновниците варират между 1,25 и 1,5 % от БВП. Това означава, че дори закриването на цялата държавна администрация няма да свие съществено дупката в бюджета и очевидно по-сериозни спестявания трябва да дойдат от съкращаване на други разходи.
Когато се дебатира кризата в държавните финанси от последните години, по някаква странна причина се премълчава примерно това, че през 2022 година държавата е платила 2 % от БВП на българския бизнес като компенсации за скъпия ток. Като данъкоплатци сме дали годишните заплати на чиновниците с 50 % горница, за да платим „Зелената сделка“, както и мерака на едно тогавашно правителство да прекрати отношенията ни с „Газпром“ преди изобщо да ни е ясно как, откъде и на каква цена ще купуваме енергоносители.
Но годината вече е 2026 и тези пари не можем да си ги върнем. Дори днес, когато уж и с европейски пари сме инвестирали в енергийна „нормализация“, тези компенсации за бизнеса ще се движат между 0,2 и 0,5% от БВП. Звучи миниатюрно, но в пари това са между 500-600 млн. евро.
Каквато и административна реформа да направи правителството на Румен Радев, дори при най-силна воля, най-добро желание и удържайки всякакви протести, няма начин да спести толкова пари от чиновници. Всъщност това са заплатите за година на една трета от хората в администрацията. И тези пари няма да отидат за заплати, за социални разходи, за строителство на пътища, за здравеопазване или образование.
С тези пари ние ще финансираме „Зелената сделка“, както и санкциите срещу Русия. За да реализираме тази сделка, ЕС ще ни даде по Плана за възстановяване и устойчивост между 5 и 6 милиарда евро, но ние до 2030 година ще похарчим 5 милиарда евро за компенсации, а още милиард трябва да дадем за съфинансиране на въпросния план. Равносметката е „танту за кукуригу“.
Възниква логичният въпрос, какво можем да направим, след като прословутият план за възстановяване и устойчивост вече е договорен и ни е критично важно да приберем поне европейските пари, с които ще ни компенсират за глупостта на бившите ни министри. Всъщност би било напълно достатъчно, ако действащото правителство запази през следващите 4 години курса във външната политика, който се опитва да следва – да защитава националния интерес и да не сервилничи пред брюкселската администрация.
Истината е, че тази Европа, която виждаме в момента, е на прага на големи турбуленции и голяма промяна. Много скоро Макрон няма да е президент, не е ясно и в Германия докога канцлер ще бъде Мерц. Върхушката в Брюксел много трудно ще удържи досегашния курс. Ще има промяна и в британската политика, което също има значение, независимо от излизането на страната от ЕС.
На Европейския съюз в следващите години му предстои наистина реална реформа и промяна в политиката, за да може най-малкото да се преодолеят центробежните сили и опасностите от по-сериозен разпад, както и за стабилизиране на европейската икономика и предприемане на първите реални стъпки към реиндустриализацията, за която сега много се говори, но „Зелената сделка“ я прави невъзможна към днешна дата. Нещо повече, в момента именно „Зелената сделка“ е тази, която потиска индустриалното производство в Европа и предизвиква закриване на фабрики и работни места в индустрията.
България не е и няма да бъде сама в тази борба. Важното е да имаме ясна представа за какво се борим. На първо място е важно да се промени радикално политиката на т. нар. въглеродни квоти и въглищните ни централи да станат конкурентоспособни. На следващо място трябва да се борим в следващия програмен период за финансиране на модернизацията на нашите ТЕЦ и да предоговорим запазването им до 2050 година, както го правят Германия и Полша. Важно е да влезем в дебата за реиндустриализация с конкретното искане за европейско финансиране на изграждането на новите ни ядрени мощности на двете площадки в Козлодуй и Белене, ако искаме наистина България да я има на картата на новата европейска индустрия, както и да бъде потенциален терен за новите високотехнологични центрове за данни, ако искаме страната ни да я има на картата на технологиите, свързани с изкуствен интелект, за да може изобщо да имаме претенции да бъдем високотехнологична икономика.
