На 9 ноември 1888 г. в Източен Лондон е убита петата и последна жертва, смятана за дело на Джак Изкормвача.
По същото време в лондонския театър „Лицеум“ се играе американска постановка на „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“, а управител на театъра е Брам Стокър, който скоро ще започне да пише „Дракула“.
Година по-рано, през 1887 г., се е появил и Шерлок Холмс на Артър Конан Дойл.
Именно в тази атмосфера на разпалено колективно въображение поредица от жестоки убийства постепенно ще премине от историческата действителност в света на легендите.
Сто години по-късно, през 1988 г., Би Би Си се връща към оригиналните полицейски документи и архивите на британското Министерство на вътрешните работи, за да потърси отговор на един въпрос: дали легендата за Джак Изкормвача не е скрила истинската самоличност на убиеца?
Престъпленията продължават да вълнуват хората и днес. Отчасти защото извършителят никога не е идентифициран и случаят остава неразкрит. Но също и заради митовете, създадени от сензационната преса на Викторианската епоха, както и заради ролята на един особено влиятелен главен редактор.
Когато доктор Джекил срещна Джак Изкормвача
В рецензия за готическата новела „Доктор Джекил и мистър Хайд“ от 1886 г., публикувана в лондонския вестник Pall Mall Gazette, един критик пише:
„Ако одраскате повърхността на Джон Бул, ще откриете древен британец, който се наслаждава на кръвта, обича да се потапя дълбоко в убийствата и поглъща с удоволствие всички подробности около едно обесване.“
Джон Бул е традиционният символичен образ на англичанина, олицетворение на британския национален характер.
Вестникът хвали и театралната постановка по книгата, чиято премиера е през август 1888 г., като специално откроява сцените, в които мистър Хайд напада жени.
„Беше почти пророческо“, разказва през 1988 г. пред Би Би Си Кристофър Фрейлинг, професор по история на културата в Кралския колеж по изкуствата.
„Само три седмици по-късно Gazette вече пишеше за мистър Хайд, който дебне източната част на Лондон. Джак Изкормвача от Уайтчапъл, доктор Джекил и мистър Хайд, Пружиненият Джак и всички търговци на ужаси, населяващи евтините викториански сензационни четива и мелодрами, се бяха преплели неразривно.“
Актьорът Ричард Мансфийлд, който пренася постановката от САЩ в Лондон, е толкова убедителен в двойната роля на Джекил и Хайд, че разтревожен зрител дори пише до полицията с предположението, че самият актьор може да е Джак Изкормвача.
Мансфийлд се опитва да си върне благоразположението на публиката, като организира благотворителни представления на комедии.
По онова време един журналист отбелязва:
„В Лондон в момента никой няма вкус към ужасите на сцената. Навън има предостатъчно неща, които да ни накарат да потръпнем.“
През октомври Pall Mall Gazette публикува писмо, в което се твърди, че постановката е повлияла на Джак Изкормвача.
Но начинът, по който самият вестник отразява убийствата, вероятно има немалка заслуга за случилото се след това.
Според Фрейлинг историята на Джак Изкормвача се оформя не толкова в бедните квартали на Източен Лондон, колкото в джентълменските клубове на западната част на града, където журналисти изграждат цяла легенда върху оскъдни факти.
Именно Pall Mall Gazette носи част от отговорността за славата, която убиецът придобива.
Неговият главен редактор Уилям Томас Стед експериментира с нов сензационен стил, който по-късно ще стане известен като таблоидна журналистика.
Стед е либерал с твърди убеждения за необходимостта от обществени реформи.
Той има и лична причина да се противопоставя на ръководството на полицията.
След случай, който според него завършва с несправедлива присъда, и след прекомерната употреба на сила срещу протестиращи през предходната година, редакторът развива силна неприязън към комисаря на столичната полиция сър Чарлз Уорън.
Аристократ, лекар или имигрант – кой е убиецът?
Когато на 31 август 1888 г. е извършено първото убийство, лондонските вестници, начело с Pall Mall Gazette, започват да свързват престъпленията с големите морални и социални въпроси на времето.
На 10 септември вестникът допуска, че убиецът може да е упадъчен аристократ.
„Има редица причини, поради които тогавашните коментатори си представят Джак Изкормвача като джентълмен“, обяснява пред Би Би Си професор Джудит Уолковиц, автор на книгата „Град на ужасяващи удоволствия: Разкази за сексуалната опасност в късновикториански Лондон“.
По думите ѝ в продължение на поне две десетилетия обществото обсъжда ожесточено въпроса за проституцията.
Първоначално кампанията е подета от представители на средната класа, които настояват за морални реформи, както и от активистки за правата на жените.
Впоследствие темата получава още по-широк отзвук благодарение на журналистическо разследване на Стед за детската проституция.
„Стед документира как бедните дъщери на обикновените хора попадат в капан, за да задоволяват сексуалните желания на господа от висшите класи“, разказва Уолковиц.
Жертвите на Джак Изкормвача живеят в крайна бедност, а тогавашните публикации свързват съдбата им с проституцията.
Главният редактор използва убийствата като възможност да насочи общественото внимание към проблемите, които според него изискват спешни реформи, и да започне кампания срещу пороците сред влиятелните обществени кръгове.
Случаят му предоставя и удобен повод да атакува отново и отново сър Чарлз Уорън, обвинявайки го, че полицията не прави достатъчно, за да открие убиеца.
Самият Стед ще намери смъртта си години по-късно – през 1912 г., на борда на потъващия „Титаник“.
Междувременно пресата започва да издига различни версии за самоличността на убиеца.
Заради начина, по който е използван ножът при нападенията, се появява предположението, че извършителят може да е лекар.
Тази версия събужда вече съществуващите страхове на обществото от хирурзите и техните познания за човешкото тяло.
Консервативните издания пък насочват подозренията си към бедните квартали на Източен Лондон, населени с множество имигрантски общности.
Всяка нова публикация добавя още един пласт към образа на загадъчния престъпник.
Когато вестниците превърнаха убийствата в роман
Според Кристофър Фрейлинг огромното медийно внимание и сензационното представяне на престъпленията имат незабавен ефект.
„Още същата есен убийствата се превърнаха в художествена измислица, в своеобразна нравоучителна пиеса, чието въздействие се усеща и до днес.“
Фрейлинг установява, че склонността към превръщане на реалните събития в сензационен разказ прониква дори в самото полицейско разследване.
Това става ясно от оригиналните документи, съхранявани в архивите на британското Министерство на вътрешните работи.
Според историка голяма част от тях съдържат „стотици писма от чудаци, много от които са подписани с превърналото се в запазена марка име Джак Изкормвача – прозвище, което се разпространи изключително бързо и се изписваше по най-различни начини“.
Но сред документите има и един меморандум от 1894 г., написан от високопоставен полицейски служител, след като случаят вече е бил приключен.
В него за първи път са посочени три конкретни имена.
Дори този документ обаче изглежда повлиян от медийната истерия.
„Това е убедително доказателство за съществуването на три устойчиви мита, а не за самоличността на Джак Изкормвача“, смята Фрейлинг.
Тримата заподозрени в тайния полицейски документ
Първият заподозрян, посочен от високопоставения служител на Скотланд Ярд сър Мелвил Макнагтън, е Монтагю Друит.
Той е адвокат, но полицаят погрешно го смята за лекар.
Тялото му е открито във водите на река Темза през декември 1888 г., малко след последното убийство, приписвано на Джак Изкормвача.
Второто име е Аарон Космински, бръснар от полски еврейски произход, имигрант, живеещ в Уайтчапъл.
Той е настанен в психиатрично заведение, където прекарва последните години от живота си.
Третият заподозрян е Майкъл Острог, руснак, представян като лекар и бивш затворник.
Това са тримата мъже, около които се съсредоточава вниманието в меморандума.
Но дали действително съществуват достатъчно доказателства срещу тях?
Фрейлинг е категоричен, че документите не дават убедителен отговор.
„Това са единствените трима заподозрени, чиито имена са посочени сериозно в целия полицейски архив, а на практика няма полицейски доказателства в подкрепа на подозренията срещу тях“, казва той.
Историкът обръща внимание и на странното сходство между тримата мъже и образите, които пресата вече е наложила в общественото съзнание.
„Помислете колко много те съвпадат с всички онези представители на висшето общество, чужденци и лекари, за които вестниците пишеха през 1888 г. като част от своите кампании.“
И тогава задава въпроса, който поставя под съмнение цялото разследване:
„Това наистина ли е обмисленото заключение от издирването на убиеца, или са клюки, родени в джентълменските клубове?“
Фрейлинг продължава:
„И дали полицията не беше толкова оплетена в митологията на 1888 г., че и самите разследващи започнаха да търсят герои от евтините сензационни романи, викторианските мелодрами и вестникарските кампании?“
Дали всички не са търсили грешния човек?
Според Фрейлинг именно тук се крие големият проблем.
Всеки, който се опитва да открие истинската самоличност на Джак Изкормвача, може би още от самото начало е търсил в погрешна посока.
Същото се отнася и за поколенията изследователи, посветили живота си на загадката.
Тези специалисти дори са получили собствено название – риперолози, от английското прозвище на убиеца.
„Ние искаме да докажем, че Изкормвача е бил упадъчен аристократ, бохем, художник, хомосексуален мъж, имигрант или безумец“, казва историкът.
Но истинският убиец може изобщо да не се е вписвал в нито една от тези удобни и сензационни категории.
Възможно е той да е бил далеч по-обикновен човек, чиито действия не съответстват на образите, измислени от вестникарите и подхранвани от обществените страхове.
Който и да е бил човекът, убил петте жени, едно е сигурно според Фрейлинг: той не е бил „героят, измислен от пресата, полицията и обществото на късната Викторианска епоха“.
