Миризмите, звуците и виковете за помощ – спомените от 11 септември 2001 г. остават завинаги в съзнанието на Уилям Родригес. Той работи като санитар в Световния търговски център повече от 20 години и познава сградата като дланта на ръката си.
На фаталния 11 септември Родригес губи повече от 200 свои приятели и колеги. Днес, 25 години по-късно, той помни трагедията така, сякаш се е случила вчера.
„Помня миризмите много ясно. Спомням си звуците. О, Боже мой, звуците бяха ужасни. Имаше време, когато не можех да вляза в асансьор с години, защото си спомням как хората вътре горяха и крещяха за помощ. Това ме шокира толкова силно. Донесе ми посттравматично разстройство, с което не можех да се справя дълго време“, разказва той.
Закъснението, което го отвежда в подземията
Сутринта на 11 септември вместо обичайно да отиде за безплатна закуска при готвачите на панорамния ресторант на върха на Северната кула, Родригес закъснява и се отправя директно към подземните помещения.
Там се намира, когато първият самолет се врязва в кулата. Първоначално мисли, че е станала експлозия.
След като се изкачва, вижда скъсаните въжета на сервизния асансьор, а към него тичат обгорели хора, които викат за помощ.
„Когато излязох и видях дупката, пожара и дима, който покриваше антената на Северната кула, първото нещо, за което се сетих, беше: „Ами хората от Windows on the World?“, спомня си Родригес.
Само минути по-късно той се включва в евакуацията на хилядите хора, останали в металния небостъргач.
Единственият човек с главния ключ
Родригес не се определя като герой. Нарича себе си оцелял, воден от чувството за дълг.
Той е единственият човек в сградата с т.нар. master key – главния ключ, с който може да отключва аварийните врати на етажите.
„Тогава не знаех, че това ще е единственият ключ, използван на 11 септември“, разказва той.
Родригес стига до 39-ия етаж, като отваря врата след врата, за да могат хората да се евакуират.
„Етаж по етаж, офис след офис. Аз бях следван от пожарникарите“, спомня си той.
Докато се спускат по стълбите, Родригес чува хора да крещят от асансьорите.
„Чувах хора да крещят, че изгарят в асансьорите: „Помощ! Помощ! Помощ!“ Когато погледнах към пожарникаря, който беше от дясната ми страна, той само направи така, сякаш нищо повече не можеше да се направи. Това беше толкова болезнено. Казах си: „Трябва да намеря начин. Ще сляза долу, но ще се върна и ще намеря начин да помогна на тези хора“, разказва той.
Под пожарната кола
Тогава се чува мощен взрив – Южната кула се срутва.
В паниката, сред облака от бял дим и летящите отломки, Родригес успява да стигне до изхода. Въртящите се стъклени врати вече са разрушени. Той се озовава от вътрешната страна на ограничителната лента, зад която са полицията и медиите.
„Когато ме видяха, ми извикаха: „Не поглеждай назад“. А когато ти кажат така, първото нещо, което правиш, е да погледнеш назад“, спомня си той.
Това, което вижда, се превръща в един от най-травматичните моменти в живота му.
„Видях телата на хората, скочили от сградата. Представете си човешко тяло, паднало от 96 етажа“, казва Родригес.
Минути по-късно чува викове: „Бягай, бягай!“.
Но няма къде да избяга.
Успява да се провре под пожарна кола, преди Северната кула да се срути върху него. Остава там няколко часа, докато не е открит от спасителите.
С изгаряния по лицето, но жив – като по чудо.
„Световният търговски център беше семейство“
25 години по-късно Родригес продължава да носи спомена за Световния търговски център.
На въпроса дали, когато затвори очи и гледа Ню Йорк, все още вижда кулите близнаци, той отговаря:
„О, да. О, да. Когато правиха дизайна на новия небостъргач, ние искахме кулите близнаци обратно. За мен Световният търговски център беше семейство. Беше един град вътре в града“.
