Каквито и послания да отправяме към политиците ни днес, те ще продължат да правят същото, тоест нищо за България и за нас, казва историкът проф. Пламен Митев
Оценките за ген. Гурко са противоречиви
Можете ли да ми дадете пример за български политик от последните 100 – 150 години, който да е сравним с обаянието, делата и заветите на Апостола?
Александър II остава в историята като цар Освободител
Оценките за ген. Гурко са противоречиви
Трудно е да съпреживем онова, което са видели беззащитните жени, деца и старци
- Проф. Митев, какво бихте казал на младите хора в България за случилото се в България на 3 март, 1878 година?
- Подписаният на 3 март 1878 г. Санстефански договор има предварителен характер, тъй като още преди обявяването на войната, руското правителство поема ангажимент бъдещият мирен договор с Османската империя да бъде изработен с участието на всички тогавашни велики сили. Въпреки това, датата 3 март има за българите символно значение, защото тази дата бележи края на петвековното чуждо агарянско иго. Прочее, руската дипломация полага усилия Санстефанският договор да се подпише точно на 3 март (19 февруари по Юлианския календар) като своеобразен „подарък” за император Александър ІІ, който на 19 февруари 1861 г. подписва манифеста за премахване на крепостното право в Русия, откъдето идва и името, с което остава в историята – цар Освободител.
За съжаление, ако преди 148 години нашите предци не са спорили какво се е случило на 3 март 1878 г. в Сан Стефано, защото за всички тях тази дата е означавала ново начало, нова надежда, то днес, същата тази дата ни разделя.
- Кои са били героите? Дали тези мъже са поддържали храбростта си със спомена за ужасите на Батак, Перущица и Панагюрище или от желанието да измият срама от челото?
- Героизмът по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. има различни проявления. Достатъчно е да си припомним имената на Свищов, Шипка, Стара Загора, Плевен, Ловеч, Горни и Долни Дъбник, Шейново – все места, на които е пролята много кръв за българската свобода. Но примери за героизъм можем и трябва да откриваме не само в сраженията от двете страни на Балкана, а и сред стотиците участници в действащите в тила на турската армия доброволчески чети, както и сред мирното българско население по села и градове. От дистанцията на времето е лесно да говорим и пишем за саможертвата на родните опълченци, на редовите войници и офицери от руската или румънската армия. Можем и да спекулираме с дълбокомислени разсъждения дали защитниците на Шипка са посрещали куршумите на настъпващите сюлейманови редифи с гърдите си „за да измият срама от челата си” или защото са си спомняли за ужасите на Батак и Перущица. Много по-трудно е обаче да се опитаме да съпреживеем онова, което са видяли и изпитали беззащитните жени, деца и старци в Старозагорско и Ловешко, в Карловско и Казанлъшко. Неслучайно следите от „страшното” в родовата памет на оцелелите след башибозушките погроми из Тракия и Средногорието могат да се проследят и до ден днешен. Затова е и важно да помним, че свободата не ни е дарена. Да, поклон пред хилядите знайни и незнайни герои, загинали по бойните полета, но не трябва да забравяме, че и предците ни заплащат висока цена за крайния успех над Високата порта.
- Да поговорим за отговорността към род и Родина. Защо твърдите, че нито един български политик не притежава чувство за отговорност като Васил Левски?
- Вие можете ли да ми дадете пример за български политик от последните сто-сто и петдесет години, който да е сравним с обаянието на Апостола? Нямам предвид само личната харизма на Левски, но и неговите дела и завети. Кой друг като него, само с няколко думи (ясно и разбираемо за всекиго), може да формулира народните мечти и надежди за силна, независима и модерна България, за „демократска република”, за равенство пред закона? И още нещо. Завладяващото, неповторимото при Дякона, за разлика от всичките ни следосвобожденски управници (вкл. и от годините на т.нар. ни преход), е че той не само увлича със словото си, не само зове за промяна, не само сочи грешките и чертае пътищата за тяхното преодоляване, но и с личния си пример показва как трябва и как може да се служи на народа без да търсиш награда и признание, без да чакаш някой друг да свърши работата ти.
- Как бихте описал днес българския исторически връх Шипка? На 3 март силните на деня политици посещават това място. Но доколко това е тяхно право или задължение?
- Случилото се през първите дни на август 1877 г. на вр. Св. Никола има изключително и решаващо значение за развоя на Освободителната война. Българските опълченци и воините на Орловския и Брянския полк предотвратяват на практика евентуалния обрат в хода на започналата военна кампания на юг от р. Дунав. Затова, дълг според мен, на всяко поколение българи е да отдаваме заслужена почит на героите на Шипка. В този смисъл, и шумно отразяваните през последното десетилетие поклонения на представители на родния ни и новоизлюпен политически елит на това свято българско място не би трябвало да ни изненадват. Стига тези прояви да са искрени и да не са поредните добре режисирани пи-ар кампании. Ние българите сме търпелив народ, но не понасяме политическото лицемерие и рано или късно управниците ни го разбират.
- Какво трябва да помнят и знаят децата ни за войските на генерал Гурко в сегашната сложна геополитическа ситуация?
- Оценките за ген. Гурко в учебниците по история са противоречиви. Веднага след обявяването на войната на 12/24 април 1877 г. генерал Йосиф Гурко не е включен в състава на Дунавската армия. Едва през м. юни той е призован да поеме командването на Предния отряд – най-малочисленият от трите отряда на действащата на балканския фронт руска армия, към който е включено и българското опълчение, като задачата, която получава, е да осигури охраната на старопланинските проходи. Амбициран да покаже, че незаслужено е бил подценяван, веднага след освобождаването на Търново, ген. Гурко предприема успешно настъпление на юг от Стара планина и бързо достига до Стара Загора. Оставен без подкрепа обаче, той е принуден след тежки боеве да остъпи, което прочее е причина за масовите насилия и изстъпления от страна на башибозука и редовната турска армия над българското население в района на Старозагорско, Новозагорско и подбалканските полета. През следващите месеци ген. Гурко има решаваща роля при организирането на настъпателните действия в районите на Телиш, Долни и Горни Дъбник, които имат важно значение за блокирането и последвалата капитулация на отряда на Осман паша в Плевен. След превземането на Плевен, ген. Гурко поема командването на т.нар. Западен отряд, начело на който осъществява изненадващ, бърз и успешен преход към София, а оттам към Пловдив, с което допринася съществено за крайния успех на руското настъпление към Одрин и Цариград. Така, в народната памет ген. Гурко остава като освободителят на Търново и София, като един от най-прославените руски генерали, но не трябва да забравяме, че той участва и в смазването на Полското въстание от 1863-1864 г., а по-късно като генерал-губернатор на Варшава и в укрепването на руската власт в Полша.
- А има ли в днешния размирен свят пълководец, с който нацията ни трябва да се гордее?
- В хилядолетната ни история има не един и не два примера за пълководци, които постигат бляскави победи над противниците си и осигуряват в своето време могъществото и териториалната цялост на българската държава. Да си спомним за военните успехи на Аспарух и Тервел, на Крум и Симеон, на Калоян и Иван Асен ІІ. Наши и чужди хронисти отбелязват техните успехи на бойното поле с почитание и искрено възхищение. Подобни върхове на военното изкуство демонстрират и познатите ни възрожденски войводи като Ильо Марков, Петко Киряков, Христо Иванов – Големия, Панайот Хитов, Георги Бенковски. През есента на 1885 г. младите български капитани Никола Генев, Петър Тантилов, Георги Силянов, Стефан Кисов, Христо Попов, Марин Маринов, Атанас Узунов побеждават сръбската армия и спасяват българското Съединение. Двете балкански и Първата световна война пък показват на цяла Европа какво могат българските генерали и висши офицери. В този смисъл българската армия има своите славни и героични традиции и искрено вярвам, че и сред днешното българско офицерство има достойни наследници на тези, които със знанията, опита и любородието си защитаваха родината и с достойнство отстояваха своя войнски дълг и изпълняваха дадената пред народа си клетва.
- В навечерието на националния празник на България какво е посланието Ви към първите ни мъже и дами в институциите ни?
- Втренчени в партийните си ежби и подвластни на личните си интереси, днешните ни управници едва ли ще се вслушат в каквито и да било послания. Добрали се веднъж до властта и до разните държавни служби, уяли се с привилегиите, които сами си гласуват, усвоили до съвършенство празнодумието на публичното говорене, те – било депутати, министри или висши чиновници, повечето от тях бързо забравят откъде са тръгнали, за какво са се борили и какво са обещавали. Каквито и послания да им отправяме, те ще ни се усмихнат разбиращо от телевизионните студия, ще заговорят вкупом за промяната, за бъдещето, за евроатлантическите ни ценности и ще продължат да правят същото, т.е. нищо за България и за нас – техните избиратели, и всичко за себе си и за своите партийни началници. Може би Вазов, ако беше жив днес, отново щеше да възкликне: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?”.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
