Небето притъмня и чудовище се роди…
„Франкенщайн“ не е просто готическа история, а книга за границите на човешката амбиция и отговорността пред живота. Романът се появява от срещата между мрачната атмосфера на 1816 г., интелектуалната компания във вила Диодати край Женевското езеро и кошмара на едно едва осемнайсетгодишно момиче, което превръща видението си в литература. Мери Шели пише за учен, който съживява материята, но не успява да понесе последствията. И именно в тази пропаст между „мога“ и „трябва“ се ражда митът, който два века по-късно още ни държи нащрек.
Лято без слънце и компания без покой
Лятото на 1816 г. е такова само астрономически. Дъждът не спира, небето начумерено, а студът прави разходките навън рядкост. На брега на Женевското езеро, в къща с просторни стаи и изглед към спокойните води, се събира необичайна компания. Звездата на бунтарската поезия лорд Байрон пристига с личния си лекар Джон Полидори. Към тях се присъединяват Пърси Биш Шели – млад идеалист, вече създал своя поетичен глас, съпругата му Мери и доведената й сестра Клеър Клермон. Идилията, осигурена от Алпите, се разпада под тежестта на времето, а дните се топят в дълги разговори, четене и спорове край огъня. Вместо разходки и лодки има свещи, книги и нервност, която търси излаз в думи.
В тази затворена сцена възниква нещо като домашна лаборатория за идеи. Четат се събрани готически истории за духове, разказват се чудовищни легенди, преразказват се новини за електричеството, за опити с животински тъкани, за възможността природните сили да могат да бъдат насочвани от човека. Компанията е умна и напрегната. Байрон провокира, Полидори наблюдава и записва, Пърси спори и насърчава, Клеър раздвижва страстите, а Мери слуша внимателно и поема в себе си тревогите на всички.
Зад прозорците дъждът барабани като метроном на скуката, а в камината пукат подпалки - единственото топло нещо в къщата. Тъкмо такава сива, настойчиво влажна, стягаща гърлото атмосфера се оказва идеалната камера, в която зрее идея, надживяла своя век.
Предизвикателството и сънят на Мери
Една вечер Байрон хвърля ръкавицата. Иска от всеки да напише страховита история. Предложението е и игра, и експеримент. То е начин меланхолията да се обърне в творчество. Байрон започва фрагмент, който по-късно ще подтикне Полидори към „Вампирът“, първата модерна вампирска история. Пърси също прави опит. Най-младата в компанията Мери остава външно тиха, но вътрешно напрегната. Дни наред тя не намира форма за идеята, докато поредица разговори за опити с електричество и за „съживяване“ на материята не запълват съзнанието й с тревожна яснота. И тогава, в нощ, в която бурята не си тръгва, идва сънят.
В предговора към изданието от 1831 г. тя го описва с фрази, които са станали част от митологията на романа: „Видях бледия студент по нечестиви изкуства, коленичил до създаденото от него нещо. Видях отвратителния фантом на човек, разтегнат, и след това, по действието на някакъв мощен двигател, да показва признаци на живот и да диша с мъчително, половинчато движение.“
Ужасът тук не е само в лицето на създанието, а в замисъла, т.е. в това, че човекът си присвоява акт, който досега е принадлежал на природата.
На сутринта Мери започва да пише. Вижданото става сцена, сцената е сюжет, а сюжетът е преразказ на общуването във вилата, но с нова тежест: вече не като игра на въображение, а като морален експеримент.
Младата авторка, изгубеното дете и модерният Прометей
За да разберем с каква сила мечтата-кошмар се превръща в книга, трябва да погледнем към самата Мери. Родена като Мери Уолстонкрафт Годуин, тя е дъщеря на две ярки фигури: феминистката писателка Мери Уолстонкрафт и философа Уилям Годуин. майката умира скоро след раждането й, бащата превръща дома в салон на идеи.
Още като тийнейджърка Мери чете, пише и се влюбва в Пърси Шели, с когото бяга, а това бягство й носи и свобода, и тревоги. През 1815 г. тя губи първото си дете и този опит да познаваш живота на ръба му ще стане скритият нерв на романа. Не е случайно, че „Франкенщайн“ е книга за създаване и изоставяне, за родителство, което не идва с грижа, за отговорност, която се бави, докато вече е късно.
Първоначално Мери записва видяното като кратък разказ. Под насърченията на Пърси и под натиска на собствената си амбиция тя разгръща текста в роман с рамкова композиция и гласове, които се отразяват един в друг. Писмата на мореплавателя Уолтън към сестра му слагат първата рамка. Изповедта на Виктор Франкенщайн образува основното платно. Разказът на Създанието е неговото огледало, не само сюжетно, а и морално. Тази архитектура прави книгата по-голяма от своя сюжет. Тя показва как знанието се движи от ухо в ухо, от устни в страници, и как отговорността – също.
През 1818 г. романът излиза в Лондон анонимно, в три тома, под заглавието „Франкенщайн, или модерният Прометей“. Някои рецензии го намират за „ужасяващ“, други за дръзко оригинален. Вниманието е събудено и сцената бързо го „присвоява“ в адаптации. Когато през 1831 г. Мери подготвя ново издание, вече с името си на корицата, тя добавя предговор, в който казва: „И сега, още веднъж, изпращам своето чудовищно отроче да излезе в света и да процъфтява.“ Тази горчива нежност към „отрочето“ подсказва, че книгата вече е повече от авторката си.
Чудовището и ужасът зад огледалото
„Франкенщайн“ често се разчита като предупреждение към науката. И с право, но това е само първият пласт. Романът е за границите на амбицията и за задължението да понесеш плода на делата си. Виктор не иска зло, той иска да разшири познанието. Трагедията започва не в лабораторията, а в отказа му да се яви пред творението си като „родител“. Именно тук книгата влиза в спор с Просвещението. Знанието е добро, но не е невинно, откритието е възторг, но и задължение.
Мери не пише трактат, а история, в която последствията имат лица и гласове. Създанието говори, учи се да чете, да наблюдава, да желае, да страда. То разпознава собствената си грозота през реакцията на другите. Когато казва: „Аз съм зъл, защото съм нещастен“, то изговаря социална истина, а тя е, че чудовището се ражда не само в експеримент, а и в отхвърляне.
Природата в романа не е фон, а морална география. Времето е бурно, студено, неспокойно и отговаря на емоционалните състояния. Създанието се появява през гръмотевична нощ. Пътят му минава през мразовити полета. Финалът се пренася към ледовете и изолацията става буквален пейзаж. Тук „Годината без лято“ се чете не като историческа справка, а като атмосфера, която диша през страниците. Дори когато романът няма нужда от факти за времето, той дължи на онова лято своето дишане. Там са късният здрач, влажният въздух, усещането, че светът се е отклонил от стабилността си.
Същевременно структурата на книгата с разкази вътре в разкази показва как вината и отговорността се рефлектират: от учения към творението, от творението към обществото, от обществото обратно към учения. В тази огледална зала въпросът „кой е чудовището“? Стабилен отговор няма и затова романът остава жив.
Митът и лабораториите на бъдещето
Още през 1820 и последващите години сцената превръща историята в спектакъл, а век по-късно киното й дава легендарно лице. Но трайната сила на „Франкенщайн“ не е в болтовете на шията или в лабораторните искри, тя е в етиката. Когато говорим за „франкенщайнови“ технологии, имаме предвид проекти, тръгнали от възторг и свършили в безконтролност. Когато днес обсъждаме изкуствен интелект или генно инженерство, неизбежно се връщаме към въпроса на Мери: Ако можем, трябва ли, и ако трябва, при какви условия, с каква грижа, с каква готовност да носим последствията? В този смисъл романът е преднаучна етика на иновациите. Той не демонизира познанието, а ни кара да видим човешките лица зад него.
Същевременно книгата остава и човешка трагедия за изоставянето. В сюжета няма „чист злодей“. Има провалена среща между създател и създание, между общност и различен. Затова „Франкенщайн“ продължава да намира читатели далеч от лабораториите. Той говори на всекиго, който е виждал как отхвърлянето ражда ярост, как тишината прави гнева говорим, как липсата на грижа става насилие. И ако има едно изречение, което да обобщи този урок, то е пак на Мери – не като декларация, а като жест: „И сега, още веднъж, изпращам своето чудовищно отроче да излезе в света…“ Тя знае, че книгата й ще живее собствен живот, както и всяко действие, което пускаме от ръце. Романът остава с нас не защото е първият, който е „съживил“ мъртвото, а защото ни кара да питаме как да живеем с живото, което сме извикали.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
