Понякога един поглед е достатъчен, за да промени съдбата на човек. В гъстата мъгла на магистрала „Тракия“, сред смачкани автомобили, тежко пострадали и хора, които още не могат да осъзнаят какво се е случило, Любомира Минкова забелязва нещо, което никога няма да забрави. Погледа на загинал шофьор, който сякаш я насочва към хората, нуждаещи се от помощ.
Бившият следовател и прокурор от Бургас разказа в предаването „120 минути“ по bTV как се оказва на мястото на тежката катастрофа на магистрала „Тракия“, как помага на раненото момче Бранко и защо според нея трагедията с толкова много пострадали е можела да бъде предотвратена.
Пътуване през мъглата
Във вторник сутринта Любомира и съпругът ѝ се връщат от дълго пътуване. Изминали са около 1200–1300 километра, след като посетили и село Гиген в Плевенска област, за да приберат възрастните родители на съпруга ѝ. Пътят им минава през Хаинбоаз – проход, който тя познава добре не само като шофьор, но и от годините си в следствието.
Между 2000 и 2006 г. работи като следовател в района на Свищов. Колегите ѝ от Окръжната следствена служба във Велико Търново обслужват и тежките произшествия в прохода. Самата тя също посещава катастрофи в своя съдебен район.
„Този проход е изключително опасен“, отбелязва Минкова. По думите ѝ през годините там са станали множество тежки инциденти, а ремонтните дейности продължават дълго.
Самото пътуване към Бургас също не минава без опасни моменти. В района на Хаинбоаз автомобилът им попада в участък с рязко пропадане на ремонтираното платно. Минкова изразява притеснения и от поставянето на ограничителни колчета по остри завои, особено при интензивното движение на тежкотоварни автомобили.
По-късно, край Карнобат, мъглата е толкова гъста, че видимостта пада до около 20 метра. Съпругът ѝ намалява скоростта. След това времето внезапно се прояснява и двамата решават, че най-опасният участък е останал зад тях.
Непознатият с жилетката, който ги спаси
Когато приближават мястото на катастрофата на „Тракия“, мъглата започва да се вдига. Видимостта е около 100 метра. От двете страни на мантинелите има хора, които размахват ръце и светлоотразителни жилетки. В началото двамата не разбират какво се случва.
Решаващ се оказва сигналът на мъж със светлоотразителна жилетка, застанал зад спрял товарен автомобил в средната лента.
„Той беше облечен със светлоотразителна жилетка и с две ръце ръкомахаше с всички сили“, разказва Минкова. По думите ѝ в поведението му имало толкова силно предупреждение, че тя усетила сериозността на опасността още преди да разбере какво се е случило.
Благодарение на сигналите съпругът ѝ успява да намали и да спре плавно, без рязка маневра. По-късно Минкова осъзнава колко важни са били тези хора, които са предупреждавали приближаващите автомобили.
„Този човек спаси живота ни“, казва тя.
Зловещата гледка зад камиона
Първото, което вижда, са десетки хора с куфари, струпани в тревната площ. В другото платно има автобус, ударен от товарен автомобил. Няма видими следи от преминаване през мантинелата, но разположението на превозните средства и спрелите автомобили ѝ подсказват, че се е случило нещо необичайно.
Професионалният ѝ опит като следовател и прокурор я кара да търси обяснение за картината пред нея. През годините е наблюдавала множество тежки пътнотранспортни произшествия. Този път обаче няма отговор на въпросите си.
Решава да слезе от автомобила и да провери дали има хора, които се нуждаят от помощ.
Заобикаля спрелия камион и изминава около 30 метра. Пред нея се разкриват два тежко деформирани товарни автомобила, а наблизо – два леки автомобила, обърнати обратно на посоката на движение.
Тогава забелязва жълтата кола.
Шофьорът е останал на мястото си. Предната част от страната му е смачкана почти до тялото. Той вече е починал. Минкова описва как погледът му сякаш я насочва към тревната площ до автомобила.
Там, в ниското, лежат четири-пет души, които първоначално не е забелязала.
Бранко лежи в студа, край пътя
От разговорите с хората на мястото разбира, че пострадалите са пътували заедно в жълтия автомобил. Те са тръгнали на работа. Шофьорът е загинал, а сред пътниците е и младият Бранко, който се е намирал зад него.
Минкова забелязва, че предната част на автомобила от страната на водача е поела изключително тежък удар. Другата половина е сравнително съхранена, а пътувалите там хора са оцелели без тежки поражения.
Тя е убедена, че водачът е направил маневра, с която е опитал да предпази останалите в колата. Това е нейна преценка, основана на видяното на мястото, а не установено заключение от разследването.
След това се спуска по склона, висок около пет-шест метра. Долу открива Бранко. Момчето лежи в изключително тежко състояние, а около него има други млади хора, които се опитват да помогнат.
Температурата е едва около четири градуса. Краката на пострадалия са във водата в малка вада в края на склона. Минкова вижда, че той има нужда от незабавна помощ.
Именно в този момент опитът ѝ от годините в правораздаването се среща с човешкия инстинкт да не подминеш чуждата беда.
Обаждането, което идва през нощта
Няколко дни след катастрофата Любомира получава телефонно обаждане късно вечерта. От другата страна са възрастна жена и мъж, който се представя за чичо на Бранко.
Те плачат и ѝ благодарят. Разказват ѝ, че момчето е в болницата в Сливен и че близките му я благославят в Стралджа.
Това е моментът, в който тя разбира колко голямо значение е имала намесата ѝ за семейството на младия мъж.
Хората в жълтия автомобил са били млади и трудолюбиви. В ранните часове са тръгнали към работа, за да изкарат прехраната си. Вместо обичайния работен ден обаче ги посреща трагедия, която преобръща живота им.
„Визия нула“ – защо смъртта на пътя не е неизбежна
Разказът на Любомира Минкова не остава само спомен за преживения ужас. В „120 минути“ тя поставя и въпроса защо подобни катастрофи продължават да отнемат човешки животи и какво може да се промени.
Бившият прокурор посочва като пример международния подход „Визия нула“ – концепция за пътна безопасност, чиято цел е смъртта и тежките наранявания при пътнотранспортни произшествия да бъдат сведени до нула.
Според нея основният ѝ принцип е да се приеме, че човешката грешка е неизбежна. Колкото и да се обучават водачите и да се провеждат кампании, никоя система не може да разчита, че хората никога няма да сгрешат.
Затова отговорността не трябва да се прехвърля единствено върху шофьора. Тя е и на институциите, които изграждат пътищата, определят ограниченията, поставят сигнализацията и трябва да осигурят защита, когато възникне опасна ситуация.
Минкова откроява още необходимостта от надеждни системи, които да компенсират човешките грешки, както и факта, че човешкото тяло има граници и е изключително уязвимо при удар.
Тя обръща внимание и на скоростта от 30 км/ч като критична при сблъсък с пешеходец – пример за това колко малка може да бъде разликата между оцеляването и фаталния изход.
Правото на живот не трябва да зависи от късмета
„Между раждането и смъртта на Земята има живот. Правото на живот е свещено“, казва Минкова, цитирайки началото на философията на „Визия нула“.
Историята ѝ от „Тракия“ е разказ за човешка смелост и съпричастност, но и за опасностите, които могат да превърнат едно обикновено пътуване в трагедия. За мъжа със светлоотразителната жилетка, който предупреждава идващите автомобили. За загиналия шофьор, чиито последни мигове остават завинаги в паметта ѝ. И за Бранко, който получава шанс да продължи живота си.
Но най-важният въпрос, който остава след този разказ, е друг: защо на магистралата трябва да има хора, които с ръце и жилетки да спират идващите автомобили, вместо пътната система да ги предупреди навреме за смъртната опасност пред тях?
