Автор: Кристер Бергрен
Много от тях бяха социално умели, интелектуално остри и брутално проницателни
Имаше времена, когато някои хора бяха привлечени от музиката така, както други се привличат от огъня. Не за да стоят на безопасно разстояние и да затоплят ръцете си, а да се доближат толкова близо до пламъците, че топлината понякога да ги изгаря. Тези, които се събираха – около тур бусове, в хотелски коридори, в стаи зад кулисите и в дългите нощи – не бяха наблюдатели. Те бяха там. Присъстваха. Наричат се „групита“. Думата, която днес почти винаги се произнася с обяснение, извинение или морално уточнение. Но тогава не беше така – те бяха явление, социална роля, понякога начин на живот, пише Кристер Бергрен, бивш сценичен и тур мениджър, имал своите стотици срещи с тях, на сайта me-bo-life.com.
Аналогова екосистема
През 70-те и 80-те години музикалният свят беше силно физически – миришеше на пот, бира, парфюм и дим. Той беше истински аналогов – взаимоотношенията между хората се създаваха на живо, чрез присъствие в едни и същи стаи, чрез погледи, чрез близост. Турнетата бяха подвижни микрообщества, по-близки до тези на мореплаватели или трупа на пътуващ театър, отколкото до днешната внимателно управлявана индустрия за „преживявания“.
Снимки: Памела де Барес Baron Wolman/Iconic Images
В този свят се движеха хора – често жени – които не стояха отвън, а вървяха напред. Много от тях бяха социално умели, интелектуално остри и понякога брутално проницателни. Те усещаха атмосферата в стаята. Знаеха кой е ценен и кой – само позьор. Те не бяха там, за да бъдат спасени. Те бяха там, за да живеят.
Кръстницата Памела Де Барес
Памела Де Барес е една от най-известните фигури сред рок групитата. Родена през 1948 г. в Кентъки (САЩ), тя беше активна в музикалната сцена още през 60-те и 70-те години и е известна с близките си контакти с много легендарни музиканти като Джим Морисън, Мик Джагър, Джими Пейдж и други.
Първа популяризира понятието „групи“ като значещо муза и част от музикалната сцена. Също така е член на музикална група на Frank Zappa – The GTOs (Girls Together Outrageously). Автор е на няколко мемоарни книги, включително „I’m With the Band“ и „Let’s Spend the Night Together“, които разказват за културата на рок сцената и групитата зад кулисите. Памела е призната не само като „групи“, а и като писателка, която задълбочено разказва за живота си сред рок легендите.
Бебе Буел е американска моделка и певица, родена през 1953 г. Била е Playboy Playmate of the Month през ноември 1974 г. и е имала публични връзки с много рок музиканти, сред които Дейвид Бауи, Иги Поп и други. Най-известна е като майка на актрисата Лив Тейлър, дъщеря на фронтмена на „Aerosmith“ Стивън Тайлър. В книгата си „Rebel Heart: An American Rock and Roll Journey“ Буел разказва за живота си, кариерата си и връзката си с музикалния свят. Макар често да е свързвана с термина групи, тя предпочита да се мисли като муза и артистична фигура.
Сейбъл Стар е американско групи от 70-те години, често описвана като „кралицата на групитата“ в Лос Анджелис. Родена през 1957 г., започва да посещава концерти още в тийнейджърска възраст. Твърди, че се е срещала с имена като Дейвид Бауи, Род Стюарт, Елтън Джон и Алис Купър. Известна е с екстравагантния си стил и присъствие в списания и сред музиканти. През 80-те постепенно напуска сцената и умира през 2009 г.
Синтия Пластър Кастър е американска артистка и култова фигура, родена през 1947 г. Придобива известност с пластичните си гипсови отливки на пениси на рок музиканти, започвайки с Джими Хендрикс през 1968 г. Проектът ѝ включва над 70 отливки, както и по-късни отливки на гърди на музикални изпълнителки от групи като L7 и Yeah Yeah Yeahs. Делото ѝ става част от поп културата и е представено във филма „Plaster Caster“ (2001). Тя се описва като групи и използва изкуството си, за да изследва уязвимостта, популярността и интимността.
Роксана Ширази е авторка, журналистка и артист с ирански произход, известна с книгата „The Last Living Slut: Born in Iran, Bred Backstage“. Тя израства в Техеран по време на Иранската революция и по-късно се премества в Англия. В книгата си разказва за живота си в музикалната култура, срещите с рок величия и личните си преживявания, описвайки както свободата, така и тежкото въздействие на тези преживявания.
Разлика в рамката
Историите им рядко бяха щастливи, но разказани с хумор и ирония. И не бяха PR разкази. Това бяха животи, изживяни без филтри.
Много от тези жени никога не са се възприемали като жертви. Те ясно разбираха играта. Знаеха, че светът е несправедлив, но въпреки това избираха да влязат в него. Понякога всичко вървеше добре, понякога боли, а често беше просто интензивно. Помня хотелските следпартита след концерти. Късни нощи. Адреналинът отказва да си тръгне. Тела, които се опитват да се приземят след пълно освобождаване. Имаше пиене, смях, флирт. Някой преминаваше граница, някой я поставяше. Беше човешко. И тук идва неудобната истина: Те не бяха по-лоши от корпоративните коледни партита, на които присъствах по-късно в живота си. Разликата не беше в поведението. Разликата беше в рамката. Тогава нямаше HR отдели. Нямаше телефони. Нямаше ретроспективни морални процеси.
Днес всичко трябва да се етикетира, класифицира и подреди. Групитата стават проблем, защото понякога казват: „Това беше моят живот.“ А за такъв отговор няма готова форма.
Какво се е загубило
Може би не излишъкът, а близостта. Неконтролируемата свобода. Непредсказуемият човек.
Те бяха там.
Те избраха.
Те живяха.
И разказаха своите истории.
Да слушаш без да пренаписваш може би е най-голямото уважение, което можем да покажем.
Живот без наръчник и предпазна мрежа
Почти винаги започваше с една врата.
Не с главния вход. Не с касата за билети.
А с анонимна врата – зад ъгъла, понякога зад товарния вход. Без табела. Без опашка. Само една уговорка между мен и един приятел. Краят на 70-те. По онова време нямаше списъци за гости, нямаше имейли, нямаше потвърждения. Имаше час. Място. „Стой там в осем.“
И аз стоях. Чаках. Пушех. Понякога ми беше студено. От другата страна на стената се чуваше глухият тътен на публиката. И изведнъж – без предупреждение – вратата се открехваше. Подадена ръка.
Понякога с билети.
Понякога с пропуски за бекстейдж.
Вземаш това, което ти подадат, и влизаш веднага. Не се обръщаш назад. Защото знаеш – ако се поколебаеш, вратата може да се затвори отново.
Щом влизах, почти винаги виждах една и съща гледка.
Точно пред сцената стоеше група момичета – облечени провокативно, уверени, с пропуски за бекстейдж, висящи на врата им като тихо доказателство, че са на мястото си.
Те знаеха точно къде да застанат. Знаеха точно кога да се усмихнат.
И знаеха точно кой ги гледа.
След концерта всичко се разпадаше.
Сцената угасваше, но светът оживяваше.
Хотелски фоайета. Асансьори, които сякаш никога не свършваха. Стаи, в които музиката още вибрираше в стените. Афтърпартита, които не бяха планирани – те просто се случваха. Хора идваха и си отиваха. Бутилки сменяха ръце. Някой седеше на пода и говореше за живота, сякаш нощта никога нямаше да свърши.
Понякога се събуждах сутринта в хотелска стая, без да знам къде съм.
Завесите бяха спуснати. Слънцето се опитваше да си проправи път. Празна бутилка стоеше на нощното шкафче. Обувките не бяха там, където си спомнях, че съм ги оставил.
В този въпрос нямаше паника. Само любопитство.
Търсех дънките си. Парчета от предната нощ. Кафе. Понякога отварях вратата и срещах някого в коридора, който се усмихваше, сякаш беше напълно естествено да съм там.
И в този момент – беше.
Така живеех.
Нямаше мисъл за документиране. Никой не правеше снимки. Никой не пишеше за това на следващия ден. Това, което се случваше, оставаше в стаята, в тялото, в паметта.
Това беше живот без наръчник. Без предпазна мрежа.
Но и без морални присъди със задна дата.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
