На 3 август 1778 г. Милано се събужда различен. В сърцето на града отваря врати нов оперен театър - Teatro alla Scala, който още в първите си мигове заявява амбицията да бъде не просто сцена, а световен културен център. Пътят до този ден е всичко друго, само не гладък.
Пожарът, който променя съдбата на Милано
Историята започва две години по-рано, през 1776 г., когато старият театър Regio Ducale изгаря до основи. За миланската аристокрация това е не просто загуба на сграда. Това е удар право в сърцето - удар по социалния живот, по музикалната традиция, по самочувствието на града.
ВИЖ ОЩЕ: Шамар в Ла Скала за обида към България
Публиката, която е свикнала да живее в ритъма на операта, настоява за нов дом. Аристократите, които притежават ложите, пишат петиции до австрийската императрица Мария Терезия, под чието управление тогава е Милано. И настоянов за своя нов храм на музиката.
Така тя взема решението: ще се построи нов театър - по-голям, по-красив, по-модерен. Такъв, какъвто светът не познава.
Архитектът, който създава храм на операта
Мария Терезия възлага задачата на един от най-уважаваните архитекти на епохата - Джузепе Пиермарини. Той е ученик на Луиджи Ванвители, геният зад Кралския дворец в Казерта, който носи в себе си духа на ранния неокласицизъм.
Пиермарини проектира театър, който да бъде едновременно величествен и функционален. Той създава акустика, която и днес се смята за една от най-съвършените в света. Залата е под формата на обърната подкова, ложите са подредени така, че звукът да се движи като жива материя, а сцената е проектирана за големи оркестри и сложни постановки.
Аристокрацията като инвеститор
Финансирането идва от самите милански благородници. Те плащат за изграждането на ложите си - нещо като ранна форма на публично-частно партньорство.
Императрицата осигурява терена: мястото на разрушената църква „Санта Мария дела Скала“, от която театърът ще наследи името си.
Така Ла Скала се ражда от три сили: държавна воля, златото на аристократите и архитектурният гений.
Вечерта, в която Европа остана без дъх
На 3 август 1778 г. театърът отваря врати с операта L’Europa riconosciuta на Антонио Салиери - композиторът, който тогава е в апогея си.
Публиката е смаяна: залата блести от злато и кристал, акустиката е съвършена, а сцената - най-голямата в Европа. Ла Скала моментално се превръща в символ на престиж, място, където се раждат звезди и където се пише музикална история.
Ла Скала през вековете
Тук дебютират Верди, Пучини, Белини. Тук дирижират Тосканини и Караян. Тук се раждат революции в музиката, в режисурата, в сценографията. Ла Скала става не просто театър - става институция, която определя стандартите на световната опера.
Българската следа
Българската следа в Ла Скала и трайна и много дълбока. Тя започва с Елена Николай, мецосопраното, което Милано приема като своя прима още през първата половина на XX век. Родена в България, израснала артистично в Италия, тя е от онези редки певици, които превръщат всяка роля в съдба. Публиката я нарича „жената с огнения глас“, а критиката я поставя редом до най-големите имена на своето време. Елена Николай е била институция - жената, която удря шамар, защото родината й България е била обидена в нейно присъствие.
След нея идва Борис Христов - басът, който носи тежестта на древна планина. В Ла Скала той триумфира с ролите на Филип II, Борис Годунов, Мефистофел, Захария. Миланската публика, известна със своята безкомпромисност, го приема с респект, който се дава само на артисти, способни да променят представата за човешкия глас.
Райна Кабаиванска е следващият български връх. Нейната Тоска, нейната Мими, нейната Дездемона са роли, които остават в паметта на театъра като образци на драматична истина. Кабаиванска не просто пее в Ла Скала - тя се превръща в част от неговата легенда.
Никола Гюзелев, басът с гранитен тембър, също влиза в пантеона на театъра. Неговите Вердиански роли, особено в Набуко и Аида, са сред най-силните присъствия на български артист на миланската сцена.
Красимира Стоянова е съвременният лиричен стълб на българското присъствие. Нейният глас -чист, светъл, изящен, е от онези, които Ла Скала обича да връща отново и отново.
И днес, в XXI век, българската линия продължава със Соня Йончева - една от най-големите световни звезди на нашето време. Нейната Мими, Тоска, Дездемона и Медея са роли, които Милано приема като събития. Йончева е от онези редки артисти, които не просто гостуват - те стават част от съвременната история на театъра.
Българското присъствие в Ла Скала е традиция - цяла културна линия, която доказва, че малка страна може да даде на света гласове, достойни за най-великата сцена на всички времена.
