На върха вече няма война. Има само вечност. Нека помним
АВТОР: Росен Петров
Росен Петров е известен с една толкова интересна страст – българската история. Сценарист, популярно и харесвано телевизионно лице, водещият на предаването „Операция История“ по Bulgaria ON AIR наскоро издаде втора част на книгата си „Нека помним“ – има навика да разказва по увлекателен, съвременен и разбираем език, така че ако бе даскал, учениците щяха да го слушат със зяпнали уста. Дядо му по майчина линия запалил интереса към историята. Той се казвал Благой, и бил ветеран от Втората световна война.
По повод 3 март, Росен Петров предостави есето си на тази тема на вестник „Стандарт“ и разказа няколко по-малко известни истории.
Пресекналият дъх
Има една особена тишина, която само Шипка познава. Тя не е тишината на спокойствието, а на пресекналия дъх.
Забравете за миг за покритата със сняг третомартенска Шипка и за ледения дъх на вятъра, пронизващ хилядите, устремили се към върха в днешния ден. Може би всъщност ги води почти генетичният спомен за жегата на горещия август на 1877-а.
Тогава жегата била непоносима. Устните на опълченците се напуквали като пресъхнала глина. Слънцето е прежуряло безмилостно – онова същото слънце, което човек обикновено обича, но което в онзи август било най-големият враг. Единственото желание било за глътка вода. Но вода нямало. Опълченците били вкопани в каменистите чукари, завирали от жегата сред нагорещения камънак и телата дори спирали да се потят под изпепеляващия свод на небето.
Пътят до малките изворчета бил под постоянен черкезки обстрел, превръщайки всяка крачка към тях в хазартна игра със смъртта. Образът на черкезките стрелци - онези „живи дяволи“ с огромни мъхнати калпаци, бил врязан в съзнанието на българина като символ на най-суровото изпитание. Начело на кавказците стоял Мухамад Паша Дагестани – бивш руски офицер и дагестанец, когото кръвна вражда отвела на страната на султана.
Но истинският ужас не се е криел в кавказката конница, а в безмълвните, застрашителни редици на Сюлейман паша. От върха те изглеждали като мрачен механизъм – каре след каре от прочутите албански низами. Тези „машини за убиване“ носели със себе си миризмата на изгорялата Ески Заара. Споменът за 14-те хиляди невинни души, останали под калъча в онова лято на пепелищата, тежал на плещите на опълченците по-силно от всяка умора.
На тези скали се раждала една нова България. Там били всякакви хора – селски момчета, вехти войводи и интелигенти градски чеда. Дори руските „техни благородия“ започнали да гледат на тях като на равни, защото пролятата кръв е велик изравнител, понякога историята спира да бъде статистика и се превръща в съдба.
В разгара на яростните атаки и боеве времето спирало да съществува. Дори грохотът на пристигащите с „гръм“ части на генерал Радецки, победните викове на орловци и брянци, са се губили в барутния облак.
Всъщност на Шипка математиката на оцеляването и военна логика не важели. Специалистите казват, че в съвременната война (след Първата световна война) една бойна част се разформирова, когато загуби 10 или 15 процента от състава си – тогава волята се прекършва и психологическата травма става непоносима. Но Опълчението, чиито загуби при Стара Загора и тук, на върха, са били потресаващи, останало боеспособно. Дали тези мъже са хранили храбростта си със спомена за ужасите на Батак, Перущица и Панагюрище или от желанието да измият „срама от челото“ не знам, но знам ,че са изкрещели на задрямалият европейски свят и на „падишаха“: „Има ни! Тук сме!“.
В края на третия ден от сраженията броят на падналите почти изравнил броя на живите. Но те не отстъпили. Не като войска, изпълняваща заповед, а като жива преграда, която е избирала да се превърне в камък, вместо да се върне под игото.
Днес, когато хиляди българи се изкачват по пътя към Шипка в мартенския студ, ние всъщност търсим онези безименни момчета, които пречупиха военната логика, за да ни дадат една глътка българско небе. Защото докато тяхната жертва тежи в основите на планината, ние ще усещаме онази августовска жега дори сред снежните виелици.
На Шипка вече няма война. Има само вечност. От урва на урва. От век на век. Нека помним.
Жестоките убийци низамите
Основен гръбнак на армията на Сюлейман Паша, са били т.нар. „албански низами“. Тя е била набрана основно от войници от днешна Албания и Косово, имали са богат боен опит - особено в планински сражения и са смятани, за изключително упорити, корави и жестоки бойци. Съставът е бил от около 27 000 войника. Още 10 000 бойци са били черкези и башибозук.
Особена роля на Шипка имат и черкезките конници. Страхотни стрелци и великолепни ездачи, те са действали като разузнавателни части и били силно мотивирани да воюват с императорска Русия, тъй като са прогонени от Кавказ след като руснаците го завладяват. Водач на този вид кавалерия бил Мустафа Паша Дагестани. Както си личи от името, той бил родом от Дагестан.
Баскетболист е роднина на опълченеца Везенков
Баскетболистът Александър Везенков е от рода на д-р Константин Везенков, лекарят, който вместо да си гледа богатата практика в Русия се записва в Българското опълчение. Той е един от лекарите, които в решителния момент на битката вдигат в контраатака ранените бойци и отблъскват неприятеля. Той ще бъде тежко ранен в сражения при село Кадър факли и ще умре от раните си в Феодосия, Крим. Днес Кадър факли носи името Везенково.
На Шипка като част от Българското опълчение се сражава и османотурчинът Али Рефик от село Дерилий днес Богдан, Карловско. Той е от заможно турско семейство, учи в Цариград, и след това служи във Видинския гарнизон на османската армия. Заради издевателства над него бяга във Влашко и става част от ВРО на Васил Левски. Сражава се в българския отряд по време на Сръбско-турската война от 1876 година и като част от нашето опълчение в Руско-турската война 1877-1878 г. Всъщност той е човек, който пръв се притичва на помощ на ранения д-р Константин Везенков. Отличавал се е с изключителна храброст. След Освобождението работи като митнически стражар в Източна Румелия.
Ген.Столетов бил математик, брат му създава първия фотоволтаик
Командващият Опълчението ген. Николай Столетов е математик по образование. Той завършва Физико-математическия факултет на Московския университет. Това му дава аналитичен ум, който по-късно прилага в артилерията и логистиката. Неговият брат, Александър Столетов, е световноизвестен физик - откривател на първия закон на фотоефекта и създател на първия фотоелемент, преобразуваш светлина в електрическа енергия. Николай винаги поддържа връзка с брат си и с научните среди и прилага научен подход в работата си. След края на Руско-турската война е изпратен на специална дипломатическа мисия в Кабул, като дейността му е един от поводите за Втората англо-афганска война. Стига до чин генерал от пехотата (най-високият пехотен чин в Руската империя). Става член на Държавния съвет на Руската империя. До края на живота си остава емоционално свързан с България. През 1902 г. той посещава страната ни за откриването на паметника на Шипка и е посрещнат с огромна любов от ветераните опълченци.
Сребрьо Стойновски – даскал от Чирпанско, прототип на Бойчо Огнянов
Кой е истинският Бойчо Огнянов? Дали е само плод на въображението на Иван Вазов, или е събирателен образ на онези мъже, които превърнаха „тишината на раята в буря“? Най-вероятно прототип на Бойчо Огнянов е позабравеният Сребрьо Стойновски – даскал от Чирпанско, чийто живот се превръща в жива хроника на българското възкресение. Каква е неговата съдба?
Той е роден през 1847 г. в село Балджиларе (днес Медово). Стойновски учи в Калофер и Пловдив при великия просветител Йоаким Груев, а през 1867 г. става главен учител в Чирпан. Точно като Огнянов той превръща класната стая в огнище на бунта. Според краеведи дръзките му изказвания срещу „царщината“ едва не му костват живота – намушкан е от някой си местен османски бабаит и главатар на банда на име Изет. Като по чудо Сребрьо оцелява и по съвет на самия Васил Левски се прехвърля в Сопот, където също учителства. Тук най-вероятно младият Вазов е виждал или се е срещал с бунтовния даскал и е изградил в съзнанието си характеристиките на бъдещия Бойчо Огнянов. Пак според проучвания, Левски издава нареждане въпросния Изет да бъде пратен „при черните души“.
Тази близост с Апостола се калява още повече в Белград по време на Втората българска легия, където Сребрьо също е доброволец. Доверието помежду им е толкова голямо, че според една от версиите, на вероятно за една от най-известните си фотографии Левски ползва униформата на Сребрьо.
След залавянето на Апостола, Стойновски участва в четата на Петър Арабаджията в отчаян опит за освобождаването му при Арабаконак. Когато акцията се проваля, според краеведи и изследователи Сребрьо предлага план, който днес звучи наивно и доста романтично – подмяната на Апостола с негов двойник в затвора. За някои това може да е проява на абсурдна романтика и наивност, но според други е белег за чистота и идеализъм. Както ми каза навремето един поет за тази случка, „това е отказът на една вярна душа да приеме, че идеалът може да бъде окован“. Въпреки обесването на Левски и ударът по неговата организация, Сребрьо „не слага оръжие“ и продължава борбата.
През 1876 г. се записва доброволец в Сръбско-турската война, а само година по-късно облича мундира на Българското опълчение, за да воюва и за нашето Освобождение.
След 1878 г. Стойновски се отдава на изграждането на младата българска държава. Става околийски началник на Брезово, заема административни постове, борави с писалката и закона. Но когато през 1885 г. Сръбско-българската война застрашава Съединението, той прави онова, което само истинските „луди глави“ на нашето Възраждане могат: зарязва бумагите, грабва пушка и за трети път тръгва като доброволец.
Сребрьо Стойновски напуска този свят през 1894 година. И сякаш има изумителна символика във факта, че той умира точно в годината, в която романът „Под игото“ излиза като самостоятелно издание. Докато българите за първи път четат за подвига на Бойчо Огнянов, един негов реален първообраз тихо преминава във вечността.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
