Китайските производители засилват настъплението си в Централна, Източна и Югоизточна Европа и все по-успешно изместват европейските компании при доставките на промишлени стоки. България се оказва сред най-силно засегнатите държави в региона. Делът на китайските промишлени продукти в българския внос от страни извън Европейския съюз е скочил от 19 на сто през 2014 г. до 46 на сто през 2025 година. Тенденцията поставя под натиск местните и европейските производители, които трудно могат да се съревновават основно чрез по-ниски цени.
Последните подробни данни на Виенския институт за международни икономически изследвания показват още по-ясно промяната в България. Делът на Китай в общия промишлен внос на страната се е увеличил от 6,5 на сто през 2019 г. до 17,2 на сто за 12-те месеца до февруари 2026 г., докато делът на доставчиците от други държави от ЕС е паднал от 70 на 61 на сто. Институтът определя България като краен пример за прякото изместване на европейски доставчици от китайски конкуренти.
Вече не става дума само за евтини стоки
Китай вече не разчита основно на износ на евтини дрехи, обувки, играчки и други потребителски продукти. Компаниите от азиатската държава все по-активно доставят машини, електрическо оборудване, химикали, стомана, батерии, автомобили и електромобили.
Тези стоки навлизат в сектори, които са в основата на икономическия модел на Централна и Източна Европа. Регионът е важен център за автомобилното производство и сглобяването на електроника, поради което китайската конкуренция вече се усеща не само по магазините, но и директно във веригите за промишлени доставки.
В редица държави промишлените продукти вече заемат по-голям дял от китайския внос в сравнение с потребителските стоки. Това ясно се наблюдава в Чехия, Сърбия, Турция и Словакия, а България и Унгария бързо се движат в същата посока.
Китай взе двуцифрен дял от регионалния пазар
Делът на Китай в общия внос на държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа е нараснал от под 1 на сто в средата на 90-те години до двуцифрени стойности в голяма част от региона.
Най-висок е той в Сърбия - 15,9 на сто, следвана от Турция с 13,7 на сто и Чехия с 11,2 на сто. И трите държави имат значителни търговски дефицити с Китай и са сред основните получатели на китайски инвестиции в региона.
При промишлените доставки китайските компании вече осигуряват 27 на сто от вноса в Сърбия и 24 на сто в Турция. В Чехия и България делът е около 17 на сто, което поставя страната ни сред пазарите, където китайската индустрия най-видимо печели позиции за сметка на традиционните европейски доставчици.
Проучването отчита висок китайски дял и в Словения. Според авторите най-вероятното обяснение е транзитът на стоки през пристанище Копер към други държави от Европейския съюз.
Най-силен е ударът в ценовата битка
Китайските компании се налагат най-вече в секторите с ниска и със средна технологична сложност, където производствените разходи и крайната цена са основни фактори. Именно там европейските предприятия срещат най-силен натиск.
Високотехнологичните отрасли в държави като Полша, Словакия и Унгария засега остават по-слабо засегнати, с изключение на фармацевтичната индустрия. Според анализа това показва, че китайската конкуренция не удря еднакво всички отрасли, а е най-силна в средните звена на промишлената верига.
Авторите предупреждават, че досегашният модел на конкурентоспособност в региона, основан на сравнително евтино промишлено производство, е под все по-силен натиск. Европейските компании трудно могат да се конкурират с китайските производствени разходи и ще трябва да насочат усилията си към по-високотехнологични, качествени и скъпи продукти.
Евтините доставки носят и ползи
Засилващото се китайско присъствие няма само отрицателни последици. Европейските предприятия получават достъп до по-евтини междинни продукти, а потребителите се възползват от по-ниски цени, които могат да ограничат инфлационния натиск.
По-достъпните батерии, слънчеви панели и други технологии могат също да ускорят зеления преход и да подпомогнат енергийната сигурност на Европа. Тези ползи обаче вървят със стратегическата зависимост от външни доставчици, която стана особено видима по време на пандемията.
Пред европейската политика остава трудната задача едновременно да защити конкурентоспособността на индустрията, да запази достъпа до евтини суровини и компоненти и да намали зависимостта от Китай. Според Виенския институт постигането на този баланс ще става все по-трудно, докато китайските компании продължават да завземат позиции във вътрешните европейски вериги за доставки.
