През 1976 г. боксова драма „Роки“ превръща напълно неизвестния и разорен дотогава актьор и сценарист Силвестър Сталоун в холивудска звезда от първа величина. Историята е разказана в новия филм „I Play Rocky“, който обещава да трогне зрителите, съобщава Би Би Си, предава БГНЕС.
В началото на 70-те години младият Силвестър Сталоун е бездомен по улиците на Ню Йорк. Единствената му компания е кучето Бъткъс. Между неуспешните прослушвания за роли той работи изтощителни смени, като почиства риба. Амбицията му да стане актьор предизвиква подигравки, тъй като при раждането му са използвани акушерски форцепси, което води до частична парализа на лицето и говорен дефект. Сталоун се опитва да подобри дикцията си, като записва гласа си и след това слуша записите.
Това е отправната точка на „I Play Rocky“ – филм на режисьора Питър Фарели, познат с „Зелена книга“, който разказва как Сталоун създава емблематичната боксова драма „Роки“. В главната роля на младия Сталоун е сравнително неизвестният Антъни Иполито. Разочарованието от неуспехите в актьорската професия подтиква бъдещата звезда да започне да пише и сценарии.
Във филма виждаме как той се премества в Лос Анджелис, където е толкова беден, че се налага временно да продаде кучето си Бъткъс. По-късно животното получава роля в „Роки“. Междувременно Сталоун написва сценария за историята на боксьора само за три дни. След поредица от препятствия по пътя към реализацията му филмът се превръща в най-касовата продукция на 1976 г. и печели „Оскар“ за най-добър филм през 1977 г. Това е една от най-вдъхновяващите истории за успех в Холивуд.
„I Play Rocky“ показва защо Сталоун се отъждествява толкова силно с Роки Балбоа – залязъл боксьор от Филаделфия, който получава възможност да се изправи срещу световния шампион в тежка категория Аполо Крийд, въпреки че практически няма шанс да спечели.
„Самият Сталоун е олицетворение на аутсайдера“, казва Ник де Семлиен, редактор на филмовото списание „Импайър“ и автор на книгата „Последните екшън герои“, посветена на Сталоун, Арнолд Шварценегер и други звезди от мъжкия екшън жанр през онази епоха.
„Той беше напълно разорен, а почти за една нощ се превърна в най-горещото име в Холивуд и на церемонията за „Оскар“-ите. Трудно е да се сетим за друг толкова драматичен обрат в историята на киното“, допълва той.
„Той се възприемаше като сериозен актьор, но никой не го приемаше насериозно. Затова реши сам да започне да пише историите си – беше изключително разочарован от това, че постоянно му предлагат еднотипни роли“, обяснява де Семлиен.
Антъни Иполито също смята, че между Сталоун и създадения от него персонаж има силни прилики.
„Разбира се, има и разлики, защото Сталоун е бил и продължава да бъде изключително талантлив сценарист. Той чете много и вероятно е по-склонен към размисъл, отколкото изглежда Роки във филма. Но в много отношения историята е полуавтобиографична“, казва актьорът.
В неотдавнашните си мемоари „Стъпките“ самият Сталоун описва момента, в който се заражда идеята за „Роки“ – вдъхновена от собствените му трудности в опитите да се наложи като актьор. Докато пише сценария, той вярва, че и други хора ще разпознаят в историята чувството на отхвърляне, което изпитват той и героят му.
„Не е възможно аз да съм единственият човек сред милиарди, който се чувства така, сякаш живее в състояние на отчаяно безсилие, защото вратата към златната възможност многократно се затваря пред лицето му“, пише Сталоун.
Той започва да се занимава с актьорство още в колежа, но най-значимата му роля дотогава е поддържаща в „Господарите на Флатбуш“ – филм с участието на Хенри Уинклър, станал по-късно известен с образа на Фонзи от сериала „Щастливи дни“. През 1970 г. Сталоун участва и в еротичен филм с по-откровени сцени, за да покрива разходите си.
„Той се възприемаше като сериозен актьор, но никой не го приемаше насериозно. Интересуваше се от поезия и беше голям почитател на Едгар Алън По, но постоянно го избираха за роли на престъпници и грубияни. Именно затова реши сам да пише историите си – беше изключително разочарован от това, че го поставят в определени рамки. С „Роки“ той се опитваше да превърне мечтата си в реалност, без да разполага с каквато и да било власт във филмовата индустрия. Истинско чудо е, че този филм изобщо успя да бъде реализиран“, казва де Семлиен.
„Силвестър Сталоун знаеше, че „Роки“ на практика е единственият му шанс да постигне това, което иска“, разказва Иполито пред Би Би Си. „Наближаваше 30-годишна възраст, от доста време се опитваше да пробие в индустрията и мисля, че възприемаше „Роки“ като последната си възможност.“
В „I Play Rocky“ студиото „Юнайтед Артистс“ предлага на Сталоун все по-големи суми, за да продаде сценария, при условие че се съгласи главната роля да бъде поверена на утвърдена звезда от онова време – например Бърт Рейнолдс или Райън О'Нийл. Сталоун обаче е категоричен, че единствено той трябва да изиграе Балбоа.
Съществуват различни версии за сумата, която му е била предложена за сценария. Самият Сталоун твърди, че става дума за 360 000 долара. Въпреки крайно тежкото си финансово положение той отказва да отстъпи.
В крайна сметка филмът е реализиран с него в главната роля, но бюджетът е едва около 1 млн. долара – далеч под сумата, която независимите продуценти Ъруин Уинклър и Робърт Чартоф са искали да осигурят. Споразумението им със студиото предвижда, че ако продукцията бъде заснета достатъчно евтино, те ще получат пълен контрол върху избора на актьорския състав. За всички участници обаче това е сериозен риск – да се направи боксова драма с минимален бюджет и неизвестен актьор в главната роля.
„Роки“ е заснет само за 28 дни под режисурата на Джон Дж. Авилдсън, при изключително напрегнат график. Снимачният процес се превръща в легенда в историята на киното. За да бъдат спестени средства, повечето сцени трябва да бъдат заснети от първия дубъл. Липсата на бюджет за специални ефекти пък принуждава Сталоун сам да понесе физическите последствия от някои епизоди. При заснемането на сцената, в която Роки удря замразени месни трупове, актьорът уврежда трайно кокалчетата на пръстите си.
„По време на снимките никой не вярваше особено в Сталоун. След приключването им студиото не хареса филма и не му осигури сериозна рекламна кампания. Продукцията не беше включена и в програмата на фестивала в Кан или на друго подобно събитие. Едва когато започнаха прожекциите пред публика, хората от студиото с изненада установиха колко силно зрителите се свързват с историята“, разказва де Семлиен.
„Роки“ получава общо 10 номинации за „Оскар“ и печели три награди, включително за най-добър филм. Самият Сталоун е номиниран за най-добър актьор и за най-добър оригинален сценарий. Успехът на продукцията поставя началото на цяла поредица от продължения, някои от които са режисирани лично от него. В по-ново време историята продължава с изключително успешните филми от поредицата „Крийд“ с участието на Майкъл Б. Джордан. Сталоун е споделял и идеята си да напише предистория на „Роки“.
Според де Семлиен със създаването на Роки Сталоун въвежда нов тип упорит герой аутсайдер, който оттогава се превръща в една от основите на киното.
„Роки не се отказва. Просто няма да се предаде“, казва той. „Екшън филми е имало и преди, разбира се, но поставянето на един-единствен човек в центъра на историята и идеята за неудържима сила бяха нещо сравнително ново. Впоследствие този подход се повтаря в безброй екшън продукции. Устойчивостта и отказът да отстъпиш се превръщат в основен принцип на тези филми и до днес.“
Журналистът Майк Сиелски е автор на книгата „Да стигнеш докрай“, посветена на създаването на „Роки“. В интервю за Би Би Си той обяснява, че историята продължава да вълнува публиката, защото съдържа две паралелни истории за аутсайдери – тази на Сталоун и тази на неговия герой.
„Хората искат да вярват във възможно най-невероятните неща, през които той е преминал, за да създаде този филм“, казва Сиелски.
Той обръща внимание и на необичайния финал, който допринася за силата на „Роки“. В противоречие с традиционните холивудски очаквания Роки Балбоа губи двубоя с Крийд.
„Точно затова филмът е толкова вдъхновяващ – защото накрая героят не е длъжен да спечели. Когато Аполо Крийд поваля Роки, той казва: „Хайде, мога да понеса още“. Всички искаме да се видим в този момент като Роки. „Не можете да ни повалите“. Това докосва нещо дълбоко в човешката природа – желанието да се възприемаме именно по този начин“, обяснява Сиелски.
Според него огромният успех на „Роки“ в САЩ се дължи и на това, че духът на героя съвпада с настроенията в общество, което през 1976 г. е „жадувало за причина отново да се почувства добре“.
„Имаше скандала „Уотъргейт“, имаше Виетнам“, продължава той. „Филмите от онова време бяха посветени на антигерои. Достатъчно е да си припомним продукциите, номинирани за „Оскар“ през 1977 г. заедно с „Роки“ – „Шофьор на такси“, в който няма истински герой, или „Телевизионна мрежа“, сатиричен поглед към гнева, който обхващаше Америка.
Понякога в културата възникват ситуации, в които хората дори не осъзнават, че изпитват силна нужда от нещо, което никой не им предлага. Когато обаче се появи човек, организация или институция, която им го даде, настъпва истински взрив. Именно това се случи с „Роки“.“
