Историята ни напомня, че усещането за край на света не е уникално за нашето време, а повтарящ се мотив в моменти на дълбока глобална криза.
През 1643 г. проповедникът Джеръми Уитакър предупреждава последователите си, че „тези дни са дни на разклащане – и това разклащане е всеобщо“. В същата година един негов испански съвременник пише: „Това изглежда е една от онези епохи, в които всяка нация е обърната с главата надолу, което кара някои големи умове да подозират, че се приближаваме към края на света.“ Това написа политологът Иван Кръстев в анализ пред списанието European Voices.
Подобно апокалиптично усещане ни преследва и днес. Светът такъв, какъвто го познаваме, избледнява. Намираме се в момент на световъртеж. Климатичните промени, демографската тревожност и възходът на изкуствения интелект ни карат да се чувстваме така, сякаш живеем в последните времена.
Както в Европа през XVII век, така и днес различни държави по света изглеждат като отделни сцени, на които едновременно се разиграва една и съща голяма трагедия. Тя се изпълнява на различни езици, а на някои места сценарият е изменен, но трагедията е една и съща. Възходът на националния популизъм и появата на силни лидери изглеждат като глобални тенденции. Хората са подозрителни и гневни, а мнозина са склонни да вярват, че единственият начин да получиш печено прасе е да изгориш къщата. Но дали национализмът е името на тази пиеса? Дали възходът на икономическия протекционизъм и отпорът срещу универсализма означават завръщане на националната държава?
Раждането и кризата на нациите
Историците тълкуват глобалната криза на XVII век като криза в отношенията между държавата и обществото — като борба между кралските дворове и съсловията. Появата на националната държава е изходът от тази криза. Вглеждайки се в XVII век, осъзнаваме, че нациите не са даденост, а са конструирани от държави и националисти и често изискват от индивидите да избират между конкуриращи се национализми. Националните държави служат както като инструменти за икономическо развитие, така и за социална кохезия. Те създават солидарности там, където преди това не е имало такива.
Националните държави приемат различни форми. Някои от тях поставят демокрацията в центъра на модерната политика; други са репресивни и дори геноцидни. „Да направим малцинствата история“ е бойният вик на новородените европейски национални държави след Първата световна война. Етническата хомогенност в много части на света е утопичната мечта на националистите.
Днес в много части на света — особено на Запад — сме свидетели не на завръщането на национализма (той всъщност никога не е изчезвал), а на възхода на политически заразна носталгия — копнеж по изгубения дом. Тази носталгична вълна представлява по-скоро кризата на национализма, отколкото неговото възраждане.
Епидемията на носталгията
През 1688 г. швейцарският лекар Йоханес Хофер въвежда термина „носталгия“, за да опише ново заболяване. Основният му симптом е меланхолично настроение, произтичащо от копнежа за завръщане в родната земя. Засегнатите често се оплакват, че чуват гласове и виждат призраци. Днес Европа е обхваната от епидемия на носталгията. Огромното мнозинство от европейците вярват, че светът е бил по-добър вчера (когато сме били повече и сме били по-млади), но не са сигурни кога точно е било това славно вчера. Те се страхуват, че децата им ще живеят по-зле от тях, но не знаят как да го предотвратят. Онези, които най-силно копнеят по миналото, са и най-склонни да гласуват за антиевропейски партии.
Ако домът е място, което разбираш и в което се чувстваш разбран, то днес живеем в бездомен свят. Космополитната утопия, според която човек може да се чувства у дома навсякъде, е заменена от страха, че всъщност никой не е истински у дома и никой не е „местен“ в собствената си страна. Хердер вярва, че както хората имат нужда да ядат и пият, така имат нужда и да принадлежат към група. „Да бъдеш човек означава да можеш да се чувстваш у дома някъде — сред своите.“ В XXI век знаем, че „своите“ вече не означава просто етническото племе, но усещането за дом все още е равнозначно на свобода. У дома си готов да не се съгласяваш с властта и да рискуваш живота си в защита на убежденията си.
Загубата на дома се преживява като загуба на свобода — състояние на всеобща уязвимост.
Фрагментация на политическото пространство
Отпорът срещу глобализацията разкрива кризата на национализма и неспособността на националната държава да произвежда социална кохезия. Страстта към разделяне, към разкъсване на онова, което е било с мъка зашивано заедно, както и догматичният отказ да се признае дори остатък от общо основание, движат и двата процеса. Парадоксалният ефект от три десетилетия глобализация е, че политическото пространство се е фрагментирало във взаимно изолирани крепости, изградени около обсадени идентичности, сериозната комуникация между които е почти невъзможна. Разпространението на социалните мрежи е в сърцето на този процес. То обяснява защо стана толкова лесно да се окажем отделени от човека до нас, но не обяснява всичко. Националната държава — независимо дали в демократична или авторитарна форма — вече не е в състояние да осигури социална сплотеност.
Както американският антрополог Клифърд Гийрц предсказва преди почти три десетилетия, днес сме изправени пред два ключови въпроса: „Какво е една страна, ако не е нация?“ и „Какво е една култура, ако не е консенсус?"
Ако глобалната криза на XVII век е била криза в отношенията между обществото и държавата, сегашната глобална криза е криза в отношенията между индивида и обществото, между индивида и нацията. Нацията вече не е способна да поддържа „партньорството не само между живите, но и между живите, мъртвите и неродените“.
Пекинският разговор
Руският президент Владимир Путин и китайският президент Си Дзинпин бяха подслушани да обсъждат въпроса за безсмъртието в кулоарите на тазгодишния военен парад в Пекин. Не войните в Украйна и Газа, нито техните възможни наследници, нито митата на президента на САЩ Доналд Тръмп, а трансплантациите на органи и новите открития в биотехнологиите, които обещават донкихотовска надежда за вечна младост.
Възможно ли е този странен разговор да се окаже по-определящ за бъдещето на нашата политика от геополитическите размествания, за които всички говорят? Как надеждата за индивидуално безсмъртие се свързва с факта, че повечето общества в света живеят при раждаемост под нивата на възпроизводство? И как да си обясним, че плодовитостта намалява и населението се свива както в богати, така и в бедни държави, в секуларни и религиозни общества, в демокрации и автокрации?
Когато властта изкривява времето
Историкът Кристофър Кларк отбелязва, че „както гравитацията огъва светлината, така властта огъва времето“
Упражняването на властта се корени в определени предположения за връзката между минало, настояще и бъдеще. Модерната политика е изградена върху убеждението, че индивидите са смъртни, докато нациите са безсмъртни. Ние надхвърляме собствената си смъртност чрез вярата в Бог, чрез раждането на деца и чрез принадлежността към самосъзнателна културна общност — нация, която ще устои на бурите на историята. Паметник в парк с имената на загиналите за родината или стихотворение, което бъдещите поколения ще знаят наизуст, дълго време бяха нашата обща представа за безсмъртие.
Успехът на националната държава през последните четири века се корени не само в упражняването на легитимно насилие върху определени територии, но и в превръщането на обществения договор в междупоколенчески договор. Както подсказва пекинският разговор, това вече не е така. Нараства усещането, че живеем в гранични времена, в които най-богатите и най-могъщите започват да си представят себе си като безсмъртни, докато много нации — притиснати от ниска раждаемост и масова миграция — започват да изглеждат смъртни.
Можем ли все още да си представим, че ще продължим да живеем в съзнанието на бъдещите поколения, когато скоростта на екологичните, технологичните и културните промени разбива способността ни дори да предполагаме как ще живеят хората в бъдеще? Могат ли българските или словашките политически лидери да бъдат сигурни, че след сто години някой ще изучава българската или словашката история, когато виждат с каква скорост населението им се свива, а националните култури се ерозират?
Ерозията на културата
Както твърди френският политически мислител Оливие Роа в забележителната си книга Кризата на културата: идентичностна политика и империята на нормите (Лондон: Hurst & Company, 2024), това, на което сме свидетели днес, не е замяната на една доминираща култура с друга — както по време на разпространението на християнството или исляма, или по време на Ренесанса и Просвещението — а прогресивна ерозия на културата както като антропологическа реалност, така и като национален канон.
За него националната култура е като майчиния език: говориш го, преди да научиш граматиката. Това са онези „самоочевидни“ истини, които споделяме, без да го осъзнаваме. Тази споделена култура изчезва под натиска на нарастващата миграция и любовта на капитализма към евтината работна ръка, докато художествената „висока култура“ е деградирала до „или загуба на време, или едно хоби сред много други“. Неотдавна да бъдеш французин означаваше да си чел Юго. Вече не. Google Translate няма майчин език.
Вечното настояще на Тръмп
Президентът Тръмп, който по геополитически причини пропусна китайско-руския разговор за безсмъртието в Пекин, може би е най-влиятелният представител на драматичната промяна в оста време–власт. Путин и Си все още са обсебени от безсмъртието на нациите. Руският президент романтизира изгубеното имперско минало и мечтае за бъдещо демографско възраждане на Русия; Си призовава към династична приемственост.
Тръмп е различен. В речите и интервютата си той рядко говори за историята. Много по-малко от руските и китайските лидери той е загрижен за това как ще бъде запомнен от следващото поколение. Остава впечатлението, че Тръмп иска да живее вечно, но не в сърцата и умовете на бъдещите поколения. По-скоро неговото безсмъртие би се разгръщало с удоволствие в Мар-а-Лаго — и още по-добре, в Белия дом. Политическото му въображение сякаш не се простира отвъд неговия мандат, сякаш самата история трябва да приключи с него.
Когато говори за риска от конфликт с Тайван, той повтаря обещанието на президента Си да не предприема нищо, докато Тръмп е на власт. Но какво ще стане, когато вече не е?
Трудно е да се избяга от усещането, че бъдещето на нашата политика започва да прилича на света на гръцката митология, в който интригите на безсмъртните движат хода на историята. Да бъдеш харесван от Безсмъртните е всичко, на което смъртните могат да се надяват.
Национализъм без история
В същото време имперският нарцисизъм на Тръмп сигнализира за появата на вид национализъм, откъснат от националната история. За разлика от революционните национализми на XIX век, национализмът на XXI век е враждебен към всякакъв универсализъм. Национализмът вече не е национален проект. Той не говори в бъдеще време.
Кризата на културата е разрушила историческата връзка между поколенията. Вече не помним времената на родителите си (те бяха преди мобилните телефони), а не можем и да си представим света, в който ще живеят нашите деца (ако изобщо имаме такива). Историята се е сплескала. Не вярваме, че миналото е било исторически различно време. Мъртвите са освободени от своя исторически момент. Всеки е мислен като съвременник и съден по стандартите на днешния ден. Дон Жуан на Моцарт е толкова скандален в сексуалните си авантюри, колкото и Харви Уайнстийн. „Регистърът на емоциите така се свежда до колекция от токени.“ Младите действат като последното поколение, произнасящо присъди в секуларизирана версия на Страшния съд.
Да направиш мнозинствата история
„Има една основна загадка около гнева срещу малцинствата в глобализирания свят“, пише индо-американският социолог Арджун Ападурай. „Тази загадка е защо сравнително малките числа, които придават на думата „малцинство“ най-простото ѝ значение и обикновено предполагат политическа и военна слабост, не пречат малцинствата да бъдат обект на страх и ярост.“ Отговорът на Ападурай е, че малцинствата не позволяват на мнозинствата да се чувстват като мнозинства. Самото им съществуване е сигнал, че един ден и ти можеш да се превърнеш в малцинство.
Малките числа имат тенденция да растат, докато големите могат лесно да намалеят. По-високата раждаемост на малцинствените групи често е основен фактор в геноцидните политики на мажоритарните правителства. Разпространението на демокрацията, комбинирано с демографския спад и нарастващата миграция, подхранва страховете, че историческите мнозинства, основали националните държави, могат да се окажат утрешните малцинства.
Правото да изключваш
В една демокрация най-екзистенциалното колективно право е правото да изключваш. Макар демократичните режими с право да се хвалят със способността си да включват различни социални, етнически и религиозни групи в публичния живот и в процеса на вземане на решения, демокрацията е предварително обусловена от правото на политическата общност да решава кой може и кой не може да бъде неин член. Демокрацията може да изключва определени идеи от публичното пространство. Тя може да изключва и хора.
Майкъл Уолцър формулира класически този аргумент, когато твърди, че тъй като разпределителната справедливост не се простира отвъд политическите общности, самият състав на една политическа общност не може да бъде предмет на справедливост. Очевидно е несправедливо, че някои от нас са родени в Германия, а други — в бедни и репресивни държави, но не е морално задължение на германците да коригират тази несправедливост. Както твърди Уолцър, онези, които вече са членове на общността, имат моралното право да избират кого да включат в нея „според нашето разбиране за това какво означава членството в нашата общност и какъв тип общност искаме да бъдем“.
Начинът, по който се дефинира правото да изключваш, отличава либералните от нелибералните демокрации. Изкушаващо е да се гледа на възхода на нелиберализма като на стария сблъсък между демокрация и авторитаризъм, както и да се възприема епидемията от носталгия на Запад като завръщане на национализма. В действителност обаче трагедията, която днес се разиграва по света, е културният упадък на националната държава. А „мнозинствата, които се чувстват като малцинства“, са централните действащи лица в тази пиеса — поне на Запад.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
