Антикорупцията в България очевидно има селективен слух. Понякога чува и най-тихия шепот, друг път не долавя грохота на цяла лавина от документи, пари, политически контакти и институционални решения. Зависи накъде води следата. Или по-точно – накъдето им се иска да води.
Последната демонстрация дойде от Бойко Станкушев от Антикорупционния фонд. Покрай акция "Заглушител" той изпълзя, за да заяви, че структури около Христофорос Аманатидис-Таки и Размиг Чакърян-Ами били протежирани от част от прокуратурата, а после стигна направо до голямото разкритие: "Там е връзката с Делян Пеевски“. И за да няма недоразумения – тя била "очевидна“. Очевидна вероятно означава, че доказателства вече не са необходими.
Нито документ. Нито комуникация. Нито финансов поток. Нито конкретно действие. Нито име на прокурор и факт, който да свързва въпросния прокурор с лидера на ДПС. Когато става дума за Пеевски, в определени среди „очевидно“ отдавна е самостоятелна доказателствена категория.
Само че точно Бойко Станкушев би трябвало да бъде малко по-внимателен с думите „прокуратура“, „чадър“ и „разследване“. Защото архивите имат неприятния навик да помнят онова, което политическият дневен ред предпочита да забрави. През 2024 г. Антикорупционният фонд проявява забележителна активност около проверките срещу „Националната агенция за контрол на защитените територии“ на Ивайло Калушев.
АКФ изпраща писма до прокуратурата, МВР и тогавашната антикорупционна комисия. Под тях стои името на Бойко Станкушев. И тук става интересно.
Фондът не пита само какво се проверява. Иска информация за сигналите срещу НАКЗТ и нейните членове, предприетите действия, проверките и досъдебните производства. Но едновременно с това поставя въпроса за възможен „риск от злоупотреба и институционален тормоз“ спрямо структурата на Калушев. Или иначе казано, АКФ натиска разследващите институции да внимават да не „тормозят“ проверявана организация. Каква трогателна институционална чувствителност.
Още по-трогателно е, че тази чувствителност трудно се забелязва, когато обект на подозренията е някой от обичайните врагове на АКФ. Някой да помни подобна кампания от писма до прокуратурата, МВР и КПК с предупреждение да не упражняват „институционален тормоз“ срещу Пеевски?
Срещу някой друг от хората, за които фондът години наред публикува разследвания? Ако такива писма има – АКФ може да ги покаже. Ако няма, възниква далеч по-интересният въпрос: какво толкова специално е имало в организацията на Калушев?
В писмото АКФ не просто проявява интерес към проверките. Подчертава международните контакти на НАКЗТ, институционалното ѝ признание и споразумението с МОСВ от времето на министър Борислав Сандов. С други думи, пред разследващите институции е нарисуван образът не на някаква случайна частна структура, а на уважаван партньор на държавата, спрямо когото съществувал риск от институционален тормоз.
Днес знаем много повече. Знаем за трагедията „Петрохан“. Знаем за шестте загубени човешки живота. Знаем за огромния периметър около хижата, камерите, техниката, въоръжените патрули и претенциите за контрол върху територията. Знаем за рамковото споразумение, подписано от Борислав Сандов само седмици след създаването на НАКЗТ.
Знаем и че още тогава Александър Дунчев предупреждава публично колко опасно е частни въоръжени организации да се превръщат в паралел на държавата. Но Дунчев явно не е бил достатъчно убедителен. Калушев е бил. И не само пред МОСВ. Появиха се данни за значителни дарения, посещения на публични личности в хижата, политически контакти и пресечни точки между хората около „Петрохан“, НПО сектора и среди около ПП-ДБ.
Васил Терзиев сам призна за посещения и финансова подкрепа. Разследванията на „Биволъ“ публикуваха свидетелски разкази за близостта на Саша Безуханова с общността, за Асен Асенов като дългогодишен приближен на Калушев и за политически контакти, стигащи до самото създаване на „Да, България“. Най-гротескната част от тази история са свидетелските твърдения за 2017 г., според които Калушев се е хвалел в Мексико със списъци с бъдещи кандидат-депутати на „Да, България“, които трябвало да преглежда и „одобрява“ посредством духовните си способности и своите извънземни „колеги“.
Според публикувания разказ в списъците присъствали имена от бъдещия политически елит на формацията. Разбира се, това са свидетелски твърдения и трябва да бъдат проверени. Само че нали точно проверката е професията на хората от Антикорупционния фонд? Странно защо тук няма гръмко „там е връзката“. Няма „очевидно“. Няма телевизионна присъда. И прожекторът изведнъж започва да премигва. Има Асен Асенов – сочен в разследването като един от най-близките хора до Калушев и като посредник към политически и обществени среди.
Има Саша Безуханова, MOVE.BG, инициативи, в които още преди политическите си кариери се пресичат Кирил Петков и Николай Денков. Има Борислав Сандов, който като министър подписва споразумението с НАКЗТ. Има признати посещения в хижата. Има пари. Има държавна легитимация. Няма престъпление в това хора да се познават. Няма престъпление да участват в общи инициативи. Няма престъпление и да даряват. Но ако същият набор от обстоятелства се появеше около Пеевски, колко телевизионни студиа щяха вече да са произнесли присъдата? Точно тук сарказмът престава да бъде забавен.
Защото Антикорупционният фонд не е случаен наблюдател на историята „Петрохан“. АКФ е проявявал активен интерес към проверките срещу организацията на Калушев още през 2024 г. Фондът е писал едновременно до институциите и е предупреждавал за риск от „институционален тормоз“. Затова днес не е достатъчно Бойко Станкушев да обяснява кой според него кого пази в прокуратурата. Нека първо обясни нещо много по-просто.
Кой потърси АКФ за НАКЗТ през 2024 г.? Откъде фондът разбра за проверките? Имало ли е комуникация между хора от „Петрохан“ и АКФ? Кой я е осъществявал? Защо организацията е решила да се намеси точно в този случай? И срещу колко други проверявани структури АКФ е защитавал със същата настойчивост тезата, че държавата може да упражнява „институционален тормоз“?
Тези въпроси стават още по-неудобни на фона на публикуваните впоследствие данни за мрежата около Калушев. Тя не води към някаква забравена горска хижа. Води към министри. Към бизнесмени. Към крупни дарители. Към политически партии. Към влиятелни НПО. Към държавно споразумение. Към зелени политики и потенциален достъп до огромен европейски ресурс.
Самото споразумение с МОСВ не дава пари на НАКЗТ. Но дава нещо, което в света на европейското финансиране понякога струва повече – позиция, институционална легитимност и достъп до процеси. И тук би трябвало антикорупционните сирени да вият. Вместо това слушаме „Пеевски“. Пак. Особено комично е, че поводът този път е акция, при която държавните органи реално действат – извършват претърсвания и изземват техника. Това, разбира се, не доказва, че никога не е съществувал чадър над когото и да било. Но прави тезата, че „нищо няма да се случи“, малко неудобна точно в момент, когато нещо очевидно се случва.
При „Петрохан“ обаче има нещо далеч по-съществено от политическото говорене. Има шест мъртви. И затова двойният стандарт вече не е просто смешен. Когато им се иска следата да води до Пеевски – прожекторите светват, обвинението се произнася в ефир, връзката става „очевидна“, а доказателствата могат да пристигнат някой друг ден. Когато следата води към собствения политико-НПО квартал – изведнъж всички стават ревностни почитатели на презумпцията за невиновност, нюансите, условното наклонение и институционалното спокойствие.
А когато държавата проверява Калушев – появява се дори предупреждението за „институционален тормоз“. Удобна антикорупция. Като лампа с датчик за движение – светва само когато правилният човек мине покрай нея. Затова днес най-интересният въпрос към Бойко Станкушев не е какво предполага за Пеевски. Ако има доказателства – нека ги покаже. Това е работата на журналистиката.
Въпросът е какво АКФ е знаел за Ивайло Калушев и НАКЗТ още през 2024 г. Кой му го е казал. Защо фондът се е намесил. И защо точно структурата, около която впоследствие избухна „Петрохан“, е заслужила тази необичайна загриженост за опасността от „институционален тормоз“. За Пеевски Станкушев има една дума – „очевидно“. За „Петрохан“ има документи, пари, контакти, държавна легитимация, свидетелски разкази и шест загубени живота. Но там настъпва тишина. И колкото повече факти излизат, толкова по-оглушителна става тя.
