Светът върви към фрагментация, големите държави ще изгубят всичко, казва писателят Станчо Пенчев
„Съновидение“ е последната книга писателя Станчо Пенчев, автор на пет романа, разкази, фрагменти и приказки, сценарист и режисьор на документални филми. Печелил е националната награда за разказ, а двете му научно-популярни книги – „Голяма книга на българските владетели“ и „Голяма книга на великите личности в България“, се радват на голям успех сред читателската аудитория. Признат майстор на късия разказ и философската притча, произведенията му са превеждани на немски, френски, английски, чешки и унгарски език. Станчо Пенчев е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“, работи в регионални и национални медии и Военна киностудия.
Малките чудеса са навсякъде, но не ги виждаме до първата сериозна болест или смъртта на близък
Всяко поколение получава своите уроци, но не от родителите си, а от живота
България ще стане по-силна и уважавана, ако се научим да мислим с трезвост и дълбочина кое е важното за общността
- Преди месец излезе от печат последната ти книга – „Световидение“. Как се роди тя?
- Тази книга е плод на постепенно творческо натрупване. Част от нещата са писани през 90-те години, други в първото десетилетие на 21 век, има и от последните години. Може би е трябвало време и най-вече зрялост, за да ги видя в този ред и хармония. Те са много различни на пръв поглед, но обединени дават едно по- многоизмерно усещане за духовна реалност.
- Книгата е от три части, различни по форма – притчи („Приказки“), стихове („Сънища“) и философски есета („Фрагменти“). Какъв е замисълът ти? Търсиш различни форми за обличане на битието в слово или има връзка с твоето лично съзряване?
- Съзряването на замисъла е като изкачване на стъпала. Когато си на първото стъпало - чувстваш. Усещането е малко сляпо, лунатично, но вътрешно като нещо преживяно. На второто стъпало виждаш нещата от повече страни. Те стават и външни. Приказките са свят на детското въображение, но и винаги с поучителен смисъл. Те са извън Времето, както и „Сънищата“ във втората част. С тях пък духът пътува свободно в миналото и бъдещето. Фрагментите са стъпили в настоящето и отварят врата за възможното, реално бъдеще. Въображението е укротено и смисълът – утаен. На третото стъпало виждаш дълбоката връзка между всичко написано, която въобще не си подозирал в началото.
- Времето е съществен „герой“ в „Световидение“. Представяш го не като субективно понятие, а като Нещо със свои правила и дори характер. Удачно ли е да те питам „Каква е идеята на автора“ или да оставим това на читателя и на връзката, която той създава с писателя?
- Времето е постановчикът на всичко в живота ни. Поколенски, национално и земно. Времето е герой и демиург. Раждането и умирането не изчерпва нашия живот, защото ние първо идваме в определена семейна, народостна и историческа среда. Приемаме нейните представи, предразсъдъци, идеология съвсем естествено и наивно. Ето, у нас немалка част от хората от средното и възрастното поколение живеят, въпреки промените, с представите си от времето на тоталитаризма. Светът на наши и чужди, в случая лошия Запад, Европейския съюз, който всеки момент е в криза и пред разпад, и великата и непобедима Русия, която няма нужда от демокрация. Това е идеологически конструкт, който е монтиран в съзнанието като призма, през която пречупваш всичко случващо се. Загубилата Студената война политическа класа у нас положи неимоверни усилия реалните исторически факти десетилетия да не влязат в учебниците и да не формират стъпила на истината представа, затова имаме и младо поколение, което все още не прави разлика между идеологическа фикция и реален исторически процес. Битката за истината у нас ще продължи до физическия крах на идеолозите и техните наследници, които са на високи позиции. Класиците на марксизма говорят за идеологията като за „Шибано съзнание“ в съвсем вулгарния смисъл на тази дума. Тези, които се смятаха за техни апологети, осъществиха и изградиха за десетилетия това идеологическо съзнание и превърнаха милиони в духовни инвалиди. Духът обаче побеждава всяка идеология и единствен дава смисъл на съществуването.
- Като тънка червена линия в книгата върви послание към властимащите да се вслушват в мъдростта на незабележимите. Би ли се променил животът ни, ако политиците решат да се спрат и чуят това, което им казват хората?
- Големият проблем пред нацията сега е как да изградим истински елит. Хора подготвени, морални, патриоти и визионери. Преди съветската окупация от 1944 година са били нужни три поколения, за да се оформят чертите на европейски елит у нас. Да си спомним книгата на Стефан Попов „Третото поколение“. Това е естествената селекция на обществото, където всеки е на мястото си и националният организъм е здрав въпреки вирусите, които го нападат. Заразата го достига на моменти, но не може да го повали. След 1944 година водещата, елитната част на обществото бе унищожена и заменена с посредствена партийна номенклатура, подчинена на съветския окупатор. Никой от водещите политици нямаше реална професионална реализация, а повечето нямаха и средно образование. Имаше един виц от 80-те години, че още търсят дипломата на Тодор Живков от вечерната гимназия. Наследниците на номенклатурата получиха добро образование и вече владееха езици, но нямаха характери, защото бяха израсли в лицемерната, подла среда на съветския лагер. Голяма част от тях без угризения на съвестта смениха лагера, но нямаше как да добият морални и лидерски качества.
- В приказката „Ябълковата семка“ пишеш: „Ние сме толкова улисани да повтаряме всичко по безброй пъти, че никога не забелязваме сиянието на малките чудеса в живота си“. Може ли човек да се научи да си отваря очите за тези малки чудеса, или това е „Дар Божий“? И има ли малки чудеса в нашето битие, които не забелязваме?
- Малките чудеса в живота ни са навсякъде, но ние мислим, че има по-важни неща от тях като пълната банкова сметка и кариерата и затова до първата сериозна болест или смъртта на близък не ги виждаме. Съвременният човек усеща страданието като апокалисис, а то винаги е съпътствало земния път. Идва, пречиства мислите, намалява желанията и ни казва, че малко неща на света си струват. Едно от тях е детският възторг да се радваш на живота такъв, какъвто е и на хората, твоите спътници в него, защото вашият общ път е всъщност много кратък.
- В книгата пишеш за изконни човешки неща, но и за това как се променя съвременният човек. Какво ще се случи с него? Ще научи ли уроците си? Ще използва ли мъдростта на предците си или всичко започва отначало с всяко следващо поколение?
- Всяко поколение получава своите уроци, но не от мъдрите съвети на родителите си, а от живота. Всяко поколение има своите предизвикателства и трябва да се справя само с тях. Уроците на нациите са в кръвта им и дълбокия генетичен опит. Честността у човека е възможност в бъдещето, както измамата дава резултат на момента, но после причинява недоверие и липса на бъдеща възможност. Така е и с народите.
- Днес светът като че ли е забравил уроците от недалечното минало. Нарушават се международни споразумения и меморандуми, които трябваше да дадат гаранции, че амбициите и грешките, предизвикали световни войни с милиони жертви, няма да се повторят. Чуваме дрънкане на оръжия и уверения, че пръстът е на спусъка. Световните организации изглеждат безпомощни, както и досегашният правов ред. Дали това е само игра на политиците за пред масовата публика, която трябва да се държи в подчинение с оръжията на страха? Или наистина идва „нов световен ред“, който ще пренареди всичко? И какво ще ни струва той – в човешки животи, в духовни и морални ценности или в пари да измерваме стойността му?
- Ние ще видим преобразяването на този свят. Разрушението на старата сграда с изгнили основи и първите знаци на новото. За това ще ни стигнат годините. Нашите и на още две поколения. Другото ще преживеят още неродените. Човешкият свят се променя бавно и на вълни. Тази е последната за големите държави. Те ще загубят най-много, всъщност всичко. Светът върви към ентропия и фрагментация. Това, което е сега в съзнанието на съвременния човек, ще се превърне в действителност в неговия свят. Човешките идеи изграждат земния свят. Едни обединяват, други - разединяват.
- В контекста на „Световидение“ как виждаш този „нов световен ред“?
- За днешния човек бъдещият световен ред е непресказуем, защото той обикновено няма нищо общо със съвременните ни представи. Много от хората днес нямат представа каква революция в политическото мислене на тогавашният свят е била американската конституция от 1787 година. За стара монархическа Европа това е била освен опасна, но и утопична политическа идея. Никой не я е очаквал и никой не е имал представа какво точно предстои след нея. Така е и сега. Господарите на света правят това, което винаги са правили, за да поддържат статуквото, но резултатите от тяхното усилие ще родят съвсем различна от намеренията им реалност. В едно интервю от 2016 година, пак в „Стандарт“, споделих някои неща, които предусещам. Те са вече в развитие. От десетилетие ние сме в царството на нарастващия хаос, който привидно започна с „Арабската пролет“, но беше подготвен от промените в Източна Европа през 90-те години на 20-ти век. България ще премине през всичко и ще стане по-силна и по-уважавана, ако се научим да мислим като българи. Това, което казвам, не е нещо разбиращо се от само себе си, а усещане за собствена ценност и гледна точка в този свят. Да мислиш самостоятелно, независимо, че участваш в съюзи с другите, означава да мислиш морално. Не с тесногръд национализъм или либерален, приемащ всичко космополитизъм, а с трезвост и дълбочина кое е важното и издигащото твоята общност.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
