Иво Димчев, който очаквано прави фурор в „Като две капки вода“, сподели по Нова телевизия, че не се брои за провокативен, но всъщност е от единиците действително провокативни творци в родния арт. Не крие, че е преминал през сериозни колебания, преди да приеме поканата – поради единствената причина, че не е фен на имитациите. Сега обаче е убеден, че чрез шоуто зрителите ще осъзнаят неговата мотивация да създава музика и ще усетят любовта му към тях. „Не мога да се сърдя на хората, които не ме харесват. Винаги търся вината в себе си. Задачата на добрия артист е да намери път към публиката. И най-гениалните са търсили начин да бъдат разбирани“, коментира Иво Димчев, който има два Икара за съвременен танц и пърформанс. И въпреки че не си пада по имитациите, беше страхотен като Том Джоунс и Едит Пиаф. Именно в образа на великата френска певица той разкри онези чувствителност и уязвимост, които са познати само за най-близките му. След романтично-носталгичната гама на Емил Димитров в „Моя страна“ се надява да му се отдаде възможност да се развихри в цветния си леко перверзен и елегантно безсрамен стил, високо оценен по света. Но навсякъде по континентите, където гастролира, обявява, че е българин, чиито дом е Европа. ВВС го нарича „културен феномен“ заради 400-те домашни концерта в България, Турция и САЩ през пандемията, списание „Ню йоркър“ го описва като явление. Няма друг българин, за когото в „Ню Йорк таймс“ да са излезли повече ласкави рецензии. Той е резидентен артист на легендарния нюйоркски театър „Ла мама“, чиято директорка го кани с думите, че може да показва каквото си иска. Между най-нашумелите му продукции през последните няколко сезона са Metch /музика, изложби, театър, хореография/ и спектакълът му по композиции на Йохан Щраус. Иво обаче споделя, че срещите и наградите в България за него са по-важни от признанието в Европа и Америка, където показва представленията си още от 2002-а.
От къде тръгва Иво Димчев? Възпитаник е на Николай Георгиев в експерименталната театрална паралелка 4xC на 22-ро училище. Той и другите тийнейджъри, между които са Нети и Елена Петрова, обожават ментора си, който им позволява дори да редактират класиците. Остава само три семестъра в НАТФИЗ, макар че е приет от Крикор Азарян и Тодор Колев. Вече е свикнал на независимост и новаторски идеи, не желае да се вкарва в рамки. След спор с Тодор Колев за интерпретация на Чехови разкази, решава да си тръгне – не му се иска да изостря отношенията си в съсловието, но и се пази да не разваля вкуса си към либералното тълкуване на изкуството. И най-вече – не е готов да изгуби свободата си срещу цената на една диплома. След краткия „престой“ в Академията дебютира в „Археология на сънуването“ на Галин Стоев, който му предоставя удоволствието да направи и хореографията на постановката. Актьорски предизвикателства не му липсват. Чувства се достатъчно дързък, за да формира философията си – театърът за него е много лично преживяване, в което човекът е на първо място. За учениците на Николай Георгиев пределната искреност е водеща във всеки образ. „Най-важното е като артист да бъда честен през цялото време.“, категоричен е Иво Димчев. Наслучайно в представленията си е в постоянен диалог с публиката. В Metch зрителите четат репликите на екрана зад него, докато той рисува. Гласуват за картините, могат да ги купуват. Има два микрофона – единият е за позитивните, а другият е за негативните. Всеки може да изрази мнението си за нарисуваното. Всички са ангажирани – и тези, които лесно казват, че Иво рисува ужасно и е бездарен, и другите, които са в луд възторг. „И двете крайности звучат еднакво абсурдно. Негативните винаги са по-забавни и по-интересни.“, казва Иво Димчев. Но уточнява, че отношенията в обществото ни са толкова куртоазни, че често забравяме за истината. Ако тя отсъства в реалността, би трябвало да я открием в театъра. И Иво Димчев я търси – и на голямата сцена в Центъра „Помпиду“ в Париж, в МоМа в Ню Йорк, на много престижни европейски пространства. Пее и в най-големите чалга дискотеки в България. За него няма табута, именно защото е много сериозен артист, който търси баланса между високото и ниското.
Има прочути почитатели. Между тях е и самата Ерика Баду - страхотната американска певица с „Грами“, композитор, продуцент, активист и актриса, обявена за първата дама на новия соул. Тя поства две негови песни, като едната, „Отварям очи“, е на български. Споделя и „I-cure“ с думите „Това е моят хит“. Ако Иво Димчев има мечти, между тях е и дуетът с Ерика Баду.
Документалният филм на режисьорката от Ню Йорк Кристина Николова „В ада с Иво“ пък се оказа от най-гледаните у нас за 2025-а и вече е с десетина международни престижни награди. В него той е болезнено откровен - за болката, любовта, секса, славата, разрухата... Връща се към времето, в което е екстравагантно и интровертно куиър дете в среда, която наказва подобни своеволия. Без граници и клишета, Иво Димчев трансформира слабостите си в изкуство, надявайки се то да му осигури душевно спокойствие.
Преди 20 години, докато се прибира от гей дискотека, измисля първата си песен, „Леден дъжд“, която в началото му се струва „лигав романтичен бълвоч“. Връща се към композирането чак на 40. Свое парче, но вече на английски, изпълнява в пълнометражния игрален дебют на Теодор Ушев "φ1.618", където играе откачен гуру на секта.
„В живота съм срамежлив, нямам общо с персонажа, който хората виждат на сцената. Извън изкуството ме интересуват само към родителите ми, единствено към семейството си нося отговорност. Непрекъснато пътувам, свикнал съм със самотата.“, споделя той. А сумата от първата си победа в „Като две капки вода“ дари на клиниката, която посещава заради факта, че от 20 години е ХИВ-позитивен.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
