Когато сценарият се повтаря до втръсване, вече не говорим за спонтанен граждански гняв, а за добре режисирана постановка. Крясъци, искания за оставки, щурмуване на институции, провокации в Съдебната палата – всичко това отново бе сервирано като „битка за справедливост“. В действителност обаче прилича повече на поредния епизод от дългогодишна операция по превземане на Темида.
Днес мишената е и.ф. главният прокурор Борислав Сарафов. Вчера бяха предшествениците му. И така до безкрай. Всеки неудобен на върха на Темида бива обявен за „абсолютното зло“, „пречката пред реформата“, „олицетворение на статуквото“. И трябва да си тръгне незабавно. Сменят се лицата, но не и атаката. Защо? Защото целта никога не е била просто смяна на човек, а за овладяване на институцията.
На предната линия неизменно е БОЕЦ – бутикова, но креслива организация, чийто лидер Георги Георгиев от години играе ролята на уличен таран. Когато аргументите липсват, идват виковете. Когато законът не позволява желаното кадрово решение, започва натискът – шумен, агресивен и добре заснет за социалните мрежи. Пърформансът е по-важен от фактите, защото трябва да се отчете дейност пред спонсорите.
А кои са те? В публичното пространство отдавна се говори за икономическия кръг "Капитал" на
Иво Прокопиев, както и за банкера-беглец Цветан Василев. С последния Георгиев лично се снима от укритието му в Белград, разкривайки пред цялото общество нещо, което вече добре се знаеше – „боецът“ е просто слуга на задкулисието. Като много други, които чрез мрежата от НПО-та, медии и политически проксита помагат на задкулисните босове да се упражнява системен натиск върху съдебната власт. С една единствена цел – поставяне на „правилния“ човек на върха на прокуратурата. Човек, който няма да бъде независим арбитър, а гарант за комфорт и безнаказаност.
Щурмът на Съдебната палата в четвъртък
Политическата подкрепа за този натиск не е тайна. „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ превърнаха смяната на главния прокурор в централен елемент от дневния си ред. Служебният министър на правосъдието Андрей Янкулов, дългогодишно свързван с НПО сектора, влезе в открит сблъсък с кадровиците на съдебната власт, настоявайки за отстраняване на Сарафов. Уличният натиск и институционалният натиск започнаха да звучат в унисон – като добре синхронизиран хор.
Още по-тревожното обаче е друго. Вече не става дума само за натиск отвън. Служебният кабинет – дошъл без пряк изборен мандат и натоварен по дефиниция с ограничена, техническа функция – постепенно се превръща в инструмент за прокарване на дълбоки кадрови и структурни промени. Така, без вот на гражданите, без ясно парламентарно мнозинство и без обществен консенсус, чрез назначения и административни решения се пренареждат пластове във властта. Това на практика означава заобикаляне на избирателя. Когато политически сили като ПП и ДБ не разполагат с директен управленски мандат, но чрез служебна конфигурация влияят върху ключови процеси, възниква фундаментален въпрос за легитимността. Демокрацията не е просто процедура по назначаване – тя е доверие, дадено чрез избори. Когато това доверие липсва, всяко радикално действие изглежда като опит за превземане на държавата „през задния вход“. А овладяването на прокуратурата в такава ситуация би означавало окончателно затваряне на кръга – изпълнителната власт, законодателното влияние и накрая съдебната система под един и същи контролен чадър.
Казусът с европрокурора Теодора Георгиева допълнително разклати фасадата на „моралното превъзходство“. Лансирана с ентусиазъм от същите среди, тя впоследствие бе отстранена след действия на европейския главен прокурор Лаура Кьовеши. Въпросът, който остана да виси, е прост: кой носи отговорност за кадровите експерименти, когато те се провалят с гръм и трясък?
Недопустимо е съдебната система да бъде превръщана в арена на улични спектакли и политически сделки. Недопустимо е служебна власт с временен характер да се използва за трайно прекрояване на институционалния баланс. И е опасно обществото да бъде убеждавано, че всичко това се случва „в името на реформата“, докато реалният резултат е концентрация на влияние. Защото който контролира прокуратурата, контролира страха. А който контролира страха, контролира държавата.
Битката за Темида не е битка за справедливост. Тя е битка за власт. И ако обществото позволи последната бариера да бъде превзета без избори, без легитимност и без законови аргументи, тогава въпросът вече няма да е кой е главен прокурор, а дали изобщо е останала правова държава
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
