Той замени пурпура с мотика и стана символ на рядко срещаната смиреност в древността
В дългата и често кървава история на Римската империя, където властта обикновено се взимала със сила и се губела в сянката на кинжала, един император остава уникално изключение. Това е човекът, който не бил свален от бунт или завоевател, нито отровен от дворцова интрига, а сам избрал да се оттегли, подобно на държавник, който чувства, че вече е изпълнил мисията си. Името му е Гай Аврелий Валерий Диоклециан, по-кратко Диоклециан, управлявал Рим от 284 до 305 година. Той останал в историята не само с дълбоките си реформи, но най-вече с решението да абдикира и да прекара последните години от живота си в относителен мир - рядко срещана съдба в античния свят.
Оттеглянето от властта
На 1 май 305 година светът на Римската империя бил свидетел на нещо нечувано. В град Никомедия, столицата на Изтока, Диоклециан обявил, че се оттегля от властта. Същия ден неговият съуправител Максимилиан Херкул в Милано направил същото. Никой друг император преди това не бил доброволно слязъл от трона. И едва ли някой след тях щял да последва примера.
Съобщението поразило сената и армията. В епоха, в която претендентите за върховната власт се множели, а убийствата на владетели били почти закономерност, самият акт на абдикация изглеждал немислим. Но Диоклециан бил твърдо решен. Изморен от 20 години управление, болнав и изтощен, той предпочел да се оттегли в своя роден край Далмация. Там, в близост до античния град Салона на брега на Адриатическо море, той издигнал великолепен дворец - съчетание между военна крепост и луксозна резиденция.
Векове по-късно около този дворец възникнал град Сплит, а самата постройка и днес стои като едно от най-впечатляващите наследства на късната античност. Диоклециан наистина се отдавал на градинарство и според анекдот, разказван от Лактанций и други автори, когато по-късно го повикали да се върне отново на власт, той отказал с думите: „Ако можехте да видите зелето, което съм засадил, никога не бихте ме молили да изоставя удоволствието от грижата за него.“ Образът на император, заменил пурпура с мотика, станал символ на рядко срещаната смиреност в древността.
Отказът му от властта се превърнал в прецедент, който дълго будел удивление. За разлика от предшествениците и наследниците си, които или загивали в заговори, или падали в битка, Диоклециан доживял своите последни години в усамотение, като оставил историята да говори за него вместо самия той.
Военачалник и държавник
Но преди да стигне до този необичаен финал Диоклециан бил човек, минал през бурите на третия век. Това била епоха на военни анархии, нашествия и икономически колапс. Роден около 244 година в Далмация в семейство със скромен произход, той постепенно издигнал статута си чрез военната служба. Способностите му на командир и политическата му хитрост осигурили доверие сред войниците, а именно армията в онези години решавала съдбата на владетелите.
През 284 г. след убийството на император Нумериан, Диоклециан бил провъзгласен от войниците за нов владетел. За да утвърди властта си, му се наложило да победи съперника си Карин в битката при Мурса. Победата гарантирала трона и поставила начало на двадесетгодишен период на стабилност.
Трети век бил белязан от непрестанни граждански войни и от т. нар. „криза на империята“. За по-малко от петдесет години се изредили десетки императори, някои властвали едва месеци. В тази хаотична обстановка Диоклециан се оказал не само способен военачалник, но и държавник, който осъзнавал, че единствено чрез мащабни реформи може да върне силата на Рим.
Въвеждане на приемствеността
Системата на тетрархията, въведена от Диоклециан през 293 г., била опит да се сложи край на хаоса от узурпатори и непрестанни граждански войни. Тя разделяла империята на Изток и Запад, като във всяка част управлявал по един „август“ и един „цезар“. Самият Диоклециан останал август на Изтока, а за свой съуправител на Запада избрал стария си съратник Максимилиан. Към тях били добавени двама цезари - Галерий и Констанций Хлор.
Тетрархията имала ясна военна логика. Границите на империята били непрекъснато подложени на натиск. Германски племена атакували Рейн и Дунав, персите заплашвали Изтока, а по Африканското крайбрежие избухвали бунтове. Четирима владетели можели да реагират едновременно на различни фронтове, без империята да остава незащитена.
Освен това Диоклециан въвел идеята за приемственост. Цезарите били подготвяни да наследят августите, а след това да назначат нови цезари. Така се избягвал хаосът при смърт на император.
На практика обаче тетрархията се оказала трудно устойчива. След абдикацията на Диоклециан напрежението между наследниците бързо изригнало, а само няколко години по-късно Константин Велики щял да сложи край на този експеримент. Въпреки това тетрархията останала в историята като първия съзнателен опит да се управлява огромна империя чрез колективна власт, нещо, което предвещавало разделянето на Източна и Западна Римска империя.
Икономическите реформи и Едиктът за цените
Освен военни и административни промени, Диоклециан бил принуден да се справи и с дълбока икономическа криза. Инфлацията подкопавала доверието в парите, а безконтролното сечене на монети с намалено съдържание на благороден метал превърнало търговията в хаос.
В отговор Диоклециан предприел редица мерки. Реорганизирал данъчната система, въвел нови монети и увеличил държавния апарат. Най-известна обаче останала неговата радикална стъпка - Едиктът за цените от 301 г. Този документ фиксирал максималните цени за стотици стоки и услуги в империята, от житото и виното до заплатите на занаятчии и войници.
Целта била да се спре инфлацията и да се гарантира стабилност за обикновените хора. На практика обаче контролът върху цените се оказал неизпълним. Търговците избягвали да продават на загуба, пазарите започнали да замират, а черната икономика процъфтявала. След няколко години едиктът бил изоставен, но той останал в историята като свидетелство за мащаба на кризата и за отчаяните опити на властта да я овладее.
Все пак не може да се отрече, че данъчните реформи на Диоклециан положили основите на по-устойчива фискална система, която издържала векове. Той бил първият, който въвел задължително преброяване и регистриране на поземлената собственост, за да може данъците да се събират по-ефективно.
Гоненията срещу християните
Наред с реформите и тетрархията, едно от най-мрачните наследства на Диоклециан са гоненията срещу християните. В края на III век християнството вече било набрало значителна сила. Макар и все още извън закона, религията се разпространявала бързо и имала последователи дори сред войниците и висшето общество.
Диоклециан първоначално бил умерен в отношението си, но под влияние на съуправителя си Галерий и на езическите жреци през 303 г. той издал серия от едикти, забраняващи християнските събрания, нареждащи разрушаването на църкви и изгарянето на свещените книги. Последвали арести, изтезания и екзекуции на християни в цялата империя.
Тези мерки останали в историята като „Великото гонение“, а то било последното и най-жестоко преследване на християните в Рим. Парадоксът е, че въпреки мащаба си, то не успяло да унищожи новата религия. Само едно поколение по-късно, при Константин Велики, християнството щяло да бъде легализирано и да започне своя път към държавна религия.
За християнските автори като Лактанций и Евсевий Диоклециан останал символ на тиранин, но същевременно историците признават, че неговите действия били продиктувани от опит да запази традиционния римски ред и единството на държавата в момент, когато империята изглеждала крехка.
Дворецът край Салона
Оттеглил се от властта, Диоклециан прекарвал последните си години в своя грандиозен дворец край Салона. Построен от камъка на близките кариери на остров Брач, дворецът съчетава военна строгост и императорски лукс, с високи стени, кули, храмове и перистили. Днес той е в сърцето на град Сплит и е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Архитектурно дворецът на Диоклециан представлявал смесица от римски военен лагер и императорска вила. Правоъгълната му форма, кули по ъглите и крепостните стени напомняли за военна крепост, но вътре имало обширни вътрешни дворове, храмове, бани и зали, украсени с мрамор и мозайки. В центъра бил мавзолеят на императора, превърнат по-късно в катедрала „Св. Домний“, която и днес стои като свидетелство за прехода от езическо към християнско наследство. Животът на пенсионирания император бил далеч по-спокоен от бурите, през които преминал като владетел. Според късни свидетелства той страдал от болест, вероятно рак или подагра, и умрял през 311 г. Но решението му да се оттегли останало като безпрецедентен акт. Диоклециан остава фигура, която трудно може да бъде сведена до черно-бели оценки. Той бил реформатор и тиранин, строител и гонител, държавник и градинар. Историята му напомня, че дори в епоха на безмилостна борба за власт, съществувал човек, който имал смелостта да се откаже от нея. В крайна сметка зелето в градината му край Адриатика може би е било по-сладко от короната на Рим.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
